Анна Гавалда
Един подарен ден (12)

Лола даде сигнал за тръгване. Не искаше да закъснее заради предаването на децата и вече усещахме, че е нервна. Повече от нервна впрочем, неспокойна, крехка, засмяна съвършено накриво.

Венсан ми върна айпода, който ми беше отмъкнал от месеци:

— Вземи, откога ти я бях обещал тази компилация…

— О, благодаря! Сложи ли всичко, което обичам?

— Не. Не всичко, разбира се. Но ще видиш, добра е…

Разцелувахме се, пускайки си идиотски стрелички, за да приключим по-бързо, после отидохме да се затворим в колата. Симон премина през крепостните ровове, преди да намали. Наведох се през прозореца и изкрещях:

— Ей! Жоли Кьор!

— Какво?

— И аз имам подарък за теб!

— Какъв е?

— Ева.

— Какво Ева?

— Тя пристига вдругиден с автобуса от Тур.

Той притича към нас.

— А? Какви са тези глупости?…

— Не са глупости. Телефонирахме й одеве, докато ти се къпеше.

— Лъжкини… — Целият пребледня. — Как намерихте номера й първо?

— Разгледахме указателя на мобилния ти…

— Не е вярно.

— Прав си. Не е вярно. Но иди все пак на автобусната спирка, в случай че е.

Той почервеня целият.

— Ама какви й ги наговорихте?

— Че живееш в голям замък и си композирал за нея великолепно соло, и тя трябва да го чуе, защото ти ще й свириш в параклис, и това ще бъде супер романтично…

— Какво?

— Това е сърбохърватски.

— Не ви вярвам.

— Толкова по-зле за теб. Тогава Ноно ще се занимае с нея…

— Вярно ли е, Симон?

— Аз не знам нищо, но като познавам тези двете проклетници, всичко е възможно…

Той порозовя целият.

— Сериозно? Тя пристига вдругиден?

Симон беше потеглил отново.

— С автобуса в осемнайсет и четирийсет! — уточни Лола.

— Срещу „Пидул“ — изкрещях над рамото й.

Когато той изчезна напълно от огледалото за обратно виждане, Симон каза:

— Гаранс?

— Какво?

— Пидун.

— А, да, извинете. Гледай, това е онзи маниак… Смачкай го!

Изчакахме да стигнем магистралата, за да чуем подаръка на Венсан.

Лола най-после се реши да попита Симон дали е щастлив.

— Ти заради Карин ли ме питаш?

— Отчасти…

— Знаете ли… Тя е много по-мила вкъщи… Но когато вие сте тук, е труднопоносима. Мисля, че ревнува… Убедена е, че аз ви обичам повече от нея, а и… и вие представлявате всичко онова, което тя не е. Вашата игрива страна я смущава. Страната ви а ла „Госпожиците от Рошфор“^[1]… Аз мисля, че тя е комплексирана. На нея й се струва, че животът за вас е като голям училищен двор и вие продължавате да сте онези толкова популярни гимназистки, които са я закачали едно време, защото е била отличничката на класа. Онези красиви, неразделни, майтапещи се и предизвикващи тайно възхищение момичета.

— Само ако тя знаеше… — каза Лола и се облегна на стъклото.

— Но тъкмо тя не го знае. Покрай вас се чувства напълно зарязана. Истина е, че понякога е труднопоносима, но за щастие аз я… Тя ми дава ускорение, бута ме напред, принуждава ме да се размърдам. Без нея щях да бъда още при своите графики и уравнения, това е сигурно. Без нея щях да бъда в някоя слугинска стая и да зубря квантовата механика!

Той млъкна.

— А и тя ми направи два красиви подаръка все пак…

Веднага след като минахме гишето за плащане на пътната такса, мушнах музиката в радиото на колата.

Хайде, момчето ми… Какво си ни стъкмил тук?

Доверчиви усмивки. Симон подръпна колана си, за да освободи място за музикантите, Лола свали облегалката си, а аз се възползвах от това, за да се настаня удобно на рамото й.

Марвин Гей като конферанс:

„Here my Dear… This album is dedicated to you…“^[2]. Вихрена версия на „Пата пата“ на Мириам Макеба, за да ни отпусне ставите, „Hungry Heart“ на Боса^[3], защото вече петнайсет години този човек ни „размърдва задника“^[4], и по-нататък в листата „The River“, за да се нахрани това изгладняло сърце. „Beat It“^[5] на покойния Бамби и волумето на макс, за да се провре между белите банди, „Friday I’m in Love“^[6] на „Кюър“ като — извинете, намалявам звука — поздрав към този хубав уикенд, „Common people“^[7], разказана от „Пълп“, от която научихме повече английски, отколкото от всичките ни учители, взети заедно.

Скърбящият Боби Лапоант „ти си по-красива от всякога… освен сърцето. Твоето сърце вече не е така горещо, както аз харесвах…“. Неговата майка на рибите^[8] и тази на Еди Мичъл „мамо, аз тъкмо станах на четиринайсет години… Обещавам ти, ще спечеля за теб много пари…“. Възхитителна версия на „I Will Survive“^[9] в изпълнение на „Музика нуда“ и друга, съвсем напукана — „Му Funny Valentine“^[10] на шотландката Анджела Макклъски. На същата „Don’t Explain“^[11], която може да разциври най-големия женкар от любовчиите… Кристоф с атлазената си жилетка „това беше долче вита“…

Цигулката на Йо-Йо Ма за Енио Мориконе и неговите йезуити^[12], Вулзи^[13], който се пречка на Гримо и Дилън, който повтаря до втръсване „I want you“^[14] на две почти девствени сестри. „Заза, ти вониш, но аз те обичам все пак…“ а аз какво не бих дала да скоча на коленете на Тома Ферсен… а и на неговия куфар…^[15] „Да вървим накъдето ни води съдбата, Жермен, да вървим накъдето ни се иска…“ „Love me or leave me“^[16] — умолява Нина Симон, докато аз улавям моята Лола да си разтрива носа… Тц-тц… Венсан не обича да вижда сестра си тъжна и й подхвърля свирките на Голдман, за да я ободри… „Така постъпва любовта и нищо не може да се направи… Монтан за спомен от Полет и Башунг за спомен от Башунг…“ „С всеки изминал час пчеларят все повече гасне“^[17]…

„Младоженката“ на Паташу и „Затънтеното кръчме“ на престорения глупак^[18], Бьорк, която крещи, че всичко е твърде спокойно, „Nisi domunus“ на Вивалди, за да достави удоволствие на Камий, и песента на Нийл Ханън^[19], която Матилд^[20] толкова обичаше. Катлин Фериър^[21] за Малер, Глен Гулд за Бах и Ростропович за мира. Нежната песен на Анри Салвадор^[22], същата онази, която ни пееше нашата майка и която, смучейки палците си, ние слушахме, заспивайки.

Далида, „той тъкмо беше станал на осемнайсет години, той беше хууубав като дете…“ Оригиналната музика от „Не по устните“, филмът, който ми спаси живота в момент, когато повече не го исках. Кратка метео прогноза — дъжд над Нант — на Барбара^[23], Луис Мариано, който възпява по тиролски слънцето на Мексико, Пиънг Тридгил^[24] повтаря „Close to me“^[25] и аз си казвам, че точно за това става дума, скъпи мои… Елегантността на Коул Портър, възвисена от изтънчеността на Ела Фицджералд и Синди Лоупър^[26] за контраст. „Oh daddy! Момичетата те само wanna to have fun!“^[27] — крещя аз, разтърсвайки кучето си като помпон на мажоретка, докато всичките му бълхи танцуват макарена.

И още купища други… Купища мегаоктети на щастието.

Намигания, спомени, пропаднали блусове като спомен за провалени купони, „miousic wase maille feurst love“^[28] (for connoisseurs only)^[29], клезмер^[30], „Мотауи“^[31], френска кабаретна музика, григорианско песнопение, духова музика или орган и изведнъж, докато колата зареждаше и бензоколонката обезумяваше, Фере и Арагон се зачудиха: „Така ли живеят хората?“^[32]

Колкото повече се нижеха заглавията, толкова по-трудно успявах да сдържам сълзите си. Добре, съгласна съм, повтарям го, бях уморена, но усещах топката, която нарастваше, която нарастваше в гърлото ми.

Всичко това беше прекалено много вълнение наведнъж. Моят Симон, моята Лола, моят Венсан, моят Ялусин върху коленете и всичката тази музика, която толкова отдавна ми помагаше да живея…

Трябваше да си избърша носа.

Устройството млъкна и си помислих, че ще се почувствам по-добре, обаче този гадняр Венсан започна да говори от колоните:

„Ето. Свърши, моя Франс. Ами добре, надявам се, че не съм забравил нищо… Чакай, не, едно последно за из път…“

Това беше римейкът на Джеф Бъркли върху „Алилуя“ на Ленард Коен.

При първите ноти на китарата си прехапах устните и се втренчих в плафониерата, за да преглътна сълзите си.

Симон размърда огледалото, за да ме сгащи в него.

— Как си? Тъжна ли си?

— Не — отговорих, пропуквайки се отвсякъде, — аз съм суп… супер щастлива.

Прекарахме края на пътуването, без да разменим и дума. Пренавивайки си филма и мислейки за утрешния ден.

Край на междучасието. Звънецът щеше да удари. В редица по двама.

Тишина, ако обичате.

Тишина, казах!

Оставихме Лола на Порт д’Орлеан и Симон ме изпрати до пред нас.

В момента, когато щеше да потегли, сложих ръка върху китката му:

— Чакай, само две минути…

Изтичах при господин Рашид.

— Дръж — казах и му подадох пакет ориз, — не забравяй поръчките все пак…

Той се усмихна.

Той задържа ръката си вдигната дълго време и когато изчезна зад ъгъла на улицата, се върнах при моя любим бакалин да купя гранули и кутия храна за кучета.

— Гаранс, придуприждавам те, ако кучето ти се изпикае ощи веднъж върху патладжаните ми, ще ти го оскуба!