Анна Гавалда
Един подарен ден (11)

Лола се присъедини към мен for една moonlight цигара^[1].

След нея вървеше някакъв тип със залепнала козина (тоест доста космат и лъщящ от пот), който държеше непременно да я покани пак на танц.

Хавайска риза с къси ръкави, вискозен панталон, бели чорапи за тенис с ивички и плетени мокасини.

Безумно очарователен.

И, и, и… щях да забравя: прословутия черен кожен елек с нагръдните джобове! Три джоба отляво и два отдясно. Плюс ножа на колана. Плюс мобилния в калъфчето му. Плюс обецата. Плюс сънгласис^[2]. Плюс веригата за задържане на портфейла. Минус камшика.

Индиана Джоунс лично.

— Ще ме представиш ли?

— Ъъъ… Да… Значи, ъъъ… Моята сестра Гаранс и ъъъ…

— Вече забрави името ми?

— Ъъъ… Жан Пиер?

— Мишел.

— А, да, Мишел! Мишел — Гаранс, Гаранс — Мишел…

— Здрасти — казах възможно най-сериозно.

— Жан Мишел. Жан Мишел се казвам… Жан като Жана д’Арк и Мишел като върха Сен Мишел, но да се помирим, хайде… Здрасти! Та значи вие сте сестри? Странно, изобщо не си приличате… Сигурни ли сте, че някоя не е от пощальона?

Ха-ха, ха-ха, ха-ха.

Когато той се отдалечи, Лола поклати глава:

— Не мога повече. Аз си открих най-големия грубиян в околията. И изтънчен комик… Дори ония от шоуто на Дебелите глави няма да го вземат… Тоя тип е някаква напаст…

— Млъкни, идва.

— Ей! Знаеш ли вица за типа, който имал пет пениса?

— Ъъъ… не. Нямам тоз късмет.

— Значи това е някакъв тип, който имал пет пениса.

Мълчание.

— И какво от това? — питам аз.

— Ами това, че слиповете му прилягат като ръкавица!

Помощ.

— А онзи за курвата, която не лиже?

— Моля?

— Знаеш ли как викат курва, която не лиже?

Най-вече ме разсмиваше физиономията на сестра ми. Сестра ми, която винаги беше толкова шик с нейните дрехи „Сен Лоран“ в стил винтидж, с нейните запазили се от класическия балет красиви движения, с нейното инталио^[3] и с нейните горещи вълни, които я обливат, щом се наложи да се яде на хартиена покривка… Нейният слисан вид и нейните големи като чинийки от севърска керамика очи — беше великолепно.

— Е?

— Уви, не. Аз също си дарявам езика^[4]…

(Елегантна и смешна. Обожавам я.)

— Ами добре, нея не я викат. Ха! Ха! Ха!

Той вече се беше засилил… Завъртя се към мен и захвана с палците джобовете на елека си:

— А ти? Онзи за типа, който увива хамстера си с изолирбанд, знаеш ли го?

— Не. Обаче нямам желание да ми го разкажеш, защото е много мръсен.

— А, така значи? Еми ти го знаеш тогава.

— Ъъъ, виж, Жан Връхсенмишел, трябва да поговоря малко със сестра ми сега…

— Добре, добре, махам се. Хайде… Доскоро, дечица!

— Край? Тръгна ли си?

— Да, но Тото заема мястото му.

— Кой е Тото?

Ноно беше седнал срещу нас.

Наблюдаваше ни, чегъртайки много старателно вътрешността на джобовете на панталона си.

Добре.

Съвършено новият му костюм трябва да го дразни на места…

Света Лола му се усмихна леко, за да се почувства удобно.

Нещо като: Куку, Ноно. Ние сме твоите нови приятели. Добре дошъл в нашите сърца…

— Вие още ли сте девствени? — попита той.

Наистина, превръща се във фикс-идея… (Не се учудвам!)

Сестра Усмивка не се смути:

— Та така, вие сте пазачът на замъка?

— Ти млъквай. На онази с големите цици говоря.

Аз го знаех. Да, аз го знаех. Че по-късно щяхме да се смеем на това. Че ще остареем някой ден и че тъй като не си бяхме правили гимнастиката на перинеума сериозно, ще се напикаваме, припомняйки си тази вечеринка. Обаче сега това изобщо не ме караше да се смея, защото… защото този Ноно, на него му течеше лигата от страната, където го нямаше фаса, и това, това беше наистина потискащо. Тази струйка слюнка, която не спираше да тече под луната…

За щастие Симон и Венсан дойдоха в този момент.

— Офейкваме ли?

— Добра идея.

— Настигам ви, отивам да си взема китарата.

Цялата любов, която изпитвам към теееееб…

Уап ду уа дуа дуа… Уап ду уа

Гласът на Ги Макру звънтеше из цялото село и ние танцувахме между колите.

Рааадостните ми виковееее се дължат на теееб…

— Къде отиваме така?

Венсан заобиколи замъка и се заби в някакъв тъмен път.

— Да пийнем една последна чашка. Нещо като after^[5], ако предпочитате… Уморени ли сте, момичета?

— А Ноно? Той последва ли ни?

— Не бе… Забрави го… Е? Идвате ли?

Това беше цигански стан. Имаше двайсетина каравани една от друга по-дълги, големи бели камионетки, пране, пухени юргани, колела, хлапета, тави, гуми, параболични антени, телевизори, големи тенджери, кучета, кокошки и дори черно прасенце.

Лола беше ужасена:

— Минава полунощ, а хлапетата не са си легнали. Горките деца…

Венсан се засмя.

— Мислиш ли, че изглеждат нещастни?

Те се смееха, тичаха във всички посоки и се нахвърлиха върху Венсан. Сбиха се, за да му носят китарата, а малките момичета ни хванаха за ръка.

Моите гривни ги очароваха.

— Отиват в Сент Мари дьо ла Мер… Надявам се, ще са си тръгнали преди завръщането на дъртата, защото аз им казах да се настанят тук…

— Прилича на капитан Хедок в „Бижутата на Кастафиоре“ — изхили се Симон.

Един стар ром го прегърна.

— Е, сине, ето те!

Открил си е роднини, малкият ни бай Венсан… Нищо чудно, че важничи с нас.

После беше като в някакъв филм на Кустурица, преди да се помисли за голямата работа.

Старите пяха тъжни до смърт песни, от които да ти се обърнат вътрешностите, младите пляскаха с ръце, а жените танцуваха около огъня. Повечето бяха дебели и нескопосно облечени, но когато се движеха, всичко около тях се вълнуваше.

Хлапетата продължаваха да тичат навсякъде, а лелките гледаха телевизия, люлеейки кърмачетата. Почти всички имаха златни зъби и се усмихваха широко, за да ни ги покажат.

Венсан се чувстваше сред тях като бъбрек в лой. Свиреше със затворени очи само малко по-съсредоточен от обичайното, за да издържи и да довърши работата докрай.

Ноктите на старците бяха като орлови и китарите им бяха малко издълбани на мястото, където ги драскаха.

Дрън, дрън, чук.

Дори и да не разбираш нищо, не беше трудно да отгатнеш думите…

О, мой роден край, къде си? О, моя любов, къде си?

О, мой приятелю, къде си? О, мой сине, къде си?

А продължението трябваше да значи горе-долу:

Аз изгубих родния си край, останаха ми само спомени.

Аз изгубих любовта си, останаха ми само страдания.

Аз изгубих приятеля си, пея за него.

Една старица ни поднасяше изветряла бира. Изпиехме ли я, идваше пак.

Очите на Лола блестяха, държеше две хлапета на коленете си и търкаше брадичка в косите им. Симон ме гледаше усмихнат.

С него двамата бяхме стигнали далеч от сутринта…

Ох, ето я пак засмяната лелка с топлата бира…

Направих знак на Венсан, за да разбера дали има нещо за пушене, но той ми даде да разбера, че шът, по-късно. Още един контраст, виж ти… У тези хора, които не пращат хлапетата си на училище, които може би оставят някой малък Моцарт да гние в този коптор и които много добре се оправят с нашите принципи за уседналост и работа, не се пуши трева.

Свети Меро-Бенц, няма такова нещо у нас.

 

 

— Вие, момичета, можете да спите в леглото на Изор…

— С хъркането, което се чува от старите тъмници? Не, благодаря.

— Ама това са си глупости!

— А онзи побъркания, който има ключове? И дума да не става. Ще спим с вас!

— Окей, окей, не се нервирай, Гаранс…

— Не се нервирам! Само дето просто съм още девствена, представи си!

Колкото и да бях уморена, все пак успях да ги разсмея. Бях доста горда със себе си.

Момчетата спаха у Жоли Кьор, а ние — у Ураган.

Събуди ни Симон, който беше ходил да вземе кроасани в селото.

— От „Пидул“ ли? — попитах го, прозявайки се.

— От „Пидун“.

Този ден Венсан не отвори решетките на желязната ограда.

Затворено заради свличане на камъни, написа на парче картон.

Той ни показа параклиса. С Ноно бяха пренесли пианото от замъка пред олтара и всички небесни ангели само трябваше да суингират в такт.

Полагаше ни се кратък концерт.

Забавно беше да се окажем там в неделя сутрин. Седнали на молитвено столче. Послушни и съсредоточени, под светлината от витражите слушахме нова версия на „toque, toque, toque on heaven’s door…“^[6]

Лола желаеше да разгледа замъка от горе до долу. Аз поисках Венсан да ни изиграе пак шоуто си. Изпопадахме от смях.

Той ни показа всичко: мястото, където живееше владетелката на замъка, нейните ластични корсети, пробития стол, капаните за нутрии, рецептите за пастет от нутрии, бутилката скоросмъртница и стария, съвършено омазнен от много опипване „Кой кой е“. И после зимника, избата, пристройките, седларницата, ловния павилион и старата караулна пътека.

Симон се удивляваше на изобретателността на архитектите и специалистите по укрепленията. Лола хербаризираше.

Аз седнах на една каменна пейка и наблюдавах и тримата.

Братята ми, облакътени над крепостните ровове… Симон сигурно съжаляваше за последното си чудо с дистанционно управление… Ах, само ако Сисъл Дабълю беше тук… Венсан трябва да четеше мислите му, защото уточни:

— Забрави за корабите си… Има огромни шарани там вътре… Те ще ти ги изкльопат тутакси…

— Наистина?

Замечтано мълчание, използвано за милване на лишея по парапетите…

— Напротив — прошепна накрая нашият капитан Ахав, — щеше да бъде много по-необичайно… Ще трябва да се върна с Лео… Да дадем възможност на големите рибоци да излапат играчките, които той никога не е имал право да докосне, това е най-хубавото, което би могло да ни се случи и на двамата…

Аз не чух продължението, но видях, че си удрят дланите, сякаш току-що бяха сключили добра сделка.

А моята Лола, на колене, рисуваше насред маргаритките и миризливите секирчета… Гърбът на сестра ми, голямата й шапка, белите пеперуди, които рискуваха да се пробват там, косите й, хванати с четка за рисуване, тила й, ръцете й, които един скорошен развод беше стопил, и долната част на тениската й, която тя придърпваше, за да размазва цветовете — палитра от бял памук, която лека-полека запълваше с акварели…

Никога не съм съжалявала толкова много за фотоапарата си.

Ще го отдадем на умората, но се улових да потъвам в сантименталности. Усетих голям изблик на нежност към тези тримата и предчувствие, че в момента изживяваме последните отрязъци от детството си…

Вече почти трийсет години те разхубавяваха живота ми… Какво ще правя без тях? И кога ли животът ще ни раздели Най-накрая?

Защото това е така. Защото времето разделя онези, които се обичат, и нищо не трае вечно.

Онова, което изживявахме сега, а ние го осъзнавахме и четиримата, беше малка допълнителна порция. Отсрочка, скоба, момент на благодат. Няколко часа, откраднати от другите…

Колко време още ще имаме енергията да се изтръгваме така от ежедневието, за да прескачаме оградата и да излизаме без разрешение? Колко още отпуски ще ни даде животът? Колко подигравателни жестове? Колко дребни аванти? Кога ще се изгубим и как връзките ще се разхлабят?

Още колко години ще минат, преди да остареем?

Наясно съм, че всички го осъзнавахме. Познавам ни добре.

Срамежливостта ни пречеше да говорим за това, но точно в този момент на нашия път ние го знаехме.

Че в подножието на замъка в развалини изживяваме края на една епоха и часът на метаморфозата наближаваше. Че разбирателството, нежността, малко грубата любов, трябваше да се разделим с тях. Трябваше да се откъснем от тях. Да разтворим дланта и да пораснем най-после.

Трябваше братята Далтон^[7] също да тръгнат всеки по своя път под залязващото слънце…

Каквато съм глупачка, сама бях успяла почти да се докарам до сълзи, когато съзрях нещо в края на пътя…

Ама какво беше това?

Изправих се и присвих очи.

Някакво животно, малка живинка мъчително се придвижваше в моята посока.

Ранено ли беше? Какво беше?

Лисица?

Лисица с флакона с урина, изпратена от Карин?

Заек?

Беше куче.

Невероятно.

Беше кучето, което бях видяла вчера от колата, онова, което се беше разтворило в задното стъкло…

Беше кучето, чийто поглед бях срещнала на стотина километра оттук.

Не. Не можеше да е то… Но да, все пак…

Ей, ама мен може да ме приемат в „30 милиона приятели“^[8], бе!

Клекнах и му протегнах ръка. То вече нямаше сила дори да размърда опашка. Направи още три крачки и се строполи в краката ми.

Останах неподвижна няколко секунди. Бях нервна.

Някакво куче беше дошло да умре в краката ми.

Но не, накрая то изстена едва, опитвайки се да си оближе едната лапа. Кървеше.

Лола дойде и попита:

— Ама откъде се взе това куче?

Вдигнах глава към нея и отговорих едва чуто:

— Аз халюцинирам.

Сега и четиримата го обсипвахме с внимание. Венсан отиде да му донесе вода, Лола му правеше закуска, а Симон открадна възглавничка от малкия жълт салон.

То пи като продънено и се свлече в прахта. Пренесохме го на сянка.

Побъркана работа.

Приготвихме неща за пикник и слязохме при реката.

Гърлото ми се свиваше, като си помислех, че кучето вероятно ще е пукнало, когато се върнем. Но какво да се прави… Беше си избрало красиво място… И супер оплаквачки…

Момчетата закрепиха бутилките сред камъните на брега на водата, докато ние разстилахме одеяло. Седнахме и Венсан каза:

— Виж ти, ето го пак…

Кучето отново се беше довлякло до мен. То се сви на кълбо до бедрото ми и веднага заспа.

— Мисля, че то се опитва да те накара да разбереш нещо — отбеляза Симон.

Тримата се засмяха, подиграваха ми се:

— Хей, Гаранс, не се цупи, де! То те обича, това е. Хайде… Cheese^[9]… Няма нищо.

— Ама какво да правя с някакво псе?! Как ме виждате с куче в миниатюрната ми гарсониера на шестия етаж?

— Нищо не можеш да направиш — каза Лола. — Спомни си хороскопа… Ти си доминирана от Венера в Лъв и трябва да се примириш. Това е голямата среща, за която трябваше да се подготвиш. Предупредих те все пак…

Кодошеха се още повече.

— Разглеждай го като знак от съдбата — подхвърли Симон. — Това куче пристига, за да те спаси…

— … за да водиш по-здравословен начин на живот, по-уравновесен — пресили Лола.

— … да ставаш сутринта да го водиш да пикае — добави Симон, — да си купиш анцуг и да излизаш на теферич всеки уикенд.

— За да имаш график, да се чувстваш по-отговорна — включи се Венсан.

Бях съкрушена.

— Не и анцуг, по дяволите…

Венсан, който отпушваше една бутилка, накрая подчерта:

— А и той е сладък…

Уви, бях съгласна. Проскубан, прояден, въшлив, крастав, мелез и дрипльо, но… сладък.

— С всичко, което направи, за да те намери, сърце няма да ти даде да го изоставиш, надявам се?

Наведох се да го разгледам. То смърдеше малко все пак…

— Ще го дадеш в Обществото за защита на животните ли?

— Ей… Защо аз? Намерихме го заедно, уведомявам ви!

— Гледай! — провикна се Лола. — То ти се усмихва!

Ега ти! Истина беше. То се беше обърнало и размахваше вяло опашка, вдигайки очи към мен.

Ох… Защо? Защо аз? И дали ще се побере в кошницата на колелото ми? А и портиерката, която толкова ме мразеше вече…

И какво ли пък яде?

И колко ли години живее?

Ами малката торбичка за събиране на лайната? Самоблокиращата се каишка, глупавите разговори с всички съседи, които се надигат след филма, за да изведат кучето си на разходка и по нужда, и дистрибуторите на торбички за кучешки изпражнения „Тутунет“?

Господи…

Домашното вино беше добре охладено. Ние гризкахме пръжки, отхапвахме от филиите със запържена кайма, дебели като пухена завивка, вкусвахме топли и сладки домати, сиви пирамиди от козе сирене и круши от овощната градина.

Беше ни хубаво. Водата клокочеше, вятърът шумеше в дърветата и птиците чикчирикаха. Слънцето играеше с реката, пропуквайки оттук, офейквайки оттам, торпилирайки облаците и обикаляйки по бреговете. Кучето ми мечтаеше за асфалта на Панама^[10], ръмжейки от щастие, а мухите ни досаждаха.

Бъбрехме за същите неща както и на десет години, на петнайсет или на двайсет години, тоест за книгите, които сме прочели, за филмите, които сме гледали, за музиката, която сме слушали, и за сайтовете, които сме открили. За Галика, за всичките нови съкровища онлайн, за музикантите, които ни шашкаха, за билетите за влак, за концерт или за извинителните бележки, които мечтаехме да си подарим, за изложбите, които неминуемо щяхме да пропуснем, за нашите приятели, за приятелите на нашите приятели и за любовните истории, които сме или не сме преживели. Често не сме, впрочем, и точно в това бяхме най-добрите. Да ги разказваме, искам да кажа. Изтегнати в тревата, нападани, мляскани от всякакви видове дребни животинки, ние се подигравахме със самите себе си, смеейки се неудържимо и изгаряйки на слънцето.

И после говорихме за нашите родители. Както винаги. За мама и за пап. За новия живот на всеки от тях. За техните любовни връзки и за нашето собствено бъдеще. Накратко, за онези няколко дреболии и за онези няколко човека, които запълваха живота ни.

Не беше кой знае какво, нито пък някакъв хайлайф и все пак… беше безкрайно.

Симон и Лола ни разказаха за техните деца. За тяхното развитие, за техните глупости и за изреченията, които би трябвало да запишат някъде, преди да забравят. Венсан дълго говори за своята музика, дали трябваше да продължава? Къде? Как? С кого? И какви надежди можеше да си разреши? И аз им съобщих за новия сънаемател, който, да, имаше документи този, за бачкането ми, за това колко ми е трудно да си се представя като добър съдия. Толкова години учене и толкова малко самоувереност накрая, смущаващо беше.

Дали не бях изпуснала някой ориентир? Или пък нещо се беше издънило? И някой ме чакаше някъде? Останалите трима ме насърчиха, сръчкаха ме малко и аз се престорих, че се съгласявам с тяхната доброжелателност.

Впрочем ние всички се сръчкахме и всички се престорихме, че се съгласяваме.

Защото животът все пак беше и малко блъфиране, нали?

Твърде късата покривка и липсващите жетони. Твърде слабите ръце, които винаги ни пречат да продължим… И четиримата наистина бяхме единодушни по въпроса — с нашите големи мечти и наемите, които трябва да се плащат на 5-и всеки месец.

Ето защо отворихме още една бутилка, да си вдъхнем увереност!

Венсан ни разсмя, като ни разказа за последните си любовни разочарования:

— Почакайте, ама поставете се на мое място! Момиче, което преследвам два месеца, което чакам шест часа пред факултета й, което водя три пъти на ресторант, което изпращам двайсет пъти до общежитието й на майната си и което каня на опера за сто и десет пари мястото. По дяволите!

— И между вас така и не се случи нищо?

— Нищо. Nada^[11]. Нищичко. Двеста и двайсет евро! Вие представяте ли си всички дискове, които бих могъл да си позволя с това?

— Абе, някой пич, който прави подобни жалки сметки, аз я разбирам… — подигра се Лола.

— Ама ти… ти опита ли се да я целунеш? — попитах простодушно.

— Не. Не се осмелих. Точно това е тъпото…

Присмех като във великите дни.

— Знам. Нерешителен съм, глупаво е…

— Как се казва?

— Ева.

— Каква е по националност?

— Не знам. Каза ми, но не разбрах…

— Разбирам… И ъъъ… Ти чувстваш ли, че имаш възможност за атака все пак?

— Трудно е да се каже… Обаче тя ми показа снимки на майка си…

Прекалено, това беше прекалено.

Ние се търкаляхме в тревата, докато Дон Жуан правеше неуспешни рикошети във водата.

— О… — помолих настоятелно, — ще ми я дадеш ли тази?

Лола откъсна страница от скицника си и ми я подаде, вдигайки очи към небето.

Тя, тя беше съумяла да види голямото благородство на моето героично куче мишелов, отпуснато на слънцето. Единственият мъжкар, като си помисля, който някога е тичал след мен с такова постоянство…

Следващата рисунка беше много красив изглед на замъка.

— Откъм английската градина — уточни Венсан.

— Трябва да го изпратим на пап и да му напишем писъмце — предложи сестра Лола.

(Нашият пап нямаше мобилен телефон.) (Обърни внимание, той никога не беше имал също и стационарен телефон…)

Както всички останали и открай време — това беше добра идея, и както винаги и до живот — ние се подредихме зад снопчето бели пера на нашата по-голяма сестра.

Човек ще каже: като в дъното на автобус в края на детския лагер. Лист и химикалка преминаваха от ръка в ръка. Мисли, поздрави, нежна обич, глупости, сърчица и големи целувчици с тях.

Трудното беше — но не беше грешка на нашия пап, а на май 68-а, — че не знаехме точно къде да изпратим нашето писмо.

— Мисля, че е в корабостроителница в Брайтън…

— Изобщо не е така — пошегува се Венсан, — там е твърде студено! Защото наш’то татенце има ревматизъм сега! Той е във Валенция с Ричард Лодж.

— Сигурен ли си? — учудих се. — Последния път, когато се свързах с него, отиваше в Марсилия…

— Добре — отсече Лола. — Запазвам го в чантата си все пак и първият, който има някаква следа, прехвърля инфото.

Тишина.

Обаче Венсан изрони няколко акорда, за да не я чуем.

В някаква чанта…

Всички тези целувки, които още потулвахме. Всички тези сърца, затворени заедно с ключове и чекови книжки.

Под паветата — абсолютно нищо^[12]. За щастие аз си имах моето куче! То беше цялото в бълхи и съвестно си лижеше ташаците.

— Защо се усмихваш, Гаранс? — подхвърли Симон, за да прикрие меланхолията.

— Нищо. Просто съм прекалено голяма късметлийка…

Сестра ми си извади пак боите, момчетата се изкъпаха, а аз наблюдавах моя любим, който оживяваше постепенно, колкото повече парчета хляб, покрити с пръжки, му давах.

Плюеше хляба, тоя мърльо.

— Как ще го кръстиш?

— Не знам.