Бетани Кембъл
Мостове към миналото (6)

Шеста глава

Тази година Аби реши да украси само коледното дърво, а не цялата къща, както обикновено. Докато поставяше звездата на върха му, й мина през ума, че този път ще наруши и семейната традиция — украсяваха го последно, за да могат да участват колкото се може повече гости.

Денят й премина отново в грижи за кончето, а близо час прекара в кабинета на Майло, където Йейтс безуспешно се опитваше да извика информацията от дискетата, изпробвайки код след код.

Мингъс и баща й още не се бяха върнали. Само Господ знаеше какъв нов проблем им се бе отворил в другия край на ранчото. След като привърши следобедното хранене на Фрости, Аби реши да изведе конете от конюшнята и да им почисти. Искаше да помогне на баща си, а освен това си търсеше причина да излезе от къщи. Не бе свикнала да се заседява дълго на едно място. Йейтс настоя да й помогне. Не беше стигнал доникъде с компютъра. Струваше му се, че физическата работа може да опресни малко мозъка му. А имаше доста работа за свършване — тежка и неприятна, но Йейтс я вършеше, без да се оплаква. Служеше си така добре с вилата и толкова сръчно изхвърляше тора, като че ли цял живот бе правил само това. Аби не можеше да не му признае усърдието и често го поглеждаше с благодарни очи.

Докато работеха, температурата падна чувствително.

Аби побърза да върне животните обратно в конюшнята. Конят на баща й — едър тъмнокафяв скопец, се изправи заплашително на задните си крака и изцвили. Йейтс го сграбчи за гривата и насила го поведе към сградата. Аби го гледаше изненадана. Възможно ли е мек и добродушен по природа човек да е толкова суров към животните? Но нямаше време за размишления. Преди да стигнат до къщата, неочаквано се изви вятър — толкова остър и пронизващо студен, сякаш идваше направо от Северния полюс.

— Задава се виелица — намръщи се Аби и сгуши лице в яката на палтото си.

— Дано не застигне баща ти и Мингъс. Няма да е от леките — процеди през зъби Йейтс. Като че ли да докаже правотата на думите му, ураганът така бързо набра скорост, че помете всичко по пътя си. Аби се олюля и едва се задържа на краката си. Йейтс я дръпна към себе си и тя се притисна до гърдите му, за да се запази от следващия пристъп. Ръката му, здраво стегната в обръч около раменете й, предпазваше лицето й от заслепяващите облаци суграшица и сняг.

— Господи! — беше всичко, което тя успя да каже, когато най-после достигнаха къщата.

Ръката на Йейтс все още беше увита около тялото й. Аби се спря и го погледна. Лицето му бе посиняло от студ. Прииска й се да свали ръкавиците си и да покрие с длани бузите му, за да му даде от топлината си. Мокър топящ се сняг блестеше по периферията на шапката му.

Той я гледаше безмълвно над рамките на очилата си. Сърцето й заби лудо и тя изведнъж се почувства безпомощна и олекнала. Лицето му се наведе към нея, а устните му подканващо се разтвориха. Аби усети, че също вдига лице към него и разтваря устни, сякаш иска да каже нещо… Но нищо не може да измисли. Изведнъж се изгубва в тъмните дълбини на очите му и потъва в кадифената им мекота…

Всичко трая само миг. Сякаш едновременно разтърсени от невидима ръка, двамата се сепнаха и отклониха очи един от друг. Пръстите на Йейтс се свлякоха от рамото й и се отпуснаха безсилно надолу. Аби отстъпи встрани. Свали ръкавиците си и внимателно разгледа посинелите си ръце.

— Студено е — опита се да наруши тишината Йейтс.

— Да — отвърна тя. Безсмислени реплики, но нещо трябваше да се каже, да се направи — каквото и да е. Сякаш нищо незначещите думи можеха да прогонят настанилото се между тях неудобство.

— Защо не вземеш душ? — предложи Йейтс, докато събличаше якето на брат й. — Добре е за кръвообращението. Изглеждаш премръзнала. — Той свали очилата си и изтри стъклата им. Все още криеше погледа си от нея.

Аби го наблюдаваше от кухнята. Сърцето й биеше неспокойно. „Всичко стана, защото Лъки ми липсва — уверяваше се тя. — Отговорих му, само защото исках това да е Лъки…“

Навън бе станало тъмно като в рог. Виелицата отвяваше преспи сняг и ги запращаше яростно в прозорците на къщата. Къде ли е Фрейзър? Защо се бавеше толкова? Безпокойството на Аби прерасна в тревога.

Най-после, към пет и половина, Мингъс успя да се добере до къщата и да похлопа на входната врата. Аби тъкмо бе нахранила Фрости и му бе сложила поредната инжекция. Надзирателят беше така побелял от сняг, че отказа да влезе вътре. Дори веждите му приличаха на две малки ледени висулки. Беше сам и това накара Аби да настръхне.

— Онова старо корито, което използвахме да превозим сеното, ни изигра лош номер — започна да обяснява той, като пристъпваше от крак на крак, за да не замръзне. — Раздрънка се, изпързаля се в реката и оста се счупи. Дъното му се огъна като мукавена кутия. Баща ти откара трактора до ранчото на Хърли. Ще го помоли да му заеме неговото ремарке.

— Чак до Хърли? Кога тръгна?

— Малко преди да започне бурята. Но мисля, че за него ще е по-добре да не се прибира вкъщи в тази виелица. По дяволите! — изруга Мингъс. — Не сме виждали такава стихия от десет години насам. Може и добитък да изгубим в такова време.

Аби се съгласи мълчаливо. Щом старият човек казва, че виелицата е страшна, значи наистина е така. Дано баща й се е подслонил вече при Хърли.

Когато се върна в кухнята, тя завари там Йейтс. Отново бе облякъл официалните си дрехи и изглеждаше толкова изряден и лъскав, че беше трудно да си го представи човек да впряга коне, да сече дърва или да чисти обори.

— Току-що изпратих Мингъс — обясни тя. — Баща ми е отишъл до съседите да наеме тяхното ремарке.

— Не се тревожи — успокои я Йейтс с обичайния си глас. — Баща ти не е глупак. Няма да рискува живота си в такова време.

— Знам, че е така — впери поглед в чашата си Аби. Защо си наля това кафе, след като нямаше намерение да го пие? „Нерви, само нерви. И неясни чувства…“ — мина й през ума. — Знаеш ли, никога не съм се притеснявала за него преди. Дядо беше този, около когото се въртеше непрекъснато тревогите ми. Мислех, че баща ми е много силен и издръжлив и че такъв ще си остане винаги. Никога не ми е минавало през ума, че един ден ще се разболее или просто ще се измори. Не съм и предполагала… — Тя се засрами от мисълта си и се изчерви. Йейтс допи кафето си и седна до нея.

— Да, знам какво си мислиш — каза той тихо. — Същите мисли вълнуваха и мен преди много години. Въобразявах си, че баща ми е безсмъртен и че никога няма да остарее и да се измори от живота. — Йейтс вдигна ръка, сякаш искаше да помилва рамото й, но изведнъж промени решението си и се отдръпна от нея. Аби изпита облекчение, но в същото време странно разочарование обхвана душата й. Имаше нужда от приятелска дума, от приятелски жест, но когато Йейтс я докосна преди малко, й се стори, че между тях никога не би могло да се зароди истинско приятелство — заради Лъки…

Телефонът иззвъня.

— Обади се — рече Йейтс. — Сигурно е баща ти.

Аби му се усмихна неуверено и вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Татко! — Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите й. — При Хърли ли си вече? Добре ли си?

— Всичко е наред, момичето ми. Кучешки студ е навън… Мингъс прибра ли се? Виж какво, Аби, тази нощ няма да се прибера у дома. Ще можеш ли да спиш сама?

— Разбира се — потвърди Аби, опитвайки се да не мисли как ще прекара нощта насаме с Йейтс. — Не се тревожи за нищо!… О, Джон се обади. Двамата със Сенди няма да дойдат за Коледа. Сенди е бременна и не може да пътува.

— Е, това е новина! — само каза баща й, като с нищо не издаде чувствата си.

— А, татко… Съжалявам, че тази сутрин се скарахме. И знаеш ли, струва ми се, че твърде много се караме напоследък. Винаги съм мислела повече за себе си, отколкото за теб. Наистина много съжалявам… И се тревожа за теб. Нека не се караме отсега нататък — дори и за Лъки, съгласен ли си? Нека просто да се порадваме истински на празника.

Баща й не отговори близо половин минута.

— Добре — долетя гласът му най-после. — Нямаш причини да се караш с мен. Абсолютно никакви. Конли там ли е? Искам да говоря с него.

— Почакай малко, татко! — Решена да бъде докрай откровена с баща си, Аби продължи: — Отдавна се каня да те питам нещо…

— Да? Слушам те. — Фрейзър беше нетърпелив.

— През целия си живот си работил на това ранчо. Никога ли не ти е минавало през ума да го напуснеш? И да започнеш друг живот? — Настъпи тишина. После баща й се изсмя нервно в слушалката.

— Ако бях опитал, щях да си разбия главата в стената. Но се оказах достатъчно умен, за да спра навреме.

Сърцето й се сви при тези думи, но тя не се предаде лесно:

— Татко, питам те, защото наистина искам да знам: харесва ли ти животът тук? Или всичко си правил заради дядо?

Фрейзър се поколеба дали да отговори на този детински въпрос, или да го подмине с мълчание, после настоя:

— Дай ми Конли!

— Не. Най-напред ми отговори — трябва да знам! През целия си живот ли си правил това, което не си желал? Заради някого…

— Аби, не е възпитано да задаваш такива въпроси!

— Но е необходимо. Моля те, отговори ми! — Стори й се, че отсреща баща й изруга.

— Някои неща наистина бих могъл да направя другояче — смутено изрече той. — Например бих могъл да завърша колеж. Но… избрах ранчото. И дядо ти беше много щастлив от избора ми. Майка ти също.

— А ти — едва си пое дъх Аби, — ти беше ли щастлив?

— О, господи! — изгърмя гласът му в слушалката. — Разбира се, че бях… Поне за известно време. Но после майка ти почина и всичко стана… Как да ти кажа — различно… Аби, но това са женски брътвежи. Не обичам да водя такива разговори. Дай ми Конли, ако обичаш!

— Е, аз съм жена и имам нужда да си поговоря с някого. Кажи, до каква степен се промени животът ти след смъртта на мама?

— Господи, откъде да знам? Промени се — и това е! Изчезна смехът, веселието… Стига толкова! Това да не е разпит! А сега искам да чуя Конли… Хей! Чакай малко. Дръж се прилично с човека, чуваш ли? Той не е като оня смахнат каубой, дето му се хвърли на врата от първия ден! Конли е истински джентълмен.

— Обещахме си да не споменаваме Лъки! — нацупи се Аби.

В гласа на Фрейзър прозвучаха загрижени нотки:

— Щях да те изпратя да пренощуваш у Мингъс, но старият козел живее като… Е, скаран е с хигиената, искам да кажа… — Аби се засмя тихо. Най-голямото недоразумение — а може би и единственото — между двамата мъже, които бяха като братя, не беше свързано с работата, колкото и да бе чудно. То произлизаше от това, че в кухнята на Мингъс гъмжеше от хлебарки. — И животно не бих оставил да живее там — продължи баща й. — С изключение може би на твоето нещастно конче. За да умре по-скоро и да не се мъчи, горкото… Дай ми Конли!

Йейтс пое слушалката, а Аби отиде в кухнята и се зае да приготвя вечерята. Знаеше какво ще наговори баща й на Конли. Ще го предупреди да стои настрана от нея. И Конли — нали е джентълмен — ще му обещае. И като истински джентълмен ще спази обещанието си…

— Слушам, господине! — го чу тя да казва. Конли винаги отговаряше така, когато беше в добро настроение. При тези думи Аби се почувства наистина в безопасност.

Но когато той влезе в кухнята — едновременно развеселен и донякъде огорчен — и я прониза с тъмните си очи, увереността й отново се замени с тревога. „Не разбирам какво става с мен! — помисли си тя с уплаха. — Защо този човек ме кара да се чувствам така неловко?“ Трябваше да се пребори с това чувство. В края на краищата между двамата съществуваше само чисто приятелство, нищо повече.

Всяко друго предположение беше изключено.

По дяволите! Йейтс не искаше тя да го възприема като мъж. Трябваше да бъде за нея просто познат. Не биваше да допуска и тя да се превърне за него в нещо повече от обикновен приятел.

И ето че той изигра превъзходно ролята си на господин Никой. Така добре я изигра, че чак го заболя. Игра дотогава, докато тя — макар и малко озадачена — го възприе най-накрая като безобидно същество. Така беше по-безопасно, утешаваше се той, но въпреки че изпита известно облекчение, много скоро се подразни от това, че Аби започна да разговаря с него като с приятелка. Говореше му за чувствата си повече от която и да е друга жена и изглеждаше толкова откровена, че накрая предизвика тайното му негодувание. По природа Йейтс беше човек с трезва мисъл, лишена от излишни емоции, но Аби с невероятен усет напипваше безпогрешно слабите му места. „Не искам да разговарям с нея по този начин — мислеше си той почти с раздразнение. — Това, което искам, е да я целувам и любя, докато всичкият сняг на Небраска — а защо не и на Колорадо? — се стопи от топлината на телата ни…“ За своя изненада Йейтс много скоро откри, че вижда в нея преди всичко жената. „Опомни се, човече, та тя е само част от случая «Кларидж»! А и обеща на баща й да се грижиш за нея.“

Привършваха вечерята и Аби сервира десерта. Беше приготвила разкошен черешов пай. В готварството нямаше равна на себе си и това още повече смущаваше Йейтс.

Беше седнала срещу него и говореше за баща си.

— Когато преди няколко години татко започна да говори наляво и надясно, че един ден ще продаде ранчото, не му вярвах. Само чакаше да умре дядо, за да изпълни намеренията си…

— Това е станало малко преди да срещнеш… годеника си, нали? — леко намекна Йейтс, като се стараеше гласът му да не издаде мрачното му настроение.

— Лъки ли? Да. — Лицето й придоби необичайно сериозен вид. — Но ти никога не си ми говорил за личния си живот. Имаш ли си момиче? Или някой, за когото да мислиш?

— Не. Нямам — изстреля той на един дъх и се ядоса на себе си: отговорът му трябваше да прозвучи по-меко, по-убедително. — И така, когато дядо ти умря, баща ти реши да продава…

— Така стана. Една голяма корпорация — „Агриком“ — се кани да купува фермите наоколо. Предполагам, че татко ще се опита да продаде ранчото на тях… Трудно е да го разбере човек. Винаги крие чувствата си. И момчетата са като него. Но Лъки не е такъв. Винаги споделя какво изпитва. Лесно е да се разговаря с него. И аз съм такава — с открита душа.

Йейтс мразеше Лъки. Мразеше и себе си. И живота си мразеше. Въпреки това се усмихна и в същия миг намрази и усмивката си. Неочаквано Аби се обърна развеселена към него:

— А ти ми изглеждаш малко… загадъчен!

Думите й го изумиха. Последното нещо, което желаеше, бе да изглежда загадъчен в очите й. Той отново се усмихна.

— Аз? Не може да бъде! Кое те кара да мислиш така?

— Ами… повече слушаш, отколкото говориш. И има неща у теб, които не мога да проумея. От разстояние приличаш… да кажем на италианец, но името ти представлява странна комбинация…

— Майка ми беше италианка — прекъсна я той. — А баща ми — отчасти италианец, но повече ирландец. — Тя му наля чаша кафе. До този момент Йейтс никога не беше разговарял с някого за близките си. — Майка ми никога не се чувстваше добре със здравето. Или поне в моите спомени е била винаги болна. Едва деветгодишен трябваше да се грижа за нея много повече, отколкото тя за мен. Когато умря, отидох да живея при баба и дядо. При тях всъщност започна и детството ми.

— А баща ти? Защо те е изпратил при тях? — недоумяващо го гледаше Аби. — Или… задавам много въпроси? Не е от любопитство, повярвай ми! Искам да науча повече неща за теб. Или това те обижда?

Йейтс остави вилицата си и я погледна. Такова дълбоко съчувствие прочете в очите й, че лицето му се опъна от напрежение. Неволен тик разигра лявата му буза.

— Не съм обиден. Поласкан съм. — И странното тук бе, че наистина се чувстваше така. Не можеше да разбере защо. Не обичаше да говори за живота си, но сега го правеше с удоволствие: за миналото си не се налагаше да я лъже… — Баща ми не можеше да се грижи за мен. Работеше в полицията и професията му беше отговорна. Непрекъснато беше изложен на риск. Някой трябваше да ме гледа, а за гувернантка бях вече твърде голям.

— Сигурно си чувствал ужасната липса на родителите си…

— Майка си не помня много добре. Представата ми за нея е като за нещо крехко и… преходно. — За първи път в живота си Йейтс се остави чувствата да го завладеят. — Разболяла се година след раждането ми. А когато и баща ми почина, къщата заприлича на… Е, просто не беше вече истински дом за мен.

— О, Йейтс!… — въздъхна Аби и сълзите оросиха нежния мъх на страните й. — Толкова съжалявам!

Той се овладя, възвърна си нормалното настроение и набоде с вилицата последното парче от пая.

— Недей. Татко постъпи тогава правилно. Родителите му бяха добри хора. Прекарах с тях няколко чудесни години. Останах в ранчото, докато баща ми се ожени втори път. Мащехата ми беше почтена жена. Притежаваше магазин за марки и монети. Работех там след училище. От нищо не са ме лишавали.

„Господи — мислеше си Йейтс, докато й говореше, — дали гледа и Гибс с тези невинни очи? Този мерзавец трябва да е паднал много ниско, за да си позволява да я лъже. Глупак! Не вижда ли какво съкровище държи в ръцете си?“

— Не разбирам как успяваш да бъдеш толкова спокоен след всичко това! — с възхищение произнесе Аби. — Вкъщи често се караме, но не мога да си представя живота без татко и момчетата… Какво стана с баба ти и дядо ти? Още ли са живи?

— Баба почина няколко месеца след смъртта на баща ми. Мисля си — досега никога не бе изричал предположението си на глас, — че я уби мъката по сина й. А дядо — преди две години.

— И ти остана сам, без нито един близък?

— Не мисля, че останах сам чак тогава. — Това беше истина. От дете се беше чувствал самотен. През дългите години без родителска ласка бе натрупал доста опит за бъдещия живот на един зрял самотник.

— А какво стана с ранчото?

— Дядо ми ми го завеща. — Йейтс не можа да потисне горчивата си усмивка. — Продадох го…

— Продал си го? Не ти ли се струва, че си продал част от душата си?

— Миналото си е минало, Аби! — Той повдигна рамене. Никога не бе чувствал угризения заради продажбата на имота. А и знаеше, че не би могъл да си позволи да го задържи.

— Така е. Миналото си е минало — повтори замислено Аби. — Добре поне, че последната Коледа ще прекараме тук. Надявам се, че ще спазим и традицията. Досега винаги сме се справяли прилично с трите основни задачи по посрещането на Коледа, както ги наричаше дядо. Първата се състоеше в избора и отсичането на коледното дърво. Той, Джон и аз бяхме основните действащи лица в този сценарий. Следваше украсяването му. И тук аз получавах главната роля, а брат ми Престън ми помагаше. И накрая идваше ред на къщата и конюшнята…

— Конюшнята? — учуди се Йейтс.

— Идеята беше на мама. Венци и клонки за всяка стопанска сграда. В края на краищата, обичаше да казва тя, Коледа води началото си оттам, нали?!

— А каква беше третата задача? — неволно полюбопитства Йейтс.

— Опаковането на подаръците — щастливо се усмихна Аби, връщайки се към спомените си. — Вършехме го като истински магьосници. Състезавахме се помежду си кой ще се справи най-добре. Разбира се, подаръкът беше увит в лъскава цветна хартия като всеки друг подарък, но панделките, шнурчетата, различните декоративни мотиви, които използвахме за украсяването на пакетите… О, просто няма да повярваш каква фантазия прилагаше всеки един от нас!

Аби изглеждаше толкова развълнувана от спомените, че Йейтс потръпна от лошо предчувствие. Имаше цяла седмица до Коледа. А дотогава той щеше да си е свършил работата. И тя вече щеше да знае истината за Лъки. Както и истината за него самия…

Той бързо отхвърли тази мисъл от ума си и нехайно запита:

— И кой обикновено печелеше състезанието?

— Брат ми Алън. Всяка година. Никой не можеше да се мери с него. Но веднъж…

Телефонът я прекъсна. Йейтс изскърца със зъби и се помоли мислено това да не е Лъки. Когато започна тази история, всичко, което искаше, бе да намери достатъчно доказателства, за да осъди измамника. Сега с удоволствие би размазал с няколко юмрука красивото му лъжливо лице.

— Извинявай — изправи се нетърпеливо Аби, оставяйки салфетката си до таблата.

Йейтс изпита огромно облекчение, когато тя напусна стаята. Не я проследи с поглед, както обикновено, а огледа кухнята. Трябваше да признае, че беше уютно местенце. Той си спомни кухнята на баба си. По това време на годината от нея се разнасяха най-различни вкусни аромати. Баба му го обичаше и глезеше толкова много, че порасналото вече момче често се объркваше в чувствата си. Убеден, че не е способен да се привърже към никого, той нямаше представа как да отвърне на толкова много обич. Дори не й позволи да го целуне на сбогуване, когато се преселваше в града при баща си и мащехата си. Вече беше на седемнадесет години — възраст, в която момчето се превръща в мъж. Никога след това не призна пред старците колко много му липсват — бе твърде затворен, едва ли не груб, за да обсъжда чувствата си.

И сега какво, презрително сви устни Йейтс. Защо трябва да се измъчва, че ще нарани душата на някакво си непознато синеоко момиче? Та тя сама си беше виновна, че бе попаднала в капана на Лъки Гибс…

А що се отнася до Йейтс, убеждаваше сам себе си той, чувството, което изпитва към нея, не е нищо друго, освен похотлива, срамна страст — страст, прикрита под маската на съчувствие. Аби не бе докоснала сърцето му, тя само беше събудила желанието и сексуалните му фантазии… Упорито придържайки се към тази мисъл, Йейтс съвсем не си даваше сметка, че единствената му цел беше да опази непокътнат мъжкия си цинизъм и самолюбие…

От всекидневната долиташе гласът на Аби и макар че той чуваше само отделни фрази, не бе трудно да разбере от интонацията й, че разговорът никак не я радваше. Йейтс се надигна инстинктивно и отиде при нея.

— О, разбирам — струеше от гласа й пресилена бодрост, а в очите й блестяха сълзи. — Честита Коледа все пак! Обичам те!… О, да, знам, че в семейството ни не използваме такива изрази и това е причината да ти го кажа… Дочуване, Престън. Поздрави Марси и й кажи, че много съжалявам…

— Какво се е случило? — попита Йейтс.

— Беше Престън. Не могат да дойдат за Коледа. Майката на Марси е в болница. Предстои й операция. Ще отидат там. — Аби стисна устни, за да не се разридае.

— Но, виждаш, че друг избор нямат…

— Знам — кимна тя. — Вършат това, което трябва. Мястото на Марси сега е при семейството й. А мястото на Престън е до нея… Вярно, ще ми липсват. За първи път ще празнуваме Коледа без дядо. И без Джон. А сега и без Престън…

Йейтс не можеше да се владее повече. Знаеше, че ще стане от мястото си и в следващия миг ще я грабне в обятията си. Сърцето му биеше толкова силно, че го чувстваше едва ли не в гърлото си. Не можеше да диша, кръвта нахлу в слепоочията му и желанието превзе тялото и душата му. Стана, сложи ръка на рамото й и почти насила я обърна към себе си. С другата си ръка обви кръста й и настойчиво я привлече към себе си.

Неочаквано и за самия него Аби сложи ръцете си на раменете му и се притисна към гърдите му. Нещо сякаш се пречупи в него. Устните му се наведоха бавно към лицето й. Желаеше я твърде много, за да се подчини на волята си. Просто не беше в състояние да се спре.

Но думите й го спряха:

— Поне Лъки да беше тук! — въздъхна с копнеж Аби и веднага се сепна: — О, съжалявам! Но нищо не мога да направя срещу това…

Сърцето му се вледени. Вдигна глава и отправи невиждащ поглед към коледното дърво. Стоеше неподвижен като статуя и държеше в ръцете си жената, в която бе влюбен и която плачеше за друг. За мъжа, когото той трябваше да унищожи. В името на закона. И за лично отмъщение.