Бетани Кембъл
Мостове към миналото (5)

Пета глава

— Откъде се обаждаш? Как си? — разтревожено питаше тя Лъки. — Има ли някаква възможност да дойдеш за Коледа?

— Никаква, скъпа — избоботи гласът му в слушалката. — На Хаваите съм.

— Хаваите? — не повярва на ушите си Аби. Светът изведнъж рухна под краката й. Какво, по дяволите, търсеше Лъки на другия край на света?

— Офертата не беше за изпускане. Тези дни в Хонолулу ще се проведе поредното родео.

— Но ти каза, че ще бъдеш на Западния бряг…

— Където са големите пари, там съм и аз, бебчо!

— Да, но чак на Хаваите? Как стигна дотам?

— Запознах се с един паньол на родеото на Западния бряг.

— Паньол? Какво е това?

— Хавайски каубой, скъпа. Така ги наричат тук. Старото куче работи за един бос от Мауи. Обикаля градовете и му търси млади състезатели, предимно бикоборци. „Намери ми най-доброто“, казва му босът и плаща за всичко. Хотелът ми е на сто метра от плажа и в момента седя на терасата и наблюдавам океана… — Не й каза, че му се иска и тя да е там сега. Дори не се сети да й спомене, че много му липсва. Но Аби се опитваше да го оправдае.

— Звучи… чудесно.

— Това е животът, бебчо! Господи, ако можеха да ме видят сега ония от училището! Винаги ми набиваха в главата, че от мен няма да излезе нищо. За първи път, откакто съм се родил, чувствам, че живея. И ти обещавам, че ще се върна с пълни джобове с пари и ти ще се гордееш с мен, скъпа. Много ще се гордееш! Почакай и ще видиш!

Аби се усмихна тъжно. Младостта на Лъки не е била нищо друго, освен низ от лишения и болка. Гласът му звучеше екзалтирано, като на дете, получило скъпа играчка. И защо не? Никога не е имал истинско детство. Тя също трябваше да се радва с него. А и Лъки беше там, за да работи, да печели пари за тяхното бъдеще. Каква разлика има дали ще се състезава в Калифорния, или на Хаваите?

— Кога ще се върнеш? — попита тя и в същото време й се стори, че чува около него сподавен женски кикот. Не искаше да го подозира и ревнува, затова само махна с ръка.

— Ще се върнем със самолета на боса. Но така ми се иска да остана тук през целия отпуск… Нали друг плаща!

— Лъки, тук се случиха много неща…

— Как е времето там? Сигурно е кучешки студ, а? А тук е лято. Зелени палми, синя вода, навсякъде цветя, аромати…

— Исках да ти кажа, че много неща се случиха тук напоследък. Спринт се сдоби с жребче.

— Старата Спринт? По това време на годината? — Той се изсмя иронично.

Аби стисна зъби.

— Кончето едва не умря…

— Сигурно е било по-добре да умре, скъпа.

Тя прехапа устни. Защо Лъки не спре да се кикоти и не я изслуша най-после?

— Има и още нещо. Един мъж е при нас, в ранчото. Тук е…

От другия край на жицата се дочуха звуци като от боричкане, после гласът на Лъки измърмори нещо като: „Престани!“ и по-високо, вече в слушалката:

— Хей! Чуваш ли ме? Аби? — Боричкането оттатък започна отново и Аби усети, че Лъки едва сподавяше смеха си. — Ще затварям, мила. Връзката не е много добра…

— Къде си отседнал? В кой хотел? — Търпението й започваше да се изчерпва. — Питам, за да знам как да се свържа с теб, ако се наложи…

— Не мога да те чуя, скъпа. Ало? Ало… Ще се видим след Коледа. Ще ти донеса големи подаръци, ще ти харесат…

Лъки затвори. Аби отстрани слушалката от ухото си, погледна я недоверчиво, после я стовари тежко върху вилката, така че масичката, на която стоеше телефонът, се разлюля.

— Какво, Лъки да не е на Хаваите? — раздаде се гласът на баща й зад нея. — Каква приятна новина!…

Аби се обърна и видя Фрейзър, застанал на вратата на кухнята — приличащ на мечка в огромния си кожух. Лицето му бе зачервено от студа, а раменете — увиснали от умора. От коленете надолу панталонът му бе мокър и заледен, а ботушите — прогизнали от влага. Когато свали ръкавиците си, Аби видя, че целите му ръце бяха напукани и разранени. Въпреки че я бе ядосал със забележката си, тя почувства жал към този отруден и изморен от тревоги застаряващ мъж.

— Защо аз не бях сега на Хаваите! — измърмори Фрейзър и свали шапката си. — Да, госпожице, и аз нямам нищо против да съм на Хаваите…

— Един ден няма да можеш да пипнеш нищо с тези ръце — разчувствано го погледна Аби.

— Нямам друг избор. Трябва да работя, ако искам ранчото ми да оцелее. Да не съм като Лъки!

— Лъки също работи! Работи без почивен ден цяла година.

— Точно така — горчиво се засмя Фрейзър. — Работи по осем секунди в денонощието — докато бикът го хвърли на земята. Призванието на истинските мъже! Пфу! Голямо бъдеще, няма що! — Той събу единия ботуш и свали мокрия си чорап. Кракът му имаше жълтеникав болезнен вид, като че ли кръвта не достигаше до него.

— Какво си направил? Да не си паднал във водоема? — разтревожи се Аби. — Целият си подгизнал! Ще те втресе. Или ще хванеш пневмония.

— Паднах. С Мингъс разбивахме леда с кирките, когато се подхлъзнах и полетях в ледената вода. Добре, че не потънах. Мисля да се поизсуша и да отида пак. Мингъс няма да се справи сам. — Той опита да раздвижи посинелите, сбръчкани от водата пръсти на краката си и лицето му се сви от болка. Аби прехапа устни, за да не се разплаче.

— Вземи горещ душ и се преоблечи, а аз ще ти приготвя обяда.

— Сам ще си приготвя нещо за хапване. А ти се погрижи за онова бедно животно там на верандата.

Аби го погледна загрижено. Изглеждаше й доста нестабилен върху вкочанясалите си съсухрени крака и преждевременно остарял за своите петдесет и девет години. Изведнъж момичето проумя думите на Уоли. Животът, с който водеха ежедневна борба, не беше вече по силите на баща й.

— Жребчето може да почака. Ще ти направя кафе — забърза към кухнята тя, но ръката му я сграбчи за рамото:

— Наистина, Аби, мога да си го направя и сам, въпреки че не ми се слага нищо в устата — нито кафе, нито супа. Но ако ти искаш да сториш нещо за мен, кажи! — Той втренчи поглед в нея и отвесните бръчки по лицето му станаха още по-дълбоки. — Има само едно нещо, което може да ме направи щастлив. Да проумееш истината за Лъки! Това момче не е добро, Аби, знай го от мен — стария и препатилия. Никога не е било и няма да бъде.

— Не се безпокой за мен, татко! — разтърси глава Аби. — По-добре се погрижи за себе си и за добитъка. Аз съм добре.

— Аби, не мога да наблюдавам спокойно как този измамник се отнася към теб — наведе се баща й към нея и стисна ръцете й.

— Отнася се с мен като към равен. Вече сме зрели хора, татко, не сме деца. Не ми трябва лунна светлина и рози…

— Аби, дъще, ти си хубаво момиче, с добро и честно сърце. А той е една жалка отрепка, как не можеш да разбереш?

— Не говори така! — извика с негодувание Аби. — Не знаеш колко труден е бил животът му и колко далече е стигнал за годините си! Или обноските му не са достатъчно изискани за нашия дом? Но кой се е грижил за възпитанието му, а? Никой! И това пътуване до Хаваите — гордо вдигна тя брадичка — само показва колко много е направил за себе си!

— Е, да, за себе си. Но не и за теб — не отстъпваше Фрейзър. — Винаги те е правил за смях пред хората, а и непрекъснато смучеше от дядо ти, този негодник! Как можеш да го защитаваш? Дори няма да дойде да те види за Коледа!

— А защо да идва? След като всички се отнасяте към него като към престъпник?! Дядо беше единственият човек в тази къща, който го зачиташе и го имаше за човек.

— Аби — завъртя глава Фрейзър, — ти си най-опърничавото момиче на света. Защо не признаеш…

— Трябва да видя кончето — прекъсна го тя с рязко движение и тръгна към верандата.

В опита си да накара Фрейзър да й повярва, Аби най-после успя да убеди самата себе си в правотата на думите си. Защо Лъки да идва в ранчото? За да му се подиграват братята й и да се кара с баща й ли? Въпреки че бе наранил душата й, тя не можеше да бъде несправедлива към него.

След като баща й отново излезе, гневът й се поуталожи. Нахрани Фрости и се отправи към кабинета на Майло, където работеше Йейтс, но телефонът я спря по средата на пътя. Обаждаше се най-големият й брат.

— Джон, току-що изпусна татко. Излязоха по работа с Мингъс.

— Аби, имам лоша новина… Не можем да си дойдем за Коледа.

Остра болка прониза сърцето й.

— Но защо? Джон, това е последната ни Коледа у дома. Трябва да дойдете! Никога не сме празнували Коледа без вас.

— Аби, нищо не може да се направи. Сенди е бременна. Не сме го планували, не сме го очаквали, но се случи и сме щастливи. Лошото е, че кара трудна бременност. Лекарят ни посъветва да не рискуваме излишно…

Джон — най-после баща? Аби не можеше да повярва. Сенди и той искаха да имат деца, но не можеха да си го позволят с двете учителски заплати. Тя се почувства щастлива заради тях, но в същото време й стана тъжно.

— Честито… Честито и на двама ви! — успя само да каже и въздъхна дълбоко. Така се бе надявала да събере отново всички у дома! — Бебето не би имало по-добри родители от вас. Чудесно е…

— Виж какво, Аб, не мога да си позволя да водя дълги телефонни разговори. Извини ни пред татко, моля те! Не можем да дойдем, но в мислите си ще бъдем с вас.

— О, татко ще бъде толкова щастлив, като разбере новината! Няма да каже нищо, но ще се изпъчи гордо…

— Виж — доловиха се нотки на колебание в тона на Джон — съжалявам, че не можем да дойдем. Най-вече заради теб… Зная колко трудно преживяваш раздялата с „Рая“.

Аби се почувства виновна и засрамена за всичките недоразумения и кавги напоследък. Искаше тази последна Коледа в ранчото да се превърне в празник на добротата, разбирателството и всеопрощението.

— Е, вие всички знаете колко съм привързана към ранчото, но не се готвя да създавам неприятности…

— Не исках да кажа това. Самият аз изпитвам малко тъга и угризения на съвестта от това решение. Но разбери, при състоянието на татко… Твърде е болен и стар, за да го поддържа сам. Знаеш, че не обича да говори и нищо не е казал пред нас, но ми се струва, че колкото по-бързо свърши всичко, толкова по-добре за него. Иначе с тази хипертония. Ако не позабави темпото, може да получи и удар…

— Хипертония? Защо никой не ми е казал?

— А ти не знаеше ли? Вярно, татко не искаше да те притесняваме. Последния път, когато си бяхме у дома, Престън видя лекарствата на татко и веднага разбра какво му е. Притиснахме го и той призна. Но ти не се тревожи. Нищо лошо не му се е случило — все още… Ти обаче трябва да знаеш това, за да разбереш, че продажбата на ранчото ще е за негово добро. Става въпрос за нещо повече от пари, Аб.

— И всички сте знаели, освен аз? Защо не сте ми казали?

— Чуй, Аб, винаги сме те смятали за детето в семейството. Пък си и единствено момиче. Познаваш татко — не обича никой да го съжалява.

— Такъв си е — кимна мрачно Аби.

— И да ти кажа откровено, много се тревожи за теб. Както и всички ние. Заради този пройдоха Лъки Гибс.

— Джон, не започвай отново… — Загрижеността на Аби прерасна в недоволство.

— Не започвам сега. Винаги съм бил на това мнение. Опитвах се да говоря с теб сериозно, направих всичко, което беше по силите ми, но останах нечут.

— Добре. Ще ми позволиш ли да ти кажа колко те обичам? Никой в семейството ни не говори за чувствата си. Никой.

— Това, че не говорим за тях, не значи, че сме безчувствени. Но ти се отклоняваш от темата, Аби! Говорех за Лъки…

— Джон, недей, моля те! Просто не го разбирате, това е всичко. Той крие истинската си същност зад маска, но под нея е…

— Аби, не бих казал, че е така. Толкова лъжи ти е наговорил, че си готова винаги да го защитиш.

— Джон, да не говорим повече… Радвам се, че се обади. Ще ми липсвате със Сенди на празника. Но причината да си останете у дома, е чудесна. Още веднъж честито!

Аби затвори телефона и се замисли. Как е могъл Фрейзър да не сподели здравословните си проблеми с единствената си дъщеря! А и самата тя бе така загрижена за здравето на дядо си, че изобщо не се сещаше за баща си. Укори се за постоянните си кавги с него и се сети, че още нищо не бе приготвила за Коледа. Обикновено дядо й, тя и Джон ходеха в гората, за да изберат и отсекат коледното дърво, а след това заедно го украсяваха. Този път сама трябваше да свърши тази работа. На празника щяха да дойдат другите й двама братя с жените си, както и двамата й племенника.

Тя облече кожуха си. От кабинета на дядо й излезе Йейтс и се запъти към кухнята, за да изпие чаша кафе.

— Къде отиваш?

— Навън — отговори му Аби и хвана бравата. Защо погледът му винаги я караше да се чувства виновна? Като че ли намирайки се близо до него, изневеряваше на Лъки.

— Виждам. И защо?

— Да отсека коледно дърво. Досега брат ми и аз вършехме това. Но той току-що позвъни и ми каза, че няма да си дойде за Коледа. Ще трябва сама да се справя.

— Сигурно ще бъде малко дръвче, щом сама ще го сечеш и влачиш дотук — усмихна се едва забележимо Йейтс.

— Напротив. Ще е голямо и силно разклонено. Високо колкото теб.

— Мисля, че ще е по-добре да дойда с теб. Искам да си почина малко от този проклет компютър. — Тя с безразличие вдигна рамене, сякаш не я интересуваше какво мисли и какво иска той. — Никой от братята ти ли не носи моя размер? Нямаш ли някоя стара дреха за мен?

— Само дрехите на Джон могат да ти станат. Стаята му е последната горе вляво. Аз ще отида до плевнята да взема шейната и да впрегна коня. Побързай, защото няма да те чакам. Трябва да се връщам, за да нахраня Фрости.

— Да, мадам — сбърчи нос Йейтс, за да намести очилата си, и повдигна вежди, придавайки на лицето си подигравателен вид.

„Нека се усмихва самодоволно — затвори вратата зад себе си Аби. — Да не мисли, че ще го чакам! — Засмя се тихо: — Сигурно е единственият мъж в Небраска, който ще обуе ботуши върху копринените си чорапи!…“

Още не беше надянала хамута на старата Спринт, когато Йейтс излезе на двора. Досега Аби само бе наблюдавала как дядо й впряга конете и нетренираните й пръсти не бяха свикнали да боравят бързо. Йейтс се приближи до нея и безмълвно започна да й помага. Тя го погледна недоволно:

— Мога и сама. Дядо ми е показал какво да правя.

— Както и моят — отвърна равнодушно той и ръцете му заиграха бързо и сигурно с ремъците и катарамите.

Дрехите на Джон го бяха променили много. Червеното яке, което се оказа с един номер по-малко от неговия, прилепваше плътно върху широките му рамене, а изтърканите джинси правеха краката му да изглеждат по-дълги и по-стройни. Ботушите с висока подметка увеличаваха ръста му с няколко сантиметра. Тъмната каубойска шапка на Алън — нахлупена ниско над очите, подчертаваше твърдата извивка на челюстта и предизвикателно вирнатата му брада. Само очилата и слуховият апарат изглеждаха не на място. И ръкавиците. Единствените, които беше намерил, бяха от плат и изрязани на върховете на пръстите. Но въпреки тези малки недостатъци Йейтс изглеждаше забележително. Каубойските дрехи му придаваха много по-естествен вид, отколкото изисканото градско облекло.

Той стегна хамута от своята страна и мина от другата, за да помогне на Аби.

— Остави, аз ще довърша. Господи, твоето жребче по всичко прилича на нещастната си майка!

— Това е добре — отвърна Аби и помилва кобилата по гърба. — Спринт беше любимият кон на майка ми. Знам, че не изглежда като повечето коне, но… — Гласът й потрепери. Никой досега не се бе интересувал какво означава за нея старата Спринт. Пресегна се да закопчее последната катарама и ръката й пресрещна пръстите на Йейтс. Бързо се отдръпна и го остави да пъхне желязното езиче в кожения ремък.

— Можеш ли да управляваш шейната? Или да опитам аз? — предложи Йейтс.

— Мога. Години наред съм го правила, но никога сама. Бях дванадесетгодишна, когато започнах да придружавам дядо.

Изведнъж Аби осъзна, че за последен път впряга Спринт. Съжаление, примесено с тъга и копнеж по детството, нахлуха в душата й. Щяха да продадат Спринт. А може би и Фрости. Или дори собствения й кон Шопи. Но какво ще получи тя в замяна? Знаеше, че баща й ще й позволи да ги задържи, но нали някъде трябваше да ги подслони? А това значи, че ще живее отделно от тях. Тя — в града, те — в някое ранчо… Само мисълта за това я караше да страда.

— Какво има? — наведе се към нея Йейтс. — Изглеждаш бледа. Добре ли си?

— Да — излъга Аби. Чак сега проумя ужасната истина, че раздялата с „Рая“ беше неизбежна. Така й се искаше да притисне лицето си до тялото на Спринт и да поплаче… Вместо това изправи глава и почти грубо каза: — Да тръгваме. Закъсняхме.

Не бива да се размеква. Не трябва и за миг да забравя, че мъжът до нея беше Йейтс Конли, а не Лъки. Лъки би я разбрал. И би я успокоил, че всичко ще се оправи…

Пътуваха мълчаливо. Йейтс я наблюдаваше скрито. Аби управляваше шейната умело, точно според очакванията му. Ръцете й подръпваха юздите леко и сигурно. Старата кобила поддържаше равномерен и спокоен ход и шейната се плъзгаше бързо и с лекота, както се бе движила някога и шейната на дядо му. Зад гърба си Аби бе оставила брадва — толкова стара и износена, като че ли беше от времето на Ейб Линкълн. Как смяташе да използва този ръждив инструмент, бе загадка за Йейтс. Напуснаха равнината и навлязоха в хълмиста гориста местност. Пейзажът задържа вниманието на Йейтс само броени минути. Аби беше тази, която го интересуваше повече. Беше облякла огромно зелено палто и тъмнозелена барета. Косата й бе стегната на опашка отзад на тила и се спускаше като разтопено злато по гърба й. Изразът на лицето й беше сериозен и не подхождаше на вирнатото й носле. Бе седнала в самия край на капрата и гледаше съсредоточено пътя.

Единствените звуци, които ухото можеше да долови в замръзналата тишина на гората, беше въздишката на вятъра и скриптенето на снега под копитата на Спринт. Някога шейната бе имала звънчета, но сега те бяха покрити с ръжда и изглеждаха странно смълчани.

Йейтс се сепна, когато достигнаха гребена на възвишението.

— Пристигнахме — каза Аби с равен глас и скочи от шейната. Гледката като че ли не я вълнуваше. Но докато си почиваха, тя с носталгия впери поглед в ширналата се пред тях равнина и пресичащата я река. Очите на Йейтс проследиха погледа й. Не беше мъж, който се размекваше току-така. Но изгледът към Плат беше достатъчен, за да му припомни една друга равнина и една друга река — Мисури.

… Като че ли беше вчера. Спомни си дядо си, който го водеше през планинска, обрасла в дива зеленина пустош, където нямаше дори пътека. Земята не беше тяхна собственост; принадлежеше на друг човек, пришълец. Беше много гориста, за да пасе добитък на нея, и много стръмна, за да се обработва.

— Не е подходяща за никаква дейност, освен за разтуха на душата — въздъхна дядо му. — Но крие една тайна, която сега искам да споделя с теб, момчето ми.

Старецът го поведе към едно старо хвойново дърво в закътана падина. От това място Йейтс можеше да види тъмнокафявите бушуващи води на Мисури и ширналата се равнина зад тях.

И тогава старият мъж му разказа защо го е довел на това отдалечено и пусто място. И до днес Йейтс си спомняше развълнувания прегракнал глас на дядо си. Оказа се, че тук почиват останките на неговата собствена баба — прапрабабата на Йейтс. Желанието на умиращата жена да бъде погребана на такова усамотено място, бе потресло момчето.

— Когато пристигнали от Ирландия — започна разказа си дядо му, — твоите праотци прекарали зимата тук. Пресекли реката и искали да се насочат на Запад, но баба, която била бременна, се разболяла. Починала, дарявайки живот на единственото си дете — моя баща и твоя прадядо. Това станало в най-тъмната и най-студената нощ на декември.

Йейтс дълго гледа немаркирания гроб до старата челата хвойна. Ако старецът не му беше казал, че тук има гроб, той никога не би заподозрял това. Опита се да си представи жената — умираща далече от дома, на чужда земя — и в гърлото му заседна буца. Старият мъж сложи ръка на рамото му:

— Казала на дядо ми: „Погреби ме ей там, откъдето се разкрива прекрасна гледка към равнината. Казват, че щом пресечеш реката, си достигнал Запада. Е, щастлива съм и се гордея, че я пресякох и стигнах чак дотук…“ — Дядото на Йейтс поклати глава. — Имала е право да се гордее… Съпругът й изпълнил желанието й. Но тъй като тук не са истински гробища, не пожелал да постави паметник на гроба й. Никой не знае тази история, освен семейството ни — аз, баба ти, баща ти, а сега и ти. Дядо ми се оженил втори път и отново се отправил на Запад. Нуждаел се от майка за детето си — все още пеленаче — а тя искала да има съпруг. Довела и собствено дете — тригодишно момиченце. Най-после дядо ми стигнал мечтаната земя. Надживял и втората си жена. Оженил се трети път — за красавица. Нея вече си я спомням… — Старият замълча, като че ли се замисли за нещо. — Но ние с теб трябва да сме благодарни на тази жена тук — и той кимна към гроба. — Нейната кръв тече във вените ни. Кръв на бунтовнически, откривателски род. Помни това. Никога не го забравяй. Един ден ще покажеш това място на децата си и знай, че ще има с какво да се гордееш…

Йейтс разтърси глава: спомени, спомени… Не се сещаше — или поне се опитваше да не мисли често за оня самотен гроб. Всички от семейството му бяха починали. Останал бе само той. И само той знаеше къде се намира онова странно място.

Усети боязливия поглед на Аби върху себе си.

— Защо гледаш толкова тъжно към реката? — запита тя.

— Бях се замислил… А ти как си? Много си тиха днес…

— И аз мисля. За различни неща. — Вятърът развя косата й.

— Избра ли вече дърво? — Той разтърка дланите си една в друга, за да ги сгрее.

— Ето, онова там — посочи тя с глава едно здраво, силно кедрово дърво, твърде различно от превитата от старост, изкривена хвойна на гроба на прабаба му.

Без да каже дума, Йейтс нарами брадвата и се опита да събере разпилените си мисли и да концентрира остатъка от енергията си, за да отсече дървото колкото е възможно по-бързо и по-безшумно. Когато живееше в ранчото, обичаше да си служи с брадвата. Сеченето на дърва беше за него най-добрият начин да освободи излишното напрежение. Както и ездата. Харесваше му да язди в галоп, но от години не се беше качвал на кон, въпреки че в ездата нямаше равен на себе си навремето…

Той повдигна единия край на отсеченото дърво и като го дърпаше и търкаляше, го довлече до шейната.

— Сама никога нямаше да се справиш — обърна се към Аби и се засмя. Изуменият й поглед го смути. — Какво, да не съм сбъркал нещо?

— Не знам — изпъшка тя. — Толкова е красиво. Направо е срамно, че го отсякохме. Дали… Дали да не го изправим отново? Ще си стои тук, докато изсъхне…

— Виж какво, Аби, дървото си е дърво — нахлупи шапката си Йейтс. — Искаше дърво, получи го. Хайде да тръгваме. Трябва да нахраниш и кончето, забрави ли? А мен пак ме чака противният компютър…

— Защо работиш с него, след като го мразиш толкова? — попита предпазливо тя и дръпна юздата на коня. — Знаеш ли, понякога ме озадачаваш. Не приличаш на човек, който седи по цял ден вкъщи, втренчен в екрана на компютъра. Спомням си, каза веднъж, че си живял в ранчо…

— Тежък е животът в ранчо — отбягна отговора Йейтс. — Баща ти каза, че ще продава „Рая“. Но ми се струва, че тази идея не ти харесва…

— И така да е, нищо не може да се направи. Брат ми Джон каза, че татко не бил добре със здравето. Хипертония. А аз не знаех. Никой не е забогатял досега от ранчото си, но… — Тя замълча. — Разбирам баща ни. Целият си живот е прекарал тук, но и той е убеден, че занапред няма да ни е лесно — напротив, все по-трудно ще става. А аз не бива да мисля само за себе си и собствените си чувства… — Аби погледна към небето. Беше се покрило с тъмни облаци, а вятърът направо пронизваше. Тя се сгуши в дебелото си палто. — Само виелица ни липсва сега! Ето, това му е лошото на нашия живот, казва татко. Трябва да вършим това, което небето ни заповяда.

— И дядо ми често го казваше.

Аби му хвърли изпитателен поглед:

— Колко време си живял в ранчо?

Йейтс не отвърна веднага. До случая „Кларидж“ му се струваше, че бе преживял най-хубавите си години в ранчото на дядо си. Беше славно време. Но нещата се бяха променили значително оттогава.

— Няколко години. Мисля, че осем.

— Какво? — Тя го гледаше изненадана. — Осем години? И защо?

— Майка ми почина.

— О, съжалявам!

— Няма защо. Мина доста време оттогава.

— И когато си го напуснал, сигурно си бил щастлив? Това е типично в твой стил…

— Нека сега не говорим за моя стил. — Йейтс не искаше да се рови в спомените си. — Не е ли по-добре да поговорим за теб? Какво ще правиш след продажбата на ранчото?

— Не знам. Целият си живот съм прекарала тук. — Тя обърна очи към хоризонта. Докъдето погледът й стигаше, пустата равнина и пълзящите облаци се сливаха в една линия. — Знам, че татко няма избор. Но… Така обичам всичко тук — земята, реката, местността, необятното, старо като света небе — без значение какво ни мисли то — добро или зло… — В очите й се появиха сълзи. — Е, добре, може би хората като мен са на изчезване, но, виж, все още съм жива — по-жива от всякога. Двамата с… Лъки — пое си дъх тя — смятахме да се установим един ден в „Рая“. Не разбирате ли, че не искам да напусна дома си?

Сърцето на Йейтс се сви болезнено. Момичето наистина не бе родено с късмет. Беше създадено за живот, описан само в романите. Какво щеше да й остане след всичко, освен сляпата привързаност към земята и вярата в един недостоен мъж, какъвто беше Лъки Гибс? Дори тази вяра беше на път да умре. Йейтс сам щеше да я убие. А дотогава ще продължава да я лъже — това беше част от играта…

„Честита Коледа, Аби! — мрачно си мислеше той, докато внасяше кедровото дърво в двора. — Мир на земята и сбогом на мечтите.“