Бетани Кембъл
Мостове към миналото (2)

Втора глава

— О, не! — почти извика от болка Аби.

В единия ъгъл на потъналата в полумрак веранда бялото жребче изглеждаше като призрак. Тя премести радиатора по-близо до него, после се върна тичешком в спалнята и грабна одеялото. Грижливо обви с него телцето на животното, което се разтресе конвулсивно в ръцете й. Нямаше нито миг за губене. Грабна телефона и с треперещи пръсти избра номера на ветеринарния лекар Уоли Вишоп. Не знаеше как ще се разплати с него, но не можеше да наблюдава безучастно как кончето умира пред очите й.

Следващият половин час й се стори кошмарен. Уоли пристигна доста бързо и още щом погледна жребчето, скептично поклати глава. Докато се занимаваше с него, изражението на Аби ставаше все по-мрачно. Дали баща й не беше прав? Не удължаваха ли с грижите си мъченията на клетото животно?

Най-после докторът завърши прегледа и се изправи. Дълго стоя замислен и накрая предложи да закарат жребчето във ветеринарната лечебница. Сърцето на Аби заби неспокойно. Не означаваше ли това, че с него е свършено? Дали не можеше да се направи още нещо?

— Има и друга възможност — несигурно промълви Уоли. — Да го взема на лечение в моята клиника и да го поставя на системи. През следващите двадесет и четири часа състоянието му трябва да се следи непрекъснато. Откровено казано, не разполагам с необходимия персонал, пък и доста скъпо ще ви струва. А не мога и да кажа дали изобщо ще оживее…

Аби преглътна с мъка и сведе поглед. „Не умирай, Фрости, моля те! — несъзнателно го назова тя по име. — Не искам да се стопиш като снега навън…“

Уоли коленичи до жребчето и без усилие разтвори челюстите му, в които изля някаква течност. Беше мъж на средна възраст, със закръглено и добродушно лице, по което проникващата откъм всекидневната светлина хвърляше игриви отблясъци. Стъклата на очилата му светеха като две малки, студени, нищо необещаващи луни.

— Съществува и трети вариант — прозвуча вяло гласът му, — но дори не се осмелявам да ти го предложа. Бих могъл да го поставя на системи и тук, но ще трябва да го наблюдаваш през цялото време. Няма да крия от теб, Аби — ако жребчето хване пневмония, бъди сигурна, че ще умре… Но какво става с теб? Едва се държиш на краката си!

Кончето вдигна глава и премрежи очи срещу нея. В този миг Аби можеше да се закълне, че в погледа му се четеше едно-единствено желание: да победи смъртта и да оцелее. „Моля те, не ме изоставяй, помогни ми“ — сякаш искаше да й внуши то.

— О, Фрости! Бедният Фрости… — помилва го тя нежно, после решително се обърна към доктора: — Действайте! Направете това, което е необходимо. Не искам да го изгубя.

— Аби, помисли си добре. На края на силите си си. Баща ти ще ме убие, като научи…

Уоли въздъхна отново, но като не получи отговор, се запъти бързо към колата и скоро се върна с куп инструменти, които изглеждаха като същински средства за инквизиция. След като инсталира апаратурата и вкара катетъра в тилната вена на Фрости, той обясни на Аби как да обслужва системата. Дори й възложи нелеката задача да му поставя инжекция на всеки четири часа. Към всичко това се прибави и задължението й през два часа да му дава необходимата доза храна. Аби слушаше и кимаше сковано. В края на краищата защо е фермерска дъщеря, ако не може да изправи на крака едно болно животно?

Уоли донесе още слама от плевнята и я натрупа около кончето, за да позатопли леговището му. Когато привърши и с това, той загрижено се вгледа в побледнялото лице на момичето.

— Още не съм убеден, че взех най-правилното решение — рече колебливо. — И, Аби… — Тя го погледна въпросително. — Недей да храниш големи надежди. Невинаги шансът е на наша страна. Трябва да умеем и да губим.

С тези думи доктор Бишоп нахлупи кожената си шапка, смъкна наушниците й надолу, вдигна шала над устата си, взе черната си чанта и тежко пристъпи към вратата. Аби го настигна и го хвана за рамото:

— Докторе, що се отнася до заплащането…

Усетил неудобство в гласа й, Уоли я прекъсна:

— Ще се договорим, не се безпокой. — Той бързо вдигна яката на палтото си. — Дъщеря ми иска да вземе няколко урока по езда през пролетта. Мисля, че вече е достатъчно пораснала за това. Ще поговорим по-късно, ако си съгласна. — Той отвори вратата и студеният вятър го шибна в лицето.

Аби остана сама в къщата. За първи път от часове насам се огледа за баща си. Тъй като от него нямаше и следа, предположи, че е излязъл по работа с Мингъс. Но когато погледът й попадна на будилника и тя с учудване установи, че вече минава седем, се разтревожи не на шега.

Тогава се сети за госта от Линкълн, като не пропусна да го наругае мислено. Фрейзър сигурно бе отишъл на летището да го посрещне. Господин Конли! Пфу! Вместо зеници това конте сигурно имаше доларови знаци в очите, вместо сърце — компютърен чип, а мозъкът му навярно не бе нищо повече от обикновен наръчник по ценообразуването. Но какво ли я интересува всичко това? Грижите по Фрости й бяха предостатъчни.

От стаята на Алън тя измъкна спален чувал, взе малката възглавничка от дивана и си облече дебелия вълнен пуловер. Бе решила да нощува на верандата, сгушена до жребчето. На връщане от стаята си се отби в кухнята, за да вземе бутилка кока-кола и кутия поизсъхнали соленки. Не си спомняше откога не бе слагала залък в устата си. Струваше й се, че бяха минали месеци и години, откакто Фрости се появи на бял свят и тя изгуби покоя си.

 

 

Самолетът от Линкълн, който поради влошаване на метеорологичните условия закъсня няколко часа, се приземи на летището след полунощ. Като повечето самолети, свързващи Байсън Сити с другите части на страната, и този беше малък, само за тринадесет души. В него пътуваше един-единствен пътник, заемащ място номер тринадесет. Беше облечен в официален костюм, палто и скъпи кожени ръкавици, а в скута си грижливо крепеше портативен компютър с големината на малка пътна чанта. Когато самолетът спря, пътникът слезе по стълбичката, зиморничаво свивайки рамене срещу извилата се вихрушка, и прекоси тичешком пистата към невисоката сграда на аерогарата. През заскрежените по ъглите прозорци в чакалнята се виждаше само един посрещач, чиято фигура се бе прегърбила от умора и търпеливо очакване.

Пътникът бутна входната врата и струя студен въздух нахлу след него в затопленото помещение. Очите му срещнаха сивия поглед на възрастен мъж, облечен в кожух, ботуши и черна каубойска шапка.

— Фрейзър Хейл? — Въпросът на току-що пристигналия прозвуча по-скоро утвърдително. — Не се лъжа, нали?

Другият мъж кимна.

— А вие сте Майкъл Йейтс Конли, предполагам?

— Йейтс. Наричайте ме просто Йейтс.

За част от секундата Хейл измери госта с поглед от горе до долу. Йейтс не му остана длъжен: черните му като пощите на Небраска очи внимателно разучиха мъжа, за когото щеше да работи през следващите две седмици.

— Имате ли багаж? — пръв наруши тишината Фрейзър и погледна към гишето — бе все още празно. Въпреки това двамата се запътиха безмълвно натам.

Никой не отваряше дума за закъснението на Конли. Фрейзър изглеждаше изтощен, под очите му имаше тъмни кръгове, а гърбът му беше превит като под тежестта на непосилен товар. За разлика от него, Йейтс създаваше впечатление за бодър и работоспособен, доволен от живота и от себе си човек, който най-после бе решил да си даде кратка почивка. Бе с няколко сантиметра по-висок от Хейл. Къдравата му черна коса бе ниско подстригана, а лицето — гладко избръснато.

— Представях си ви по-възрастен — критично подхвърли Фрейзър.

— Имам достатъчно опит — отвърна безизразно Йейтс.

Скоро беше навършил тридесет години.

— Сигурен ли сте, че сте най-подходящият човек за тази работа? — несигурно го погледна клиентът му. Очите му се плъзнаха към дясното ухо на мъжа, в което бе поставен почти незабележим слухов апарат.

— Питайте колегите ми.

Фрейзър разтърка чело и се усмихна виновно:

— Извинете. Въпросът ми беше доста нетактичен, признавам. Уморен съм. Да спиш на ония пластмасови пейки в чакалнята е направо убийствено. А аз съм човек, който цени удобствата.

Йейтс кимна сдържано. Той обикновено спеше малко и като котките бе свикнал да си открадва по няколко часа сън винаги и навсякъде. Всъщност сега не бе мигнал от вчера сутринта.

Напоследък работеше повече като чиновник, отколкото като детектив, и за съжаление по-често зад бюрото, отколкото на улицата, където кипеше истинският живот. След приключване на случая „Кларидж“, върху който работеше в момента, възнамеряваше да се сбогува най-сетне с тази досадна служба и да започне свой собствен бизнес. И ето че му се предостави блестяща възможност да завърши този случай, затова с радост прие предложения му ангажимент в този затънтен, отдалечен край на Небраска.

Металната врата към летището се отвори с трясък и един носач, екипиран като за експедиция до Северния полюс, внесе двата куфара на Конли и небрежно ги стовари пред гишето за багаж. Йейтс посегна към тях, но Фрейзър го изпревари и вдигна единия, поглеждайки насмешливо чистото, добре пригладено палто на госта.

— Мисля, че няма да ви хареса в камиона…

— Ползвал съм и по-неудобен транспорт.

— Вечерял ли сте? Тук съм от снощи. Купих няколко от ония изсъхнали сандвичи. Пфу! Ужасна храна. Мога да ви предложа един, ако желаете… А вкъщи ще приготвя нещо вкусно за закуска.

Двамата се запътиха към паркинга. Студеният вятър ги удари в лицата и пресече дъха на Йейтс, като едва не изкара въздуха от дробовете му. Господи, кучешки студ! Неочаквано спомените му го върнаха към други мразовити нощи като тази. Натъжи се и сърцето му се сви от болка. Фрейзър хвърли куфарите в каросерията и ги зави с брезент. Посегна и към пътната чанта в ръцете на госта, но Йейтс го спря:

— Това е компютър. Предпочитам да го държа до себе си.

— Да не искате да кажете, че това малко нещо е компютър? — удиви се Фрейзър и се намръщи. Какво да се прави, светът беше станал твърде сложен за неговите разбирания.

Кабината на камиона беше студена като сърцевината на ледник. Само след минути светлините на летището останаха зад гърба им. Йейтс присви очи и се вторачи навън. От двете страни на пътя пейзажът беше еднообразен: съставен от две тъмнеещи плоскости — земята и небето, едва различими една от друга.

— Колко души живеят в къщата?

— Двама сме. Дъщеря ми и аз. Но след ден-два синовете ми ще си дойдат за празниците. — Фрейзър замълча, после продължи неохотно, като че ли засягаше неприятна тема: — Знаете ли, дъщеря ми никак не е въодушевена от тази история.

Йейтс вдигна рамене с разбиране. Вече бе уведомен за настроенията на момичето. Беше говорил с брат й — Алън Хейл, с когото бяха колеги, макар да работеха в различни полицейски участъци. Когато помоли Йейтс да оцени колекцията на дядо им, Алън не скри нищо от истината. „Момичето е много чувствително — бе подхвърлил между другото той. — И изглежда това е използвал Гибс, за да се добере до нея.“

Младият Хейл неслучайно се бе спрял на колегата си Конли: от години насам Йейтс се занимаваше със случая „Кларидж“, в който, както подозираха и двамата, бе замесен и каубоят Гибс. Още докато Алън му излагаше условията на договора, Йейтс усети тежест в стомаха си. Веднага разбра — не, по-скоро почувства — че промяната, която бе жадувал години наред, можеше да настъпи само за няколко дни, с разплитането на този случай. Без да се колебае, реши незабавно да се отправи за „Рая“, въпреки че трябваше да открадне от почивката си и от собствените си спестявания…

— Колкото и да ми е неприятно, съм длъжен да ви предупредя — измърмори Фрейзър, — че няма да е много любезна с вас…

— Ще го понеса, не се безпокойте — отвърна Йейтс с безразличие, взрян в тъмнината. Фрейзър го изгледа смутено, но той дори не помръдна. Съзнаваше, че се изрази нетактично за момичето, както впрочем би изразил мнение за доста от клиентите си. Повечето от хората бяха толкова наивни и доверчиви, че никак не бе трудно да ги измамиш. Фермерската дъщеря едва ли бе по-различна от другите.

— Много е упорита. Държи на своето — допълни Фрейзър.

— Каквато и да е, ще се справя — повтори Йейтс. Беше имал работа с всякакви типове — от проститутки до убийци.

— Така ли? — многозначително вдигна вежди Фрейзър. — Но с Аби не сте си имали работа! Ужасно е твърдоглава…

— Такава е, защото не знае истинската причина, заради която идвам у вас. Не искам да заподозре нещо и да предупреди Гибс, чувате ли?

— Един ден ще ме обвини и за това, сигурен съм — въздъхна примирено Фрейзър.

Йейтс не отвърна нищо и го остави да се рови в мислите си. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и провери дали не е забравил очилата. Бяха там, в кожения калъф.

Фрейзър заговори отново, а той се заслуша в разказа му. Искаше да научи всичко за момичето, за да разбере как да я предразположи и да се добере до показанията й. От разказа на брат й знаеше, че не е твърде образована. Била по думите на Алън „непорочна като младенец“, „жертва на самата себе си“. Йейтс подозираше, че разкритията му ще я наранят силно, но нищо не можеше да се направи — разследването беше неизбежно.

Засега той трябваше само да спечели доверието й и да се опита да я подготви за изпитанието. Ще се държи приятелски, без да се обвързва по какъвто и да било начин с нея. За него беше много важно Аби да го сметне за безобиден и нехаен млад човек, в чиято глава не се крият задни мисли.

В този затънтен край бе дошъл само по една причина: да намери улики за вината на Лъки Гибс, с които да го притисне до стената и да го тикне в затвора най-малко за десет години. По едно време в Тексас бяха надушили дирите му, но и да го бяха заловили, ръцете на тамошното правосъдие бяха вързани. В Небраска също го обявиха за издирване и така се случи, че тъкмо Йейтс се превърна в безжалостен изпълнител на законите на щата. Гибс му се беше изплъзвал на няколко пъти, но сега сам щеше да влезе в капана.

Съдбата пожела на свобода да остане все още едно лице — по прякор Палача, замесено в аферата „Кларидж“. Йейтс често бе свързвал злодеянията му с личността на Гибс, но нямаше никакви доказателства, че двамата са едно и също лице. Никой от колегите му не искаше да се съгласи с тази версия. Но шестото чувство рядко изневеряваше на Йейтс. Свободно пътуващият из страната и Канада Лъки Гибс би могъл да бъде най-подходящият куриер за крадените вещи. В негово лице Йейтс виждаше Човека с дългата ръка.

Търсеше го не само служебно. Имаше и лична причина да го намери и накаже. В непрогледната нощ, когато заловиха Кларидж, някой бе изпразнил цял пълнител само на два сантиметра от главата на Йейтс. Тогава детективът има късмет — не го убиха, но му отнеха завинаги слуха на дясното ухо. И за още нещо искаше да си отмъсти. След този случай му забраниха да участва в улични акции. Трябваше да се задоволи с работата в офиса.

И ето че най-после беше по следите на Палача. Или поне така си мислеше. Най-важното, което трябваше да направи сега, бе да обвърже името на Гибс с аферите в Тексас. Престъпникът беше използвал момичето, в това нямаше никакво съмнение. Йейтс се усмихна горчиво — сега ще се наложи да я използва и законът. Съдбата на Аби не беше от лесните.

„Отмъщението ще е сладко“ — облегна се на седалката той и затвори очи.

 

 

Смесен аромат на кафе и бекон, долитащ откъм кухнята, разбуди Аби. Тя вдигна глава смутена. До нея Фрости спеше кротко, като от време на време изритваше одеялото от гърба си.

В кухнята и всекидневната лампите бяха светнати. От радиото долиташе сутрешният бюлетин от стоковата борса — говорителят изреждаше с равен глас цените на кожите и добитъка.

Аби се подпря на лакти. Вратата между верандата и всекидневната беше полуотворена и топлината достигаше до нея. Фрости трепна в просъница и дори се опита да повдигне глава. Тя допря длан до телцето му и го погали нежно. Дишането му бе станало равно и спокойно. Клепачите му се размърдаха като на пробуждащо се от дълбок сън дете. По-добре е, невярващо го гледаше тя и ако не се опасяваше, че ще размести катетъра, щеше да го грабне в прегръдките си и да го притисне до себе си.

Отпусна се отново по гръб и погледна будилника. Беше едва пет сутринта. Най-напред ще нахрани Фрости, а след това ще изпие чаша кафе в кухнята. Баща й беше подранил тази сутрин.

Как ли се е сетил да свари кафе? Винаги е предпочитал нес. А как мразеше да пържи бекон! Когато си приготвяше сам закуската, се задоволяваше с няколко препечени филийки.

Отворил е и вратата, помисли си Аби и се протегна с наслада. Хейл винаги бе твърдял, че е глупаво да се изпуска топлината навън, но ето, че си е променил мнението. Заради Фрости, с умиление оцени жеста му тя. Протегна се още веднъж и проследи движенията на сянката си върху отсрещната стена. Изведнъж до нейната сянка се появи безшумно още една, доста по-голяма.

Аби се обърна усмихната, очаквайки да види баща си и да му благодари за грижите, но когато съненият й поглед се спря на мъжа в рамката на вратата, зениците й се разшириха от уплаха и усмивката замръзна на устните й.

Непознатият бе застанал предизвикателно — леко разкрачен и с ръце на хълбоците — и гледаше право към нея. Тя скочи бързо и полуприведена зае отбранителна поза. Мъжът беше доста по-висок от баща й, с широки рамене и силно развит гръден кош. Светлината падаше откъм гърба му и лицето му оставаше в сянка. Но в едно Аби беше сигурна — не беше тукашен. Това личеше най-вече по градските му дрехи.

— Здравейте! Как сте? — запита той. Гласът му беше дълбок и леко дрезгав. Говореше чисто, без акцент. — Ще пиете ли с мен кафе?

„Кой сте вие? — искаше да извика Аби, но не успя да издаде дори звук. — Как сте се промъкнал в дома ми? И къде е баща ми?“ Още много въпроси напираха в главата й и чакаха отговор, но само един успя да излезе от пресъхналото й гърло:

— Кой ви разреши да пържите бекон в кухнята ми?

Непознатият се засмя и пристъпи към нея. Ярката светлина, скривана до този момент от широкия му гръб, я заслепи и тя присви очи, като го стрелна предупредително.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Конли — отвърна мъжът и замълча, очаквайки името му да я разбуди напълно и да укроти гнева й. — Приятелите ме наричат Йейтс. Тук съм заради колекцията на дядо ви. Самолетът ми закъсня и затова пристигнах едва преди час.

Господи, оценителят! Как можа да забрави?! Мускулите на тялото й се отпуснаха и тя коленичи на пода в нямо очакване. Въпреки че вълнението й още не бе стихнало, очите й го разучаваха внимателно. Не се бе излъгала за ръста му. Беше висок и строен мъж. Аби се бе чувствала винаги доста неудобно в обкръжението на високи мъже — напомняха й баща й и братята й. Лъки бе почти колкото нея и това й харесваше.

Но приликата между госта и братята й започваше и свършваше с ръста. Конли притежаваше странна, почти екзотична красота. С мургавата си кожа и тъмните като абанос очи приличаше на потомък на род от Средиземноморието — може би на италианец. В Байсън Сити живееха предимно светлооки и русокоси хора, чието потекло беше славянско, германско или скандинавско. Чертите на лицето му бяха правилни, но някак си сурови и грубовати. Твърдата извивка на устните и силно развитите скули й напомняха антична римска статуя на воин, от която лъхаше сила и непоколебимост.

„Не ставай глупава! — укори се тя. — Властният му поглед е само една илюзия, игра на светлосенките. Макар да е висок, едва ли е толкова силен. Най-малкото очилата му доказват точно обратното.“

Очилата на Конли бяха с метална рамка и кръгли оптически стъкла, каквито носеха бабите и дългокосите градски момчета.

Но не те привлякоха вниманието на Аби. Смути я нещо друго. Гостът бе облякъл пъстрата й престилка с волани, която Алън й бе подарил на шега миналата Коледа, а в ръцете си държеше дървена шпатула. Страхът на Аби започна постепенно да се стопява.

— Какво правите в кухнята ми? — строго запита тя. — Да не би да готвите?

— Баща ви ми каза да се обслужа — вдигна виновно той рамене. — А от друга страна мислех, че ще сте гладна, когато се събудите. Господин Хейл ми разказа каква голяма грижа си имате с това… Това… — и Конли посочи с шпатулата спящото животно.

— Жребче — помогна му Аби, озадачена от невежеството му. — Това е малко жребче.

— Е, както и да е — избоботи той.

— Къде е баща ми? Часът е едва пет. Да не искате да разбудите цялата къща, само защото сте решили да готвите?

Конли намести очилата си по-удобно и я погледна възмутено. Не си спомняше да е вдигал невъобразим шум.

— Не е пет часа, седем е. И баща ви излезе по работа. Поръча ми да ви предам, че се е погрижил за конете. С изключение на един, разбира се. — И той отново посочи Фрости.

Няколко секунди Аби го гледа изумена, после изведнъж грабна будилника и се взря в циферблата: седем без две минути! Господи! Светкавично се обърна и погледът й попадна върху системата. Банката беше почти празна.

— Четири часа? — ужасена извика тя и скочи на крака. — Спала съм цели четири часа? О, господи, пропуснала съм едно хранене на Фрости! Толкова е слаб, толкова е немощен… Ако умре, вината ще е моя, само моя…

— Не се тревожи толкова — хладно я прекъсна Йейтс, неусетно преминавайки на „ти“. — Баща ти го нахрани.

Аби се изви към него и го изгледа недоверчиво.

— Баща ми… Какво е направил?

— Добре чу. Баща ти се погрижи както за него, така и за теб. Отвори вратата към верандата, за да не измръзнете. Знаеш добре, че баща ти мисли за теб.

Аби го погледна мълчаливо и стана, за да смени празната банка с пълна.

— До вчера не изглеждаше толкова загрижен. Винаги е твърдял, че не възнамерява да харчи излишни пари за отопление на верандата…

— Това е било вчера. А днес ситуацията е друга. Досега не си спала на верандата, нали? Гладна ли си? — Йейтс я погледна над рамките на очилата си. — Или ще пиеш първо кафе? Но защо не отидеш да се измиеш най-напред?

Аби огледа дрехите си. Сякаш бе водила битка. Косите й стърчаха безредно на всички страни, а по пуловера и джинсите й бяха полепнали сламки. „Е, и какво от това?“ — помисли си тя. Никой нямаше да я види, освен това надуто градско конте.

— Не мога да го оставя само — посочи тя с поглед жребчето. — Ще се наложи да закуся тук.

Но Йейтс пристъпи към нея и я хвана за китката.

— Хайде, иди вземи душ. Аз ще го наблюдавам. Виж се — готова си да се лишиш от закуската си заради него.

Аби погледна крадешком към ръката му с изрядно подрязани нокти, а след това огледа измачкания си пуловер и се разсмя високо. Ако сега реши да приготви закуската, Йейтс сигурно няма да й позволи дори да влезе в собствената си кухня.

— Печелите по точки! — не се стърпя тя и вдигна лицето си към неговото. — Сега се връщам…

Думите й замряха на устните. Усмивката също. Безизразният поглед на Йейтс беше изчезнал. Очите му я гледаха жадно и я изгаряха с дивия си огън. Той стисна китката й по-силно и собственически я привлече към себе си. Аби не смееше да помръдне. Странна топлина се разля по цялото й тяло.

Но всичко трая само секунди. Лицето на Йейтс отново възвърна обичайния си вид, очите му изгубиха огнения си блясък, а на устните му заигра хитра усмивка:

— Бягай под душа! — изкомандва той. — А аз ще приготвя вкусна топла закуска за двама ни. Чака ни работа, нали?

Аби потърси погледа му, чудейки се дали очите й не я бяха измамили. Как бе възможно човек да претърпи подобна метаморфоза само за броени мигове? Озадачена, тя се обърна и бавно тръгна към стаята си. Странно, ръката й още гореше от допира му. „Глупости, само си въобразявам. Изморена съм, това е всичко“ — шепнеше нечуто Аби. Но ръката й продължаваше да тръпне, сякаш я бе потопила последователно в кипяща, а след това в ледена вода.

Вдигна очи към снимката на Лъки. Той я гледаше загадъчно, като че ли искаше да сподели с нея някаква тайна — или да чуе нещо от нея…

Аби се чувстваше необичайно, сякаш бе изгубила почва под краката си. „Този мъж е много… странен“ — въздъхна тя и отново се обърна към лика на Гибс.

„Защо? — сякаш питаха очите му. — Защо мислиш за него, Аби? Мисли за мен. Само за мен. Аз съм единственият, който те обича“.