Бетани Кембъл
Мостове към миналото (8)

Осма глава

Поразена от изумление, Аби отвори уста да отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Кръвта биеше в слепоочията й.

— Добре ли ме чуваш, бебчо? Кажи ми колко ме обичаш!

Аби закри с ръка очите си. Това беше Лъки, мъжът, когото обичаше, на когото бе дала обещание да остане вярна цял живот, мъжът, с когото възнамеряваше да…

— Аз… — Тя не смееше да отвори очи. Усещаше, че Йейтс стои зад гърба й и чува всяка дума. — Аз… те обичам много. — От гърдите й се изтръгна мъчителна въздишка. — И ще те обичам винаги.

— А след това?

— Мъничко и след това… — „Господи, какво направих? — отчаяно прехапа устни тя. — Какво направих!“

— Исках да чуя гласа ти, мила — викаше Лъки в телефонната слушалка. — Знаеш ли, малко съм посинял…

Очите й се разшириха от уплаха.

— Да не си паднал? Какво се е случило? — Въображението й започна да рисува какви ли не страхотии.

— Претърпях малка злополука. Лошото е, че ще трябва да остана тук повече, отколкото възнамерявах.

— Злополука? — Аби беше ужасена.

— По дяволите! — ядоса се Лъки. — Опитах се да карам сърф. Мислех си — яздя бикове, та един сърф ли ще ме уплаши?

„Ето, ето го наказанието божие за това, което сторих — с разкаяние мислеше Аби. — Вината е моя, че той се е наранил… Само моя!“

— И какво се случи? Лошо ли си ударен?

— Опитах да се прехвърля през една огромна вълна, но проклетото нещо се преобърна и ме шибна в лицето…

— О! — ахна Аби. Лъки имаше такова прекрасно лице, че тя дори не би могла да си го представи обезобразен. А и той много се гордееше с него; бе по-суетен и от жена.

— Опитах се да го обърна с ръка, но той пак ме удари — този път в окото. Ретината се е отлепила, каза докторът.

— Господи, Лъки! — простена Аби и едва не се разрида. Сега Лъки нямаше да може да язди! Беше ужасно: можеше да получи увреждане на окото за цял живот. Трябваше да минат седмици, дори месеци, преди да му разрешат да язди… Сълзи се събраха в ъгълчетата на очите й.

— В болницата ли си?

— Да. Под наблюдение. Ще ме изпишат утре.

— Но в такъв случай ще можеш да си дойдеш у дома? — В гласа й се прокрадна плаха надежда. Ако сега Лъки си дойде, всичко ще възвърне обичайния си ритъм.

— Но каква полза ще има от моето завръщане? Не мога да участвам в родео, не мога да печеля пари… А и Фетърман иска да поостана със семейството му.

— Фетърман?

— Да. Босът, на когото гостувам. Когато се случи нещастието, бях с децата му, забавлявах ги. И сега семейството му се чувства донякъде виновно за случилото се. А от друга страна нямам голям избор. Трябва да се върна или със самолета му, или да чакам да ми купи билет.

— Господи, Лъки! — разочаровано прозвуча гласът на Аби. — Колко време ще останеш при тях? Не можеш ли сам да си купиш билет? Искам да кажа, бих могла да ти изпратя пари…

— Но, Аби, защо? Има ли смисъл да изхарча всичките си спестявания, само за да се върна в Небраска и да умра от студ там? Тук имам своя стая, безплатна храна, осигурена работа. Пък и в края на краищата това са Хаваите! Лошото е, че в момента са ме напъхали в тази проклета болница, докато всички останали се забавляват…

— Кой се забавлява?

— Всички… Искам да кажа, Фетърман празнува рождения ден на едно от децата си в ресторанта на хотела. Страшен купон! — Той изруга. — Мразя болниците! И злополуките!

— Знам. — Когато се лекуваше в болницата в Байсън Сити, Лъки често изпадаше в мрачни настроения и я уверяваше, че тя е единственото хубаво нещо в живота му, заради което си заслужава да живее.

— Лежа в това проклето легло — не преставаше да се оплаква той, — и гледам през прозореца. Какво друго ми остава?… Да знаеш каква нощ е навън! Виждам орхидеи, палми, лунна светлина… А аз съм наврян тук!

— А тук е тъмно като в рог — опита се да го успокои тя. — Навън върлува снежна виелица…

— Поне това си спестих! — прекъсна я Лъки с горчив смях. — Ох, как боли!… Главата ми. Ще се пръсне. Особено когато се засмея. Никак не е приятно да лежиш тук сам. Особено когато всички са на… — Той се сепна и веднага се поправи: — Особено когато си толкова далече от мен. Истински ад е тук в болницата, скъпа! Напомня ми времето, когато бях съвсем малък. Веднъж си счупих крака. Татко беше вече в затвора, а глупавата ми майка трябваше да работи. Лежах сам вкъщи, с онзи чугун на крака, а пред мен — телевизорът, шест бутилки топла бира и кутия бисквити. Цял месец живях на бира и бисквити. Господи, оттогава мразя да се залежавам!

Аби притвори очи, изживявайки за кой ли път нещастието на Лъки. Често й беше разказвал тази история — изглежда тя не излизаше от главата му и беше нещо като символ на нещастното му обругано детство.

— Съжалявам — промълви тя и наистина съжаляваше: за трудното му минало и сегашното му страдание, за заминаването му и за пристигането на Йейтс, както и за собствената си непростима глупост.

— Кажи ми всичките хубави думички, които искам да чуя, сладка моя!

Аби се размърда неспокойно, долавяйки дъха на стоящия зад нея Йейтс. „Остави го, нека чуе! — помисли си тя с някакъв непознат й дотогава хъс за отмъщение. Лъки е единственият, когото обичам. Това, което се случи между мен и Йейтс, е недоразумение — глупаво, грозно недоразумение.“

— Ти си красив… — доближи тя слушалката до устните си, за да може Лъки да чува по-добре. Беше я помолил да му казва няколко заучени фрази от време на време, когато крехкото му мъжко самочувствие имаше нужда от стимулиране. — Красив си и си умен, смел си и си най-добрият състезател по родео на запад от Мисисипи.

— Забрави „чаровен“ — поправи я той.

— О, разбира се! — почти се огорчи Аби и още веднъж повтори това, което Лъки искаше да чуе.

— Така вече е по-добре… О, Аби, щях да забравя! Искам да ми направиш една услуга.

— Да? Слушам те. — Най-после Аби изпита необходимост да остане сама, затова недоволно погледна Йейтс. Присъствието му като че ли нажежаваше въздуха в стаята.

— В сейфа на дядо ти имам увити няколко мои монети. Върху ролката ще видиш етикетче с инициалите ми. В много лошо състояние са и нямат почти никаква стойност — ще получа най-много десет-двадесет долара за тях. Прати ми ги с Бърза поща, чуваш ли? Най-малката дъщеря на Фетърман колекционира монети. Обещах да й подаря няколко… Не отваряй пакетчето! Само ми го прати. Това е най-малкото, което мога да направя, за да им се отблагодаря за грижите. Изпрати ги до имението на Фетърман, сега ще ти дам адреса… Взе ли си нещо за писане? Сега запиши, сърчице мое…

Докато записваше, Аби бе сбърчила замислено вежди. За първи път чуваше, че Лъки съхранява нещо свое в сейфа на дядо й. Дори не можеше да си спомни да й е споменавал подобно нещо.

— Веднага го изпрати! — поръча й той настойчиво.

— Но аз… сега не мога. Навън е кучешки студ…

— Веднага, щом можеш, бебчо. Направи го заради своя Лъки, сладката ми. Обичаш ме още, нали? Мен и само мен, сега и завинаги?!… Хей! — извика той въодушевено. — Виж ти! Имам посещение! Трябва да затварям, Аб. Ще ти се обадя някой друг път. И направи това, за което те помолих, чуваш ли?

Аби не успя да отговори. Звукът от прекъсването на връзката отекна болезнено в главата й. Тя бавно се обърна към Йейтс:

— Сигурно много се гордееш с поведението си?

Йейтс докосна слуховия си апарат:

— Това нещо действа безупречно. Но защо ми се струва, че не харесах това, което чух?

Аби потърка с опакото на дланта устните си, сякаш искаше да изтрие спомена от целувката му.

— Тогава сме квит. Защото и на мен не ми харесва това, което правиш.

— Харесваше ти, докато каубоят не позвъни…

— Виж какво, Конли — изправи се тя решително, — това, което се случи между нас…

— … не означава нищо — довърши той мисълта й. — Абсолютно нищо! Бяхме уморени, объркани, той ти липсваше — кимна Йейтс иронично към телефона — и за около минута като че ли не бяхме ние. Но стига шеги! Повтарям — беше само моментна слабост… Но ако все пак искаш някакъв съвет за нещо, кажи!

— Благодаря. Не от теб.

— Е, ти си знаеш. Но той е хитър — истински дявол!… Имам предвид Лъки — поясни Йейтс. — Ранен, лежи самотен и има нужда от съчувствие. Но дори не иска и да чуе да се върне, нали? Иска да остане на Хаваите! Докато ти и баща ти се убивате от работа тук…

— Престани! — отряза го Аби. — Върви в стаята си и върши това, за което ти се плаща! Или си лягай. Но се махни от пътя ми и от… живота ми! И не подслушвай личните ми разговори! Не чу какво говореше той, нали?

— Това, което чух, касаеше само един човек. Него. Запита ли те поне веднъж как се чувстваш ти?

Заболя я. Само с един удар Йейтс бе докоснал най-чувствителното й място — унизената й до болка душа.

— Това не е твоя работа.

— Вярно. Но всеки на мое място щеше да го обвини. Не го интересува какво става тук, въпреки че му каза за тежката зима, за това, че баща ти можеше да загине във виелицата, че дни и нощи не си спала, за да спасиш кончето… Не се поинтересува, по дяволите, дори и за това, че си сама с непознат мъж вкъщи! Е, ти как би оценила човек, който не се грижи за нищо друго, освен за себе си?

— Но той е ранен, самотен е, на хиляди километри от дома…

— Аби, не бъди глупава! Та той е на Хаваите, за бога! Заминал е там, без дори да ти се обади! Това момче добре си опича работата. Как може красиво и добро момиче като теб…

— Лъки има нужда от мен! — избухна тя. — Никой не го разбира — никой от вас! Цял живот хората са го преследвали за какво ли не. А аз не съм. Никой не му е помагал. Само аз. Никой не се интересувал как е живял досега. Освен аз. Е, тогава?

Йейтс се изсмя нервно. Така му се искаше да я напляска.

— Съчувствието е хубаво нещо, Аби — прозвучаха думите му язвително. — Въпрос на възпитание. Но прекаленото съчувствие е опасно, дори — извини ме за израза — за любовта.

Душата й се разбунтува. Прииска й се да го нарани с думи така, както той я беше наранил; да го заболи така, както нея я болеше.

— Може би си просто ревнив — промълви тя. — Защото той е истински мъж, а не конте с колосана яка като теб. Той язди бикове, а ти въртиш писалката. Всеки миг Лъки рискува живота си, а ти… правиш описи. Върви да си играеш с компютъра, Конли, и ме остави на мира! Имам по-важна работа от проверяването на разни списъци… — Аби тръгна с отмерена крачка към верандата. Догони я ругатнята на Йейтс — изречена едва чуто, кратко, но гневно.

 

 

Йейтс реши да работи цяла нощ. Стоеше пред екрана на компютъра и скърцаше със зъби — бе постъпил като истински глупак, не, дори по-лошо… Не знаеше защо го направи. Всичко, което искаше, беше да предупреди Аби, да я подготви за истината, която скоро щеше да излезе на бял свят, да предотврати шока, който я очакваше.

Но това ли беше всичко? Това ли бяха истинските му намерения? Той се почувства неловко. Никак не би искал да среща отново Лъки Гибс — още повече тук, в ранчото. Нямаше да издържи да дели с някого Аби — искаше я само за себе си. Откритието го съкруши. Не можеше да отбягва повече истината. Беше влюбен — отчаяно и безнадеждно. Досега бе харесвал жени и ги бе пожелавал. Бе пробвал и другия вариант — бе пожелавал и получавал жени, а след това ги бе зарязвал. Но Аби го беше разтърсила емоционално до дъното на душата му. Беше красива, добра и състрадателна, последователна и силна. Понякога му се струваше, че във вените му вместо кръв бушува огнена река. Стараеше се да се държи и разговаря любезно, но в сънищата си се любеше с нея до забрава…

Не беше устроен да се привързва към други хора. Знаеше, че привързаността и любовта носят страдание. Откакто бе продал семейното ранчо, никога не се беше връщал назад в спомените си. Аби Хейл бе устроена по-различно от него. Все за нещо тъгуваше, непрекъснато си спомняше и се тревожеше за някого, често се безпокоеше за бъдещето. Йейтс не можеше да не я съжали за това. И същевременно да не й се възхити… Как би искал да не я бе срещал никога през живота си! Чиста лудост ще е да се обвърже с жена като нея…

 

 

Когато се събуди, Аби посегна за будилника. Не можа да го намери и уплашена, се втурна надолу по стълбите. На верандата светеше и още отдалече тя успя да види циферблата на часовника, поставен на масичката: беше малко след шест.

„Невъзможно!“ — разтърка очи и хукна към кухнята. На вратата се сблъска с Йейтс така силно, че почти отхвръкна встрани. Все още сънена, тя се взря в лицето му — бръчките на челото му се бяха врязали още по-дълбоко, а умореният му поглед зад очилата гледаше пусто и безизразно. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, а в ръката си държеше шишето на Фрости.

— Какво правиш? — запита Аби с леден тон и отстрани един кичур от челото си. Още не му беше простила за вчерашните думи. И на себе си не беше простила.

— Ще нахраня жребчето. Връщай се в леглото! — Йейтс я хвана за раменете и я побутна към спалнята й.

— Ти си лягай! — дръпна се тя. — Това е моят кон и аз ще се грижа за него!

Йейтс не отговори, мълчаливо се приближи до кончето, клекна и го изправи. Дългите крака на Фрости все още трепереха, затова той го подпря с едната си ръка. На верандата беше доста студено. Навън виелицата още бушуваше. Вятърът виеше и стенеше и дървените подпори на къщата скърцаха оглушително.

— Влез вътре — нареди Йейтс, без да се обръща към Аби.

— Колко часа си спал през последните два дни? — запита тя съчувствено. — Три и половина, не повече, нали?

Той не отговори. Докато придържаше кончето, през тънкия плат на ризата се очертаваха силните му напрегнати мускули и Аби не успя да прикрие леката си въздишка.

— Не знам защо вършиш всичко това — подхвърли тя. — На герой ли се правиш, или…

— Като заговорихме за героите, искам да те питам — прекъсна я Йейтс, — знаеш ли каква е температурата сега на Хаваите?

Гневът й се разбуди с нова сила:

— Нямаш право да говориш така за бедния Лъки!

Странна усмивка озари лицето на Йейтс. В нея имаше повече огорчение, отколкото жестокост.

— Права си. Сбърках. Уморен съм. Понякога се забравям.

Тя се намръщи озадачена. Презрението в гласа му се бе заменило със съжаление. Подигравателната усмивка бе изчезнала и устните му се бяха свили болезнено. Гневът й постепенно стихна. Колкото и да я дразнеше и смущаваше присъствието му, Аби не можеше да не признае поне пред себе си, че обичаше да го гледа в тази поза — клекнал в сеното до кончето, прихванал немощното му телце, с разтворена отпред риза, разкриваща леко накъдрените тъмни косъмчета на силните му гърди. Очите му излъчваха повече сила, отколкото благост. Имаше нещо покъртително в начина, по който Йейтс се грижеше за Фрости. Нежност и любов струяха от всяко негово движение, но зад тях прозираха увереност и мощ, каквито Аби дори не бе подозирала досега.

— Защо правиш това? — прошепна тя. Сама не беше сигурна какво искаше да попита: защо Йейтс храни кончето ли, или защо бе станал толкова подозрителен и враждебно настроен към Лъки. Или защо я гледа по такъв особен начин…

Но той я разбра.

— Защото все някой трябва да го направи… Върви да спиш, Аби. Хайде да сключим примирие. Нека да бъдем просто партньори. Ти ще ми помагаш. И аз ще ти помагам.

— Невъзможен си — отрони Аби. — Просто си невъзможен…