Бетани Кембъл
Мостове към миналото (7)

Седма глава

Аби не плачеше, въпреки че сълзите напираха в очите й. Притиснала лице до гърдите на Йейтс, тя се бе вкопчила здраво в раменете му, опитвайки да възвърне самообладанието си.

Трябваше да се намира в обятията на Лъки, а не в неговите. Но Лъки беше на хиляди километри оттук и Йейтс — скованият, непохватен Йейтс — беше единственият в този момент, който й предложи утеха. И тя я прие — без колебание и излишни въпроси. Прегръдката му не беше така нежна и топла — като на Лъки, а и устните му не й нашепваха гальовни думи в ухото, което Лъки винаги правеше с охота. Но колкото и неопитни да бяха ласките му, Аби се чувстваше защитена и сигурна в ръцете му.

Засрамена от мислите си, тя се отдръпна, страхувайки се да срещне погледа му. Да сравнява двамата, макар и неволно, беше направо несправедливо спрямо Лъки. А да се оставя да я прегръща друг мъж, си беше чиста изневяра. Слабостта й с нищо не можеше да се извини, заслужаваше само презрение…

— Съжалявам — отпусна се тя в най-близкия стол, все още криейки поглед.

— Всичко е наред.

— Наистина се получи много лошо… — Аби отметна коси назад. — Но все пак Алън ще си дойде. И Лоръл. И двете им деца. Момчетата са много забавни, ще видиш. Всъщност Коледа е празник преди всичко за децата, не мислиш ли?

— Предполагам.

— Трябва да опаковаме и подаръците. Това е най-веселата част от тържеството. Дори е по-забавно от самото отваряне на пакетите, нали?

— Така казват…

Аби тръгна към кухнята. Йейтс й препречи пътя. Очите му я гледаха сериозно и загрижено зад очилата:

— Сега пък какво?

— Ще измия съдовете. Ще нахраня кончето. А след това ще се заема с украсата на къщата.

— Аби, вече е девет часа. Аз ще нахраня кончето, а ти иди да поспиш. Видя какво ти се случи миналата нощ. Не се пресилвай! — Той отново посегна да я помилва, но ръката му се отпусна безпомощно.

— Чувствам се добре — отвърна лаконично тя и се обърна гърбом към него. — Моля те, остави ме. Имам нужда да бъда сама…

Когато привърши със съдовете, Аби погледна към стаята на дядо си. Лампата още светеше. Йейтс заслужаваше похвала: енергията му беше неизчерпаема. Беше уважил желанието й и я бе оставил сама. След като нахрани Фрости, тя занесе храна и на Ъгли — боязливото черно куче, за което се грижеха от година и половина и което живееше под верандата. После се върна във всекидневната и се заизкачва по стълбата, водеща към тавана. В този миг вратата към кабинета на Майло се отвори и Йейтс застана мълчаливо на прага.

— Какво искаш? — хвърли му Аби подозрителен поглед. Дрехите му все още изглеждаха безупречно изгладени, но по страните му бе набола брада. Имаше хубава брада в сравнение с Лъки. Колко ли бе приятно да потъркаш лице о твърдите остри косъмчета… „Що за хрумване!“ — ядоса се тя, обърна се и продължи да се изкачва по стълбата.

— Предполагам, че се готвиш да сваляш някакъв багаж от горе — иронично подхвърли Йейтс. — Не забравяй, че баща ти ме предупреди да се грижа за теб.

— Не е необходимо — долетя гласът й откъм тавана.

Но кутиите, които поиска да свали долу, бяха подредени доста по-високо, отколкото бе предполагала. Досега винаги Престън се бе грижил за тяхното сваляне.

Миналата година, спомни си тя, беше поканила Лъки да помага в коледното украсяване на къщата, но той беше отказал под предлог, че си е ударил лошо гърба при последното родео в Хюстън. Всички — дори и децата — се бяха включили в украсяването, само той бе останал на сладка приказка с дядо й. Най-много се беше възмутил Престън. „Всеки път — бе казал той, — когато стане дума за работа, го заболява или гърбът, или рамото, или нещо друго…“ Но според Аби Лъки отново имаше право: работата му беше рискована и опасна. А посещенията му в „Рая“ бяха един вид начин да се отпусне и отмори, пък и дядо й винаги се радваше на компанията му…

Тя се намръщи и реши да складира кутиите една по една по-близо до отвора на тавана. Но горе беше прашно и Аби се закашля, когато се опита да ги пренесе. Йейтс не можеше да гледа повече безучастно. Изви глава встрани, за да избегне облака прах откъм тавана, качи се при нея и без усилие пренесе целия куп кутии във всекидневната.

— Недей — викаше тя след него, — ще се изцапаш!

— А ти ще паднеш по стълбата и ще си счупиш врата!

Много скоро Аби се убеди, че не би успяла без негова помощ. Когато слязоха долу, тя го огледа. По снежнобялата му риза се бяха появили тъмни мръсни петна, а по косата му тук-там бе полепнала паяжина. Едва устоя на желанието да посегне и да я отстрани. Вместо това само каза:

— Късно е вече.

— Не съм изморен.

— Тогава върви да работиш на компютъра!

— Разболях се от него — измърмори той.

— Е, добре тогава — въздъхна примирено Аби. — Най-напред ще окачим гирляндите. Във всеки горен ъгъл на стаята има малки гвоздейчета, виждаш ли? — Тя отвори кутията. Вътре лежаха, грижливо сгънати, десетки метри гирлянди, представляващи бодлива зеленика с редуващи се тъмнозелени листа и яркочервени зърнести плодове. Йейтс ахна:

— Откъде си ги взела? С тях можеш да украсиш половината щат!

— Останали са от майка ми — усмихна се Аби. — Някога в Байсън Сити имаше универсален магазин. Когато собствениците му фалираха и решиха да го закрият, разпродадоха на ниски цени всичката стока и цялото имущество, дори коледната украса. Спомням си мама, когато се върна развълнувана вкъщи — беше закупила половината от тази украса.

— Купила половината украса на цял универсален магазин? — изуми се Йейтс, като поемаше от Аби поредния гирлянд, за да го окачи. И двамата бяха стъпили на столове, за да улеснят работата си. Към единадесет часа прекъснаха за малко, за да нахранят Фрости, и този път Аби позволи на Йейтс да й помогне. След като окачиха гирляндите и поставиха венци и лампички на прозорците, двамата подредиха библейската сцена с раждането на Христос в яслите. Фигурките също бяха останали от майка й — беше ги събирала още като дете. Бяха стари и похабени от времето, но Аби ги обичаше и за нищо на света не искаше да ги замени с посребрените и позлатени играчки, които продаваха по магазините.

— Погледни този пастир! — посочи тя на Йейтс малка изтъркана фигурка. — Виждаш ли колко е смешен? Брат ми Джон си е чесал зъбите с него, когато е бил бебе… А този ангел без крила! Престън имаше куче — коли. И един ден то прегриза крилата на ангела. Какво да се прави! Сега прилича на… земен ангел!

— Земен ангел — повтори Йейтс, като погледна най-напред фигурката, а после Аби. Нещо в очите му я смути и разтревожи и тя извърна поглед.

— А на тази камила трябваше да й лепим задните крака — Джон удари Алън по главата с нея…

— Точно в духа на празника! — засмя се Йейтс.

— Татко обичаше да казва, че също като в приказката за тримата мъдреци и той си е взел белята с трима… глупаци.

— И с един земен ангел…

— Не бих казала. Никога не ме е наричал ангел. По-скоро обратното. Близките ми винаги смятаха, че съм непослушна и непокорна като братята си.

— Вярвам им… — Усмивката му накара сърцето й да се преобърне и тя замълча.

— Виж какво — предложи му след малко, — и сама мога да подредя фигурките. Защо не си легнеш?

— Не ми се спи… А и не ми се работи на компютъра. О, виж тук! Има цяла кутия с венци.

— Те са за конюшнята. Не можем да ги окачим посред нощ!

Няколко секунди седяха мълчаливо и слушаха пронизителния вой на вятъра около къщата. Аби постави фигурките на Йосиф и Мария в центъра и размени местата на няколко овце.

— Може ли да те питам нещо? — прокара език тя по пресъхналите си устни. — Казваш, че мразиш компютъра си. Звучи така, като че ли мразиш работата си. Защо я вършиш тогава?

Йейтс мълча дълго, преди да й отговори.

— Да приемем, че засега трябва да се задоволя с нея…

— Засега? Искаш да кажеш, че имаш намерение да се заловиш с нещо друго?

Отново мълчание. Аби се огледа смутено. Започна да се страхува, че става досадна с въпросите си.

— Да. Имам — кратко отвърна Йейтс и махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Но това сега не е толкова важно…“ — Готвя се да купя спортен клуб или малка охранителна фирма. Безопасност чрез електронни алармени системи.

Тя поклати изненадано глава:

— Алармени системи? Какво общо имат те с монетите? Как изобщо се решаваш да се занимаваш с нещо, което не разбираш?

— Е, проявявам някакъв интерес към тях… Но това е всичко.

— И си сигурен, че ще ти хареса?

— Не знам. Изглежда като добра инвестиция. А и ще имам повече свободно време, повече свобода… Ще мога да играя голф, да спортувам…

— Но… все още не разбирам — монети и алармени системи! Къде е връзката?

— Сега ще ти обясня — започна той, като подбираше най-точните думи. — Нека да ти разкажа една история. Знаеш, че търговията с монети е странен бизнес.

— Навярно е така — вдигна рамене тя. — Никога не съм мислила върху това.

— Пазарната цена на монетите ту се покачва, ту спада. Процесът е цикличен и се повтаря непрекъснато. Точно сега сме в застой. Цените са ниски.

— И бизнесът ти не върви… Затова искаш да излезеш от играта, нали?

— Не точно затова. През последните десет години цените ме устройваха отлично. Дилърите натрупаха доста пари през този период. Но постепенно нещата се промениха. Голямо предлагане, почти никакво търсене.

— Наистина ли? — Аби се чудеше защо Йейтс е толкова предпазлив и така внимателно подбира думите си.

— От няколко години насам из цялата страна излязоха наяве доста мръсни истории с незаконна търговия и обири на монети. Но какво се оказа в края на краищата? Че в повечето случаи монетите не са били откраднати!

— Да?

— Било е инсценировка. От самите собственици. Заради застраховката, разбираш ли? Вместо да банкрутират, те получават парите в брой и изчезват зад граница.

— Крадат самите себе си?

— Не. Наемат някого, който да ги обере, и после делят парите… Спомняш ли си, преди години пресата писа за един дилър на име Кларидж в Омаха?

— Като че ли… да — кимна тя.

— Кларидж и съдружникът му Робинс също инсценирали кражба с взлом. Изпълнителят бил Робинс, но това се разбра по-късно. Та двамата получили тлъста сумичка от застрахователната компания, а освен това задържали и уж откраднатите монети. Дотук добре. Но започнали незаконна търговия с тях.

— Продавали са укритите монети?

— Тайно. Но някои от тях представлявали изключителна рядкост и стрували по няколко хиляди долара парчето. Ако ги продават легално, мислели те, експертите ще забележат. Освен това ще се докладва за появилата се на пазара крадена стока. Какво да правят? Тогава Кларидж решил да наеме доверени хора, които да продават вместо него из цялата страна и в чужбина. А някои да вършат и обири от време на време…

— А те знаели ли са, че ще продават крадена стока?

Йейтс се усмихна хитро:

— Някои да. Но не ги е било грижа. Кларидж им предлагал доходен бизнес на добра цена.

— Мисля, че си спомням нещо по случая… Не беше ли въвлечено и ФБР в играта?

— Най-напред разследването започна от застрахователната компания, а после се намеси и ФБР. Кларидж не би могъл да крие бизнеса си вечно. А освен това в цялата страна съществува огромна компютърна мрежа, занимаваща се с монетната търговия. Когато крадените екземпляри започнаха да се появяват тук и там, веднага бяха забелязани…

Аби замислено въртеше безкрилия ангел в ръцете си. Беше неспокойна. Защо Йейтс й разказваше всичко това?

Историята отпреди няколко години се връщаше бавно в съзнанието й и тя смътно подозираше, че Йейтс не я споменава току-така.

— Не е ли странна цялата тази история? — предпазливо попита тя. — И не е ли създал този… Кларидж твърде сложна система за далаверите си?

— Правилно задаваш въпроса. След двегодишна незаконна търговия той и Робинс претърпели автомобилна катастрофа. Чист малшанс. Робинс загинал на място, а Кларидж изгубил единия си крак. Вече инвалид, мръсникът не бил в състояние да продължава играта сам. Търговията и обирите спрели за известно време.

— И какво, продължили ли са след това?

— Много скоро — кимна Йейтс. — Чела ли си във вестниците за така наречената „Лудория със стюардесите“? Сред наетите да работят за него имало и две стюардеси. Те пазели откраднатата стока, продавали я, когато имали сгоден случай, и му носели парите в брой. Винаги в брой. Не искал да оставя следи.

— Точно така — спомни си Аби. — Случаят със стюардесите! Тогава Кларидж беше убит. И един от ФБР. А друг беше ранен.

Йейтс сви мъчително устни.

— Да, един загина. Кларидж го застреля. Другият — таен агент от Небраска — беше ранен. А Кларидж, както правилно си запомнила, бе убит. Никой не бе очаквал, че ще се съпротивлява. Всички мислеха, че операцията ще протече по вече разигран сценарий. Но не стана така.

— Спомням си. Беше казал: „По-добре да умра, отколкото да попадна зад решетките“ или нещо подобно. Но защо съм останала с убеждението, че имаше още някой с него? И той бе успял да избяга?…

— Да. Имаше още един мъж. И той наистина избяга.

— О, господи! Спомням си снимките на стюардесите. Бяха толкова млади и красиви! Не е ли жалко — оттук нататък животът им ще е съсипан…

— Били са му куриери. Работата им е отговаряла идеално на условията за контрабандна търговия. Пътуват си от град на град, от щат на щат, и никой не се усъмнява в тях. Но както стана известно по-късно, имало е и трети куриер. Досега още не е открит. Известно е само, че е мъж. И може да се каже — опасен. Почти пребил до смърт един клиент, който се опитал да подбие цените. В техните среди е познат под прозвището Палача. Кларидж го използвал само в краен случай. В нощта, когато се приключи със случая, Палача също бил на местопрестъплението и участвал в стрелбата.

Аби постави ангела между Йосиф и Мария, чудейки се защо Йейтс й представя цялата история с такава странна смесица от нежелание да говори и внезапни пристъпи на ярост.

— И как е успял да се измъкне?

— Единственото лице, което го е видяло, е бил умиращият агент от ФБР, застрелян от Кларидж. Палачът е стрелял в агента от Небраска изотзад и е избягал. Пълен хаос.

— Ужасно! А клиентът, който едва не умрял след побоя, не е ли успял да го опише?

— Не пожелал. Мръсникът го е заплашил със смърт.

— А стюардесите? И те ли не са казали нищо?

— Само са чували за него. Дори не знаят истинското му име.

Аби клекна на пода и започна да проверява кутиите, за да се увери, че не е пропуснала нещо.

— Е, сигурна съм, че все някога ще го хванат — рече тя с безразличие, ровейки из хартиите.

— Ще го хванат — кимна Йейтс и замълча.

— Но какво общо има случаят с теб? Да не би някой да се е опитал да те обере?

— Не, не е това. — Ръката му неволно намести слуховия апарат. Полазиха я тръпки. Какво намекваше Йейтс? Изглеждаше така, като че ли се колебаеше дали да й съобщи нещо важно, или не. Но какво? Изведнъж през главата й мина ужасна мисъл. Тя го погледна разтреперана и прошепна:

— О, не! Не искаш да кажеш това, нали? Не искаш да ми внушиш, че дядо е търгувал с крадени вещи! Ако е било така, знай, че е станало случайно. Той беше изключително честен и порядъчен човек!

— Господи, Аби, как можа да си помислиш това?! Вярвам в почтеността на стария Майло и не го обвинявам в нищо. Ако все пак нещо не е наред с колекцията му, то е станало без знанието му. И ако липсват някои монети, те трябва да се върнат на мястото им.

Тя облекчено въздъхна.

— Да, така ще бъде най-справедливо.

— Справедливо! — повтори Йейтс и в гласа му сякаш прозвуча ирония. Но той не се шегуваше. Изражението му беше каменно, почти заплашително.

— Виж какво, Йейтс — обърна се решително към него тя. — Ако ми разказваш тази история, само за да ме подготвиш за нещо непредвидено…

— Не, не! Не е това причината! Разказах ти я, за да ти покажа връзката между монетите и алармените системи. Нали искаше да я разбереш? Ако обраните собственици притежаваха алармени системи, Кларидж и хората му никога нямаше да успеят да нахлуят в домовете и магазините им. Застрахователните компании също се нуждаят от някой, който да помисли за клиентите им. От тази идея ще излезе добър бизнес, вярвай ми! — Йейтс се изправи и се приближи до верандата. Аби го проследи с поглед, не знаейки какво да мисли. Съзнаваше, че разказът му я бе развълнувал повече, отколкото бе предполагала. Но защо?

— Това ли е единствената причина, която те подтикна да ми разкажеш всичко това?

— Да. Единствената. — Той допря длан до покритите със скреж прозорци. — Трябва да си лягаш вече, Аби. Аз ще дам на жребчето следващата доза храна. А дотогава ще поработя на компютъра.

— Но нали каза, че…

— Отново ме обзе треска за работа.

— А ако не успееш да получиш достъп до дискетата?

— Тогава ще се наложи да прегледаме двамата с теб колекцията. Да се надяваме, че имаш добра памет. Но все си мисля, че дотам няма да се стигне.

— И аз така мисля…

Но Йейтс, който иначе беше любезен човек, не й отговори нищо. Дори се обърна към прозореца, с гръб към нея. Аби се поколеба няколко секунди, после тръгна към спалнята си. Изкачваше третото стъпало, когато ръката му почти я сграбчи за китката.

— Какво има? — разтревожено се обърна тя към него.

— Аби, аз… — Той се наведе към нея, а тъмните му очи я пронизаха изпитателно. — Исках да те питам нещо: какво ще стане, ако изведнъж се окаже, че Лъки е замесен в случая Кларидж?

Тя се закова на място.

— Това не би могло да стане — произнесе накъсано. — Никога! Лъки ме обича и аз го обичам. — Думите й набираха скорост. — Какво искаш да кажеш?

— Нещата невинаги свършват така, както ни се иска.

— Но този път ще свършат с добър край. Двамата се обичаме!

— Добре, добре — възпря я той. — Беше само хипотетичен въпрос от моя страна. Но все пак, мислила ли си, че ако…

— Тук няма и не може да има „ако“! — Аби се чудеше откъде се бе взела тази увереност в гласа й. — Обичам го. И той ме обича. А това е главното.

— Аби, а ако… ако… — Ръката на Йейтс стисна китката й още по-здраво. — Господи! Светът не е нищо друго, освен едно безкрайно повторение на стотици хиляди „ако“…

Той не можа да продължи. Устните му покриха нейните с такава изгаряща страст, че тя притвори очи изтръпнала. „Светът на стотиците хиляди «ако» е светът на рисковете, Йейтс, и този свят не е моят“ — искаше да му отвърне, но целувката му така безмилостно опустоши кадифените дълбини на устата й, че тя едва успя да промълви:

— Не, не, не…

Но душата й крещеше: „Да, да, да!“. Виелицата все още бушуваше, но Аби беше сляпа и глуха за всичко наоколо. Вятърът виеше около къщата, но тя вече не го чуваше. Студът проникваше през прозорците на верандата, но на нея й беше горещо. Навън беше мразовита зима, но крилете на любовта я носеха към знойното лято.

Йейтс отдръпна устните си и зарови лице в косите й. Държеше я — просто я държеше — в прегръдките си и тя си почиваше, заслонена от широките рамене и силния му гръден кош, притворила очи, замаяна и притихнала.

Телефонът иззвъня. Аби се отдръпна с виновни очи, а Йейтс пусна надолу свитите си юмруци и наведе глава. Обърна се гърбом към нея и пъхна ръце в джобовете си. Аби вдигна разтреперана телефонната слушалка.

— Ало, сърчице мое! — На телефона беше Лъки. — Кажи ми колко много ме обичаш! Имам нужда да чуя гласчето ти, сладко мое ангелче!…