Бетани Кембъл
Мостове към миналото (4)

Четвърта глава

Йейтс погледна жената, увиснала безчувствено в ръцете му, и сърцето му заблъска лудо в гърдите. Обхвана с ръка лицето й и го обърна към себе си. Гъстите мигли хвърляха тъмни сенки върху пребледнелите страни, а розовите устни бяха леко разтворени. Ухаеше на свежест и млада плът. Разпилените й по гърдите му коси мокреха ризата и жилетката на костюма му и влагата проникваше чак до настръхналата му кожа.

Халатът й бе разтворен почти до кръста. Голото й рамо така изгаряше слънчевия му сплит, като че ли някой бе допрял жив въглен до него, за да изгори и без това пламтящото му сърце.

Очите му се сведоха към проблясващата белота на тялото й между разтворения халат. Едната й гръд почиваше — притисната и скрита — до жилетката му, а от другата се подаваше малка част изпод гънките на синьото кадифе. Беше гладка, мека и розово-бяла като фунийка на петуния. Страстта избуя в гърдите му като млада трева след дъжд. Той затвори очи и стисна зъби. „Не я гледай по този начин, човече!“ Ръцете му сами посегнаха да притворят халата й и кокалчетата на пръстите му леко притиснаха голата й плът. Докосването беше неизбежно. Миг след това остра болка разкъса цялото му тяло. Едва дишайки, Йейтс бързо прикри голотата й и я отнесе до леглото. Положи я леко върху хладните завивки и поуспокоен, се изправи.

Светна лампата и се огледа. Стаята беше такава, каквато си я бе представял. На трите стени висяха снимки на коне или на каубои върху коне, а върху четвъртата бяха окачени разни отличия и сувенири, повечето от които възпоменателни ленти от тържества и състезания по езда.

Йейтс покри Аби с одеялото и я загледа. Мократа й коса се бе разпиляла по снежнобялата възглавница. Момичето издаде слаб стон в съня си и сбърчи чело, като че ли изпитваше болка. Лявата й ръка, свита в лакътя до лицето й, помръдна леко, а пръстите й се разтвориха и затвориха. Отново издаде този мъчителен звук и простря ръката си върху леглото, като че ли искаше да достигне нещо. Йейтс инстинктивно усети какво й бе нужно — търсеше човешка близост. Той протегна ръка и вплете пръстите си в нейните. Въздъхна дълбоко. Придърпа един стол и седна до нея.

Аби изпитваше нужда да държи нечия ръка. Е, добре. Йейтс можеше да й предложи само своята. Навярно в съня си тя търсеше нечие друго докосване, например това на Лъки… Стомахът му се сви.

Бедното дете! Беше лудо по Гибс. Той си спомни грейналото й лице при телефонното позвъняване. И видя също така как светлината изчезна от него, когато в мембраната прозвуча нечий друг глас… Всеки път, когато се пробуждаше след кратка дрямка, тя питаше само за Гибс. Аби нямаше и най-малки подозрения, че негодникът бе окрал колекцията на дядо й. Никога не се бе усъмнила дори за миг, че „гордият“ и „чувствителен“ Лъки е олицетворение на двуличието и подлостта. Истината щеше да я съсипе.

Йейтс плъзна поглед към снимката върху нощната масичка. Красивото лице на Лъки му се усмихваше загадъчно през леглото й. „Съжалявам, дете — стисна ръката й Йейтс, но в същия миг споменът за мекотата и топлината на гръдта й го хвърли в смут. — Тя вече не е дете… И аз не мога да й говоря с този тон. А и тя едва ли се интересува от моето съчувствие…“ Пусна ръката й и се изправи.

Върна се във всекидневната, опитвайки се да прогони момичето от ума си. Беше вече много късно, но той реши да поработи с компютъра, докато стане време за поредното хранене на Фрости. Трябваше да се съсредоточи. Имаше доста работа. Когато тръгваше от Линкълн, му се струваше, че в „Рая“ го чакат приятни и хубави мигове. Излъга се. Без да усети, бе започнал мръсна и непочтена игра. Но когато човек си има работа с мръсници като Гибс, не можеше да играе почтено.

 

 

Аби се събуди от струящата през завесите на прозорците ярка слънчева светлина. „Как може слънцето да грее толкова силно тази сутрин? — учуди се тя. — Сутрин?“ Рой безумни мисли нахлуха в главата й и всичките имаха един-единствен обект — Фрости. Трябваше да нахрани Фрости! Колко ли е часът? Кога го бе хранила за последен път? Спомни си визитата на доктор Бишоп, после банята, а след това… Нещата губеха смисъла и последователността си. Преследваше я усещането за тъмнина и неизвестност. Обзе я паника. Опита се да скочи от леглото, но мускулите й отказаха да й се подчинят. Какво бе станало с нея, за бога? Надви болката и се надигна. Потърси с поглед будилника — нямаше го.

Погледна изражението си в огледалото. Бузите й си бяха възвърнали свежия розов тен, но останалата част от лицето й бе неестествено бледа. Беше облечена само в халата си, а под него нямаше нищо друго. Защо си е легнала облечена така? И къде ли е Фрости? Как ли е той? Дали не е умрял, докато е спяла, и никой не я е събудил, за да й каже лошата новина?

Мислите не преставаха да се роят в главата й. Тя отвори със замах вратата и се втурна към верандата. Баща й не се виждаше никъде и къщата създаваше впечатление за празна и изоставена, ако се изключеше приятният аромат на кафе, долитащ откъм кухнята.

Клекнал до изправеното жребче в сеното, Йейтс го хранеше, като придържаше с една ръка още неукрепналите му крачка. Беше доволен от състоянието му. Фрости наистина изглеждаше доста по-добре от предишната вечер. Усетил тупкането на боси нозе по пода, Йейтс обърна очи към вратата, но не отдръпна шишето от устата на лакомото животно.

Аби се спря нерешително. В погледа й се четеше едновременно изненада и признателност. Слънцето бе разтопило скрежа по прозорците и светлината струеше през тях — пречистена, хвърляйки весели отблясъци по синкавочерната коса на Йейтс. Беше облякъл черен панталон, риза на сини и бели райета и тъмносиня вратовръзка. С изключение на навитите до лактите ръкави, нищо във външния му вид не нарушаваше строгостта на официалното му облекло. Приличаше на дилър от Уолстрийт, създаващ същевременно впечатлението за човек, който знае съвсем точно какво върши. И това беше, което изненада Аби.

— Какво означава това?

— Закусваме. Или по-скоро обядваме — отмести погледа си от нея той. — Добре ли спа?

Веждите й се повдигнаха недоумяващо.

— Колко е часът?

— Към единадесет.

— Единадесет? — смая се Аби. — Колко часа съм спала?

Йейтс се вторачи в тавана, като че ли пресмяташе наум.

— Около четиринадесет. — После отново насочи вниманието си към Фрости. — Браво, момчето ми!

— Четиринадесет часа? — извика тя. — Но… Но кой се е грижил за Фрости през това време? Със сигурност не ти… Кога си спал?

— Баща ти ме смени в пет сутринта. Така че и аз успях да си открадна малко сън.

Без да съзнава какво върши, Аби клекна до него, разглеждайки внимателно профила му. По лицето му нямаше и следа от преумора. Бе порязал леко брадата си по време на бръсненето и това бе единственият намек за неспокойната нощ, която беше прекарал.

— Колко часа успя да поспиш? — не спираше да пита Аби. — Не повече от три, нали?

— Три и половина — засмя се той.

— И си го хранил осем пъти? И четири пъти си му поставял инжекции? — Йейтс само кимна. — Господи! И всичко това, докато съм спала като пън!… — Тя се изправи и подпря ръце на хълбоците си. — Не е трябвало да го правиш!

— Вече е направено.

Аби въздъхна отчаяно и отново се отпусна до него. Ръкавът й го докосна леко и той се отдръпна незабелязано — или така й се бе сторило? Някакъв подсъзнателен инстинкт я накара да се премести встрани. За свое учудване установи, че съвестта й изпита странно угризение от неочаквания допир.

— Не си спомням кога съм си легнала… — замислено произнесе тя и изпита неудобство от този факт. — Спомням си, че Уоли беше тук, след това взех душ, излязох от банята, видях те във всекидневната… А после?

Йейтс не отвърна нищо. Внимателно сложи кончето да легне в сеното и се изправи рязко. Аби го последва и го погледна въпросително. Какво се бе случило? Защо Конли се държеше така странно? Вчера беше душата на компанията, а днес дори не му се говореше.

— Снощи изгуби съзнание — кратко й обясни той и тръгна към кухнята.

Аби не го изпускаше от поглед.

— Кой, аз? — смая се тя. — Никога през живота си не съм изпадала в безсъзнание!… И къде стана това?

— Във всекидневната — подаде й той сапуна. Подчинявайки се на тази негласна заповед, Аби започна да мие ръцете си дълго и старателно.

— А как съм попаднала в леглото си?

— Аз те занесох дотам. — Страните й порозовяха. Не се осмеляваше да го погледне. Той й подаде хавлията и зарея поглед навън през прозореца. — Виж какво, трябваше да ти помогна. Не е голяма работа. Недей да ми благодариш, защото аз съм този, който трябва да те помоли за помощ.

Аби го гледаше безпомощно и още не можеше да свикне с мисълта, че непознат мъж я е отнесъл полуразсъблечена до леглото й. Гледаше го объркана, чудейки се защо тези черни очи й действат толкова разоръжаващо.

— Файловете в компютъра на дядо ти са пълна загадка за мен. Някои от тях са изчезнали. Подреждането на тези в твърдия диск няма никаква логика. Баща ти каза, че ти познаваш колекцията на дядо си по-добре от всеки друг в къщата. — Тя кимна, все още не разбирайки. — За да направя връзката между тях, ми е нужна помощта ти. А в замяна аз ще се грижа за кончето.

— Не мога да ти позволя да правиш това — отвърна тихо Аби. — Не бива да се претоварваш.

— Така ли? — с насмешка я погледна Йейтс. — Я се погледни! Толкова си слаба. Не мога да те оставя да се разболееш. Имам нужда от теб.

— Но… — Думите му накараха сърцето й да запърха радостно и същевременно леко тревожно.

— Ще говорим, след като обядваме. Иначе пак ще припаднеш в ръцете ми… Какъв сандвич искаш, с шунка или със сирене?

— Обяд? Не, този път аз ще го приготвя — възпротиви се тя. — Не можеш да вършиш всичко вместо мен! Време е да направя в тази къща нещо и аз!

— Наистина, ти също можеш да сториш нещо полезно — прегракнало я подкрепи Йейтс. — Иди и се облечи. — Погледът му се извърна смутено навън. Едно немирно мускулче заигра на бузата му. Аби се изчерви. Стана й горещо. За първи път, откакто бе слязла при Йейтс, си даде сметка, че под халата е гола. А той, изглежда, знаеше това…

Беше ранен следобед. Двамата седяха на дългата дъбова маса в кабинета на стария Майло. Йейтс се взираше в компютъра и отчаянието му растеше с всяка изминала минута. Разхлаби вратовръзката си и изръмжа:

— Не мога да намеря тези проклети файлове! Ако са били на твърдия диск, вече са изчезнали.

— Обясни ми само най-важните неща — помоли Аби, опитвайки се да разбере неразрешимия проблем. Бе подпряла лакти на масата и свила брадичка между дланите си.

— Има каква ли не информация вътре — писма, игри, дори една история, но от инвентаризацията на колекцията няма и следа. Нито марки, нито монети! Нищо — изпъшка той.

— Не може да бъде! — повдигна вежди момичето и се замисли. — Мога да се обзаложа, че всичките предмети са описани тук. Но това беше, мисля, преди дядо да изпрати компютъра на ремонт. Може би точно тогава файловете са били изтрити от… Как се казва? От паметта му…

— И баща ти предположи същото — отдръпна се от масата Йейтс и кръстоса ръце пред гърдите си. — Разкажи ми всичко, което си спомняш, за дядо си, за работата му с компютъра, за колекцията… — Той й се усмихна, като се стараеше да не изглежда настоятелен.

— Е, добре. Дядо обичаше много компютъра си. През последната година не можеше да се движи, както вече знаеш, и машинката му заместваше контактите със света. Компютърът беше последната му голяма инвестиция.

— Дядо ти е имал много пари някога… — облегна се удобно на стола си Йейтс.

— Някога — да. След Втората световна война. Купил земя в Оклахома. Чиста спекулация. Но бил щастлив. За негов късмет там открили нефт. Старият обаче бил фермер по призвание, затова се прибрал в ранчото, а от Оклахома му изпращали само чековете с печалбата.

— Правилно — отсече Йейтс и се надигна. — Ето защо е започнал да купува антики: за да инвестира в нещо парите от нефта.

Аби откъсна очите си от него и ги насочи към познатите й от детството резбовани мотиви върху масата. С широки крачки Йейтс отмерваше пространството от единия ъгъл на стаята до другия. Внезапно той се спря пред книжната лавица и разлисти една добре подвързана дебела книга — беше монетен каталог. Отвори на случайна страница, все още вглъбен в мислите си.

— Така-а-а. И през петдесет и някоя си година парите ненадейно свършили. Дядо ти спрял да купува монети.

— Нефтените кладенци пресъхнали — продължи Аби. — Тогава започнал да разменя монети по пощата с други колекционери. Но никога не се е увличал прекалено много…

— И никога ли не е възнамерявал да продаде колекцията си? Дори когато ранчото се оказало пред фалит?

— Никога — кимна Аби. — Обичаше да казва, че колекцията е като спестени в банката пари. Беше убеден, че стойността им расте с времето. А от друга страна, искаше да ни остави богатството си непокътнато. — Тя се усмихна горчиво и Йейтс разбра, че момичето по-скоро би желало да върне дядо си, отколкото да получи наследството му.

— И компютърът е бил последното му удоволствие? — не откъсваше поглед от книгата Йейтс.

— Да. Татко сметна, че се е побъркал. Но дядо боготвореше машинката. Компютърът беше нов начин да описва и систематизира колекцията си.

— Докато показа дефект… — засмя се Йейтс.

— Е, дядо казваше, че е като любов с опърничава жена. Но му вярваше и му се доверяваше. Спомням си, че когато компютърът се повреди, той едва не се разболя от мъка. Върнаха му го и го увериха, че всичко е наред. Вероятно той бе сбъркал нещо… Предполагам, че е било точно така — оживи се тя. — Към края на живота си дядо започна да забравя дори важни неща. И все му идваха едни такива… смешни идеи. Престана да разглежда и колекцията си. Беше тъжно да го гледаш…

Йейтс вдигна поглед към нея. Следобедното слънце блестеше в стъклата на очилата му и я заслепяваше.

— Значи е станал малко отвеян?

— Винаги е бил малко отвеян! — смутено се засмя тя. — Стана доста отвеян.

— Може би достатъчно, за да прехвърли файловете на дискета? — Той върна книгата при другите и тръгна към Аби. Спря се и я загледа с любопитство, пъхнал ръце в джобовете си. — Правил ли е копия на информацията от твърдия диск?

— Записваше всичко на дискети. Всичко. — И Аби кимна към две малки чекмеджета на масата. Йейтс въздъхна едва чуто.

— Прегледах всичко там. Не намерих нищо за колекцията. Дискетите са пълни с… разни врели-некипели…

— Какво искаш да кажеш? — подозрително го изгледа тя.

— Как да ти кажа… Шестдесет и два пъти е записал едно и също нещо върху тях — някаква странна история за коня Бъки.

— Бъки? — Стомахът на Аби се сви.

— Баща ти каза, че Бъки се е наричало кончето на дядо ти, когато е бил дете. А историята е написана от сестрата на Майло. По онова време тя е била около десетгодишна.

— Точно така. — Аби преглътна със затруднение. — Сестра му Аби. Кръстена съм на нея. Починала едва единадесетгодишна. Няколко години по-късно къщата им изгоряла до основи. Почти всички сувенири, картини, снимки, писма на семейството станали на пепел. Оцеляла като по чудо само тази история… Дядо я пазеше като очите си — заключена в сейфа. Напоследък бе започнал да живее с миналото си. Но не намирам, че това беше толкова лошо…

— А дали не е направил грешка? Мислил е, че записва информацията за колекцията, а е натискал други клавиши… Възможно ли е да е станал толкова… отвеян?

— Дори не искам и да мисля за това. — Аби се чувстваше направо нещастна. — Толкова е мъчително. През целия си живот е бил такъв слънчев характер!

— Последната ми надежда е това. — Йейтс измъкна една дискета иззад компютъра. — Беше отделно от другите, пъхната в друго чекмедже. Етикетът върху нея носи дата отпреди единадесет месеца. Но не мога да се добера до съдържанието й. Необходим ми е кодът й — някаква дума, някакъв символ, за да получа достъп до информацията в нея. Опитах всичко, всяка дума, която би могла да ми развърже ръцете: колекция, инвентар, монети, марки, неговото име, твоето име, имената на всички от семейството… Дори опитах с „Бъки“. Нищо.

Аби се надигна и погледна компютъра като изневерил приятел:

— Шансовете са едно на един милион. Може да бъде всяко име.

— Точно така — избърса очилата си Йейтс и разтърка очи. — А ти нямаш никаква идея, така ли?

— Никаква — прозвуча унило гласът й. Виждаше й се много по-изморен, отколкото бе предполагала. От дрехите му се долавяше лек мирис на сено и коне. Прииска й се да протегне ръка и да разхлаби възела на вратовръзката му, да разтвори яката на ризата, да разроши косата му и да му предложи да си отдъхне.

В този момент той вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Дъхът й секна и тя усети, че не е в състояние дори да помръдне. Усмихна се нервно и с видимо усилие извърна глава.

— Така. Докъде бяхме стигнали?… Отвлякох се за момент. — Йейтс също изглеждаше смутен. — Работата ни ще бъде да съставим нов опис на колекцията. Но вече знаем, че не разполагаме с никакви документи. Всичко е в тази дискета.

Той разгърна една папка с кожена подвързия и извади от нея няколко листа, изписани с различни кодове, които смяташе да използва за получаване достъп до информацията в дискетата. Вгледа се в тях за миг, после ги разпръсна пред Аби. Когато отдръпваше ръката си от масата, пръстите му неволно докоснаха рамото й и тя потрепери. Тялото й настръхна в очакване. Какво означаваше това, за бога? Защо я вълнуваше толкова много близостта му?

— Баща ти е на мнение, че голяма част от документацията е изчезнала.

— Когато дядо умря, в кабинета му цареше хаос. Последната година от живота си бе трупал около себе си вестници, списания, дори обяви и различни рекламни материали. Навсякъде имаше купища ненужна хартия. Но ние изхвърлихме всичко.

— „Ние“? Кои по-точно? — поинтересува се Йейтс.

— Всички ние. Татко, братята ми, аз. Дори Лъки дойде да помага. Пристигна веднага, щом научил за смъртта на дядо. Знаеш ли, двамата бяха близки. Лъки също се интересуваше от монети. Беше пръв помощник на дядо.

— Хм… Представям си.

Аби му хвърли колеблив поглед. Сарказъм ли долови в гласа му или така й се бе сторило? Но изражението му беше невинно, а в ъгълчетата на устата му не се спотайваше ирония. Тя отново сведе очи към листовете пред себе си.

— О, това е безсмислено! Защо не започнем веднага с проверяването на колекцията?

— Само в краен случай. Необходим ми е опис, по който да проверявам, иначе може да изпусна нещо. Как бих могъл да твърдя, че всичко е налице, след като нямам инвентарен списък?… Както вече ти казах, тази дискета е последната ми надежда. По-добре е, отколкото нищо.

— Не е много…

— Хайде, нямаме време за губене. Имам добро предчувствие…

— Защо? Добре ли ще се сработим, как мислиш? — В този миг бе готова да си прехапе езика, но погледът й попадна на часовника на стената и тя скочи: — Господи! Време е да нахраня Фрости!

— Ще ти помогна — прегради й пътя Йейтс. — Кончето се опитва вече да става, но се нуждае от помощ. А ти си твърде слаба, за да удържиш шестдесеткилограмовото му тяло…

— Свикнала съм. И друг път съм хранила коне…

Думите й бяха прекъснати от телефонен звън. Йейтс отстъпи встрани и й даде път.

— Ало? — трепна гласът й в слушалката. — Лъки! — изкрещя тя от радост и лицето й засия, когато долови бавния му провлечен говор. Йейтс я наблюдаваше от вратата, скръстил ръце пред гърдите си. — И аз те обичам! — извика тя в мембраната, но когато изрече тези думи, очите й гледаха мъжа, застанал пред нея. Аби се обърна гърбом към него, за да не го вижда, и продължи да уверява Лъки: — И аз те обичам — много, много! — Гласът й звучеше предано и жертвоготовно, като на жена по време на молитва.

„Ще го обичам — мислеше си тя. — С цялото си сърце. И никога няма да го лъжа и мамя, защото това е най-лошото нещо, което хората могат да си причинят един на друг. Ще му бъда вярна до гроб.“