Бетани Кембъл
Мостове към миналото (11)

Единадесета глава

Неусетно беше заспала. Събуди я баща й.

— Аби — дочу тя в просъница гласа му и усети топлата му ръка около раменете си, — ела вътре, момичето ми. Ще измръзнеш тук. Съжалявам — притисна я Фрейзър към себе си. — За Лъки, искам да кажа. Не можехме да ти съобщим, преди да сме сигурни. Ако предположенията ни не се окажеха верни, щеше ли да ни простиш? А и ние самите нямаше да си простим.

Аби продължаваше да крие лицето си в гънките на широката му шуба. Сърцето й се бунтуваше, но разумът й отвръщаше, че баща й е прав.

— Мислех, че е по-различен от другите — промълви тя сковано. — Но може би съм искала само да бъда влюбена в някого? И си въобразявах, че съм. Била съм истинска глупачка.

— Не си глупачка — трогнато изрече Фрейзър. — Само си се оставила да те води сърцето. А то е добро и смело. Е, малко те подведе, но ще му простим. А сега не плачи. Всеки прави грешки. И аз съм виновен за съдбата ти. Дори малко повече от теб. Но Бог ми е свидетел, че не исках да те нараня. И момчетата, и аз, не знаехме какво да правим.

— Знам — прошепна тя, като все още не вдигаше поглед към баща си. — Чак сега разбирам какво сте имали предвид, когато говорехте за Лъки. И аз подозирах нещичко от известно време насам, но си затварях очите…

— А сега, дъще, да не говорим повече. Направих най-доброто, което можах. Хайде да влезем в къщата. Конли си тръгва. Не му бе необходимо да се рови дълго в описа, за да разбере, че Лъки е главното действащо лице в спектакъла.

Аби се отдръпна вдървено.

— Не искам да се видя с него.

— Е, Аб — усмихна се Фрейзър, — не го обвинявай за нищо! Човекът си върши работата. От друга страна, има лични сметки за уреждане с Лъки. Но въпреки това не се чувства добре от това. Хайде, мила!

Той се опита да я вдигне на крака, но тя се отпусна отново в сеното и наведе глава.

— Предупредих Лъки. Знам, че не трябваше. Но исках да му дам шанс да се защити. И го направих. — Аби изхлипа. — Ако сега избяга, вината ще е моя…

Фрейзър я прегърна отново и мълчаливо се отпусна до нея.

— Не е избягал — каза той най-после. — Не е успял, Аб. Конли веднага се обади на хавайската полиция. Заловили са го на летището, в самолета за Самоа.

За учудване на Фрейзър Аби прие тази новина спокойно и трезво. Като че ли Лъки Гибс никога не бе означавал нищо за нея. Бе изчезнал от живота й като дух — красив, неземен дух, в когото бе вярвала безрезервно. Но в действителност никога не бе обичала. Не и мъж като Лъки Гибс.

Мъжът, когото в този момент Аби желаеше да види и усети повече от всичко на света, беше Йейтс Конли. Но тя още не можеше да се реши на това.

— Не мога да се върна у дома, докато той е там.

— Виж какво, Аб, Конли е направо съсипан от отношението ти. Но е бил длъжен да постъпи така, не разбираш ли?

— Недей, моля те! — Аби отиде до кончето и клекна до него. — Само не ме моли да се върна. Успях да се примиря с всичко: и с мисълта за продажбата на „Рая“, и с това, че момчетата няма да си дойдат за Коледа… Понесох и истината за Лъки. Смятах, че няма да се преборя с всичко това, но успях. Но що се отнася до Конли… Не ме моли да се върна у дома, докато той е там.

Фрейзър въздъхна и стана. Отвори уста да каже нещо, но само махна с ръка и замълча. Обърна се и излезе, като я остави сама с мислите й.

 

 

Не беше изминал и час от излизането на баща й, когато вратата на конюшнята изскърца и Йейтс се вмъкна вътре, затръшвайки я зад гърба си. Аби бе предусещала, че той ще дойде и се бе обърнала гърбом към входа. Йейтс прекоси малкото пространство и спря до нея. На слабата светлина на фенера лицето му изглеждаше още по-тъмно и имаше изнурен, болнав вид. Бе облякъл отново палтото си, с което беше дошъл, а под него се подаваше сакото на безупречно изгладения му костюм. Беше без вратовръзка, а яката на ризата му бе леко разтворена.

— Казах ти да не идваш тук! — грубо се извърна Аби.

— Кой казва, че съм дошъл заради теб? Исках да погледна още веднъж Фрости!

— Е, вече го видя. Сега си върви. — Йейтс не помръдна от мястото си. — Какво чакаш? Тръгвай си!

— По дяволите, не мога! Пак те излъгах, Аб. Дойдох да видя теб, а не кончето. Трябва да ти кажа нещо.

Тя го погледна крадешком.

— Какво има? Да не искаш да ми кажеш колко е сладко отмъщението?

— Чувал съм — тихо започна Йейтс, — че отмъщението никога не носи удовлетворение. Никога не съм го вярвал — до днес. Е, Аби, в цялата история няма нищо, което да ме радва…

— Значи, с теб ставаме двама…

— Освен това… Исках да ти кажа, че знам защо не искаш да ме видиш.

— Така ли? Тогава сигурно знаеш, че доста мъже са ме лъгали — за добро или лошо. И че за мен ти си просто един от тях.

— Един, който го направи по-добре от тях! — поправи я той с усмивка. — Знаеш ли, има един факт, който ти не искаш да признаеш.

— О, колко си мъдър! И философски настроен…

— Съвсем не. Ако си мислиш, че си по-глупава от мен, лъжеш се. Само че съм поживял повече от теб и съм научил доста неща; неща, с които ти, надявам се, ще се сблъскаш някой ден. Така… Искаш ли да чуеш сега какво разбрах? — Аби само вдигна рамене с безразличие. — Тогава слушай. Ти никога не си обичала Лъки Гибс. Никога!

Тя презрително присви очи и вдигна брадичка:

— Не се опитвай да гадаеш чувствата ми, Конли!

— Не гадая. Знам, че не си изпитвала към него нищо повече от съжаление. Била си влюбена в някакъв измислен от теб образ, но не и в истинския Гибс. А когато си разбрала това, си продължавала да се заблуждаваш, защото си се страхувала! Точно така. Страхувала си се. Не си знаела какво да правиш, след като го загубиш.

— Е, и какво? — иронично го погледна Аби. — Сега знам, нали?

— Наистина ли?

— Да. — В очите й блесна упорито пламъче. — Била съм глупава. И сляпа. Държала съм се твърде егоистично… Но какво искаш от мен? Да ти благодаря, че ме избави от собствените ми заблуждения ли?

— А ако ти кажа, че заблуденият, упоритият, слепият и самовлюбеният съм бил аз, ще ми повярваш ли? И че ти си тази, която ме спаси от мен самия?

— Какво? — Стомахът й се сви на топка, очите й се разшириха от изумление.

— Баща ми беше като твоя — клекна Йейтс в сламата до спящото конче. — Дори много по-строг. Никога не показваше чувствата си. Когато мама почина, всичко, което той ми каза, беше да не плача, защото „Виждаш ли, синко, мъжете не плачат…“ После отидох да живея в ранчото. Обичах много баба и дядо. Господи, как ги обичах! Но никога не им го казах. Истинските мъже не говорят за чувства, мислех аз… — Лицето му се сгърчи от болка. — Чак сега, след толкова години, виждам, че съм искал да приличам на татко. Но едва днес осъзнах, че нещо у него е било… пречупено, смачкано, унищожено… Може би виновна за това е била войната? Или работата в полицията… Кой знае… А защо не и смъртта на мама?… Аз само се опитвах да бъда като него, това е всичко…

— Просто не знам какво да кажа…

— Както и аз, за съжаление. Освен това, че пребиваването ми в ранчото и твоето присъствие ме накараха да разбера, че винаги съм обичал и ще обичам миналото си. Никога досега не се бях връщал назад в спомените си. Стараех се да загърбя всичко и да се посветя само на работата си.

— Но аз още не разбирам… — поклати безпомощно глава Аби.

Йейтс тръгна към нея, но с огромни усилия на волята се спря след няколко крачки.

— Аби, може би вече е време някой мъж да ти каже това, което ти казваш непрекъснато на всички около теб, освен на мен… — Той впи очи в нейните и тихо произнесе: — Обичам те. Знам, че е рано да ти го кажа — може би греша, може би действам прибързано — но искам да го знаеш.

— Не — шепнеха устните на Аби. Краката й сами я теглеха назад към стената.

— Исках да го знаеш — продължаваше Йейтс, а лицето му пламтеше от вълнение. — Исках да знаеш и това, че когато те гледах с жаден поглед, когато ти говорех нежни думи, те желаех, не те лъжех. Налагаше се да крия истината, но чувствата ми към теб бяха истински. И все още са. Може би са най-истинското нещо, което съм чувствал някога…

Аби преглътна с усилие. Лъки й беше казвал красиви думи стотици, не, хиляди пъти, но те излизаха от устата му някак си естествено, като на шега. Никой досега не й беше говорил така вълнуващо искрено.

— Лъки е глупак! — отсече неволно Йейтс. — Защото ако ти беше моето момиче, никога нямаше да ти позволя да ме напуснеш. По-скоро щях да се самоубия. — Развълнувана от думите му, тя направи няколко крачки към него, но той се отдръпна: — Недей! — Гласът му прозвуча прегракнало. — Не се приближавай! Освен ако не искаш да те притисна към себе си.

Тя спря. Не, невъзможно е да го желае! След всичко, което се случи… След клетвите й да обича Лъки и да му остане вярна до края на живота си не би могла да направи онази решителна крачка.

Но я направи. Бавно, почти несъзнателно, тя пристъпи.

— Аби? — Разтревоженият му въпрос прозвуча като стон. Като отчаяна молба. Като зов за помощ.

Аби не отвърна. Тялото й се отпусна в ръцете му, а устните му зашепнаха трескаво в косите й:

— Аби, моя малка Аби, мисля, че те обикнах в мига, в който те видях за първи път. Позволи ми да те подържа в обятията си, скъпа. Само това, нищо повече…

Но преди да довърши, устните му се впиха в нейните и Аби изпита нереалното чувство, че с целувките си Йейтс изтръгва късче по късче нейната изстрадала душа от пламналото й тяло. Тя се притисна към него и отвърна на ласките му с цялата страст, на която беше способна. Вече знаеше, че това, което изпитва към този силен и невероятен мъж, се нарича любов. Онази неповторимата, истинската…

— Не исках да призная дори пред самия себе си, но когато те оставих да се обадиш на Лъки, направих голямо прегрешение — прошепна в ухото й. — Позволих ти да го предупредиш. Но вече знаех, че те обичам. Не исках да те нараня, дори ако беше избягал. За мен вече не бяха от значение нито законът, нито отмъщението. Ти стоеше над всичко.

Аби притисна чело към устните му.

— Не мога да ти обясня как ме караш да се чувствам, Йейтс. Въздействаш ми някак… особено… Когато ти дадох шифъра, вече знаех, че не го обичам. Но тогава това ми се струваше невъзможно, тъй като още не си давах сметка, че обичам теб.

— Обичала си мен?! — Йейтс обсипа челото й с бързи целувки.

— Да, да!

— Но аз те мамех! Както и той.

— Твоите лъжи не бяха като неговите. Ти беше едновременно строг и мил, доверчив и потаен…

— Потаен? — Той се засмя и я притисна по-силно. — Аз?

— Да. Не си ли го знаел досега? Много си потаен.

— Не и аз. Знаеш ли, Аб, имам малко спестени пари…

— Не искам да знам нищо за никакви пари!

— Реших да не купувам спортния клуб — продължи той, без да я слуша. — Защо ми е? И тук мога да играя голф и да бягам за здраве. Взех друго решение: ще купя ранчо. А защо не „Рая“? Какво ще каже баща ти за това?

Аби го погледна слисана:

— Ранчо? Това ранчо? „Рая“?!

— Защо не? Нали си щастлива тук? И аз се чувствам добре в „Рая“. Не съм градски човек, Аб. Не мога да седя по цял ден зад бюрото и да решавам казуси. Израснал съм сред природата. Свикнал съм с този живот. Обичам физическия труд и тук разбрах, че още мога да го върша. И така, защо да не опитаме заедно?

— О, Йейтс! — По страните й се стичаха сълзи. — Взел си това решение заради мен, нали?

— Всичко правя заради теб, любима. Честита Коледа!

И той нежно я целуна.

Фрости надигна глава и изпръхтя недоволно, сякаш се възмущаваше, че нарушават съня му.

Но този път Аби не му обърна внимание. Светът, който й се струваше доскоро объркан, чужд и жесток, бе придобил отново нормалните си измерения. Наранената й душа бе дочакала изцеление, разпиляното бе събрано късче по късче. Преливащото й от щастие, ликуващо същество сякаш се извиси и се сля с дивото, необятно небе на Небраска.