Бетани Кембъл
Мостове към миналото (10)

Десета глава

Аби дълго седя неподвижно в конюшнята, вперила поглед в празното пространство пред себе си. Нещо в душата й сякаш се късаше. Дали това не беше последната нишка към детството?

Тази година един след друг братята й бяха поели по собствения си път, затънали до гуша в отговорности и задължения към семействата си. Всеки от тях вече имаше свой нов дом, който постепенно и незабелязано изместваше стария. Животът продължаваше и връщане назад нямаше. Всичко, което й оставаше, беше Лъки и мечтата й двамата да съхранят нещо от миналото. Но семейството не одобряваше Лъки. Дори Йейтс, който беше само гост в къщата, успя да се настрои срещу него. Аби беше объркана и се страхуваше да признае даже пред себе си, че понякога Лъки наистина я плашеше. Само мисълта за това я разстройваше. Всичко вредеше на любовта им, никой не каза добра дума за връзката им. Но Аби му беше вярна — даваше му всичко, на което бе способна.

Йейтс Конли — за добро или лошо — успя да разколебае вярата й донякъде. Съмненията, които се породиха в душата й, бяха опасни и ужасяващи. Прииска й се той да си отиде — колкото по-скоро, толкова по-добре. Но най-напред ще му даде достатъчно време да се наспи и отпочине.

Когато се върна в къщата, вътре беше необичайно тихо. Тя се приближи на пръсти до стаята на Алън и отвори вратата. Йейтс спеше. Беше съблякъл ризата си и бялото одеяло покриваше едва до половината обраслите му с тъмни лъскави косъмчета гърди. Мускулестата му ръка бе простряна към нея, напреко през леглото, като че ли искаше да я достигне. На фона на снежнобялата възглавница косата му изглеждаше още по-тъмна, а кожата му — бронзово загоряла. Аби засрамено отдръпна очи от силното му тяло и притвори вратата. Реши да поработи в стаята на дядо си. Ако сега успее да открие кода на дискетата, Йейтс ще може да свърши работата си бързо и още на следващия ден да напусне „Рая“…

В продължение на пет часа Аби седя пред компютъра, като само два пъти отскочи до кухнята, за да изпие чаша кафе. Всеки път, когато изписваше предполагаемия код, получаваше отказ за достъп до информацията. Но трябваше да продължи. Друг изход нямаше. В края на краищата Аби беше тази, която познаваше най-добре стария Майло, и ако имаше някой, който би могъл да открие кода, то това беше тя. Тя и никой друг.

Беше кръстосала безпомощно ръце на масата пред себе си и главата й почиваше върху тях. Очите й бяха затворени, но светещият екран продължаваше да й се подиграва… „О, безполезно е!“ — въздъхна отчаяно момичето. Никога няма да открие проклетата дума, баща й и тази нощ няма да се върне у дома и тя отново ще остане сама с Йейтс в празната къща…

Да се налучква правилния код беше безсмислено и тя трябваше да е пълна глупачка, за да продължава да упорства. Спомни си приказката за принцесата, която трябвало да избира между две възможности: или да познае името на един зъл горски дух, или да му даде детето си. Но принцесата имала късмет: ловецът на кралството й случайно подслушал елфа, който си пеел и танцувал в гората, щастлив, че детето ще бъде негово, тъй като никой не би могъл да открие името му — Румпелщилцхен. Но разбрала как се казва, принцесата успяла да си върне детето, а елфът така се ядосал, че започнал да се върти в кръг. Въртял се все по-силно и по-силно, докато най-после пробил пода и изчезнал завинаги.

Разгневеният елф винаги бе забавлявал Аби и тя непрекъснато бе молила дядо си да й разказва приказката отново и отново. И Майло й разказваше с огромно удоволствие тази невероятна история за тайната дума…

Аби трепна. Не, не! Абсолютно невъзможно! „Румпелщилцхен“ не можеше да бъде кодът. Йейтс й беше казал, че ключовата дума не може да бъде по-дълга от седем знака. Но защо да не опита? Не смееше да се надява на нищо, но колебливо изписа първата част от името на приказния герой: РУМПЕЛ. След това натисна клавиша и търпеливо зачака познатото съобщение за неправилна команда.

Но този път компютърът неочаквано издаде дълъг тих звук като от пърхащи криле на птица. Аби гледаше екрана като хипнотизирана, все още очакваща отказ. Но вместо него се проточиха дълги списъци от номера и заглавия, изпълващи целия екран. Изведнъж загадъчният списък изчезна като омагьосан и екранът се опразни. Аби не смееше да диша. Господи! Това беше описът, който Йейтс търсеше така отчаяно! Тя върна информацията в началото и с пресъхнало гърло прочете: КОЛЕКЦИИ. ЧАСТ ПЪРВА, МОНЕТИ. В горния десен ъгъл бе изписана датата. Дядо й бе създал този списък преди осемнайсет месеца, времето около първата й среща с Лъки. Под голямото заглавие с по-дребни букви беше изписано: Монети, Американски, Сребро, 1779–1799. Стиснала челюсти от напрежение, Аби разлисти списъка по-нататък: нямаше грешка, тук бяха описани всички монети, притежание на стария Майло.

Тя нетърпеливо отиде до сейфа, набра тайния код и след като го отвори, започна внимателно да разглежда класьорите на дядо си, в които в специално изработени малки пластмасови гнезда бяха грижливо поставени монетите — гордостта на почти вековния му живот. Не ги бе докосвала повече от година.

Кодовата система на Майло беше доста ексцентрична, но Аби скоро откри класьора с американските сребърни монети, започващи от 1779 година. Върна се при компютъра и се зае да сравнява съдържанието на колекцията с описа. Не можеше, пък и нямаше право да извърши оценката — само Йейтс беше упълномощен за това, но поне щеше да приключи със сравняването, докато той се събуди, и да го отпрати колкото се може по-скоро от „Рая“.

Така разсъждаваше Аби, докато проверяваше наличността на монетите, но много скоро се убеди, че точно сега Йейтс й бе необходим повече от всякога. Описаните в компютъра монети не съответстваха на наличните в класьора. Очите й пробягваха от екрана към колекцията и едната й вежда се повдигаше недоумяващо. Противоречията бяха смущаващи. Направо шокиращи. Първо, най-добрият мидълтон на Майло от 1796 година — гордостта на колекцията му — беше изчезнал. Голямата сребърна монета беше в отлично състояние: стойността й надхвърляше пет хиляди долара. Майло никога не би я продал. Бяха изчезнали и няколко други монети, сред които и любимият на дядо й сребърен цент от 1792, който, макар и в лошо състояние, имаше голяма стойност.

Когато Аби откри, че липсват и шест от най-ценните монети в колекцията, се разтревожи не на шега. Дали старият не ги беше отделил от другите поради високата им цена? И ако е така, къде ли ги беше пъхнал? Тя се готвеше да се върне до сейфа и да провери дали монетите не бяха сложени в друг класьор, когато погледът й случайно попадна на малко жълто пликче, пъхнато между страниците на книгата. Без да се колебае, го отвори и ахна: вътре имаше монета, която тя бе виждала само на снимка, но не и в действителност — отлично запазен сребърен долар от 1794. Доларът на свободата. Пулсът й се ускори. Майло не би могъл да я закупи — беше изключително рядка и много скъпа. Монета като тази струваше около двеста хиляди долара — няколко пъти повече в сравнение със стойността на цялата му колекция. Как беше попаднала сред нещата му? Как се беше сдобил с нея? И защо бе отделена от другите монети? Имаше нещо неясно в цялата история…

Изведнъж Аби си спомни разказа на Йейтс за случая „Кларидж“. За бога, възможно ли е Майло да е подбил цената й, защото е крадена? Само така би могъл да я купи. А може би не е устоял на съблазънта да я притежава и я е разменил срещу липсващите монети… Аби се почувства направо нещастна. Обичаше дядо си и не можеше да си представи, че човек като него би могъл да се занимава с нечестни сделки. Е, вярно, в края на живота си той не беше на себе си; само така би могла да се обясни постъпка като тази…

Тя се надигна и отиде до сейфа. Надяваше се да намери някои от безследно пропадналите монети, но вместо тях откри няколко старателно увити в хартия ролки. Бяха на Лъки. Спомни си, че Лъки я беше помолил да му изпрати ролката с монетите по пет цента с изображение на бизон върху реверса. Тогава се беше учудила, че той съхранява свои ценности в сейфа на дядо й, но не бе казала нищо. Не беше забравила и думите му: „Не я отваряй, само я изпрати“.

Ролката беше така опакована, че Аби можеше да види само лицевата страна на горната монета и реверса на долната. Бяха обикновени „бизонови петцентовки“, както им казваха, изтрити и евтини. За цялата ролка човек можеше да получи не повече от петнадесет-шестнадесет долара. Беше безсмислено Лъки да ги крие в сейфа на дядо й и тя се зачуди защо го е сторил. Винаги се беше интересувал от монетите на Майло. И то доста. Чак сега Аби се запита защо. Някакво неясно подозрение я накара да отвори ролката. Докато развиваше хартията, се проклинаше за постъпката си, но продължаваше да я разгъва. Монетите се изсипаха в скута й. Зениците й се разшириха от ужас и тялото й се разтресе конвулсивно.

Първата и последната монета в ролката бяха наистина изтъркани петцентовки, но останалите тридесет и осем спряха дъха й. Представляваха изключително рядък вид — това бяха известните монети с изображение на трикрак бизон; същите, при чието отсичане случайно е бил заличен четвъртият крак на животното. Всичките бяха в много добро състояние. Струваха най-малко по десет хиляди долара парчето.

Такъв подарък не се дава на дете. Какво щеше да прави Лъки с тях? И как монетите са попаднали при него? Див блясък заигра в очите на Аби: няма съмнение — крадени са…

Тя още трепереше от възбуда и гняв, когато погледът й попадна върху очилата на Йейтс, поставени на книжната лавица. Неговите очила, помисли си с умиление. Не беше го виждала без тях до… До днес сутринта, когато го изненада в кухнята. Обикновено ги носеше, но защо тази сутрин беше без тях? Тя бързо остави монетите на масата и грабна очилата. Вдигна ги до очите си и замръзна. Стъклата не промениха с нищо образите пред нея. Бяха обикновени стъкла, без диоптри!

„Носи очила, без да се нуждае от тях. Държи се мило и ласкаво, но дали е такъв в действителност? Не, не е това, което твърди, че е. Но защо?“ Връхлетяха я съмнения. Кой беше Йейтс? Навярно ревизор от застрахователната компания? Подозирал е, че нещо не е наред с колекцията, и е дошъл да провери лично. Друго обяснение няма. И я е лъгал. През цялото време. Както и баща й. Двамата сигурно са убедени, че и Лъки е замесен в тази история.

Коленете й омекнаха. Беше неспособна да се държи на краката си. Отпусна се на пода и затвори очи.

Вратата се отвори. Влезе Йейтс. Бе облякъл отново бялата си риза, която свободно висеше над тъмния му панталон. Изражението на лицето му беше напрегнато, но непроницаемо.

— Аби? Защо си взела очилата ми? Остави ги на мястото им!

Тя ги стисна още по-здраво.

— Кой си ти? И какъв си? Защо дойде в ранчото?

— Не знаеш ли? — сви рамене той. — Дошъл съм да оценя колекцията на дядо ти…

— От колекцията са изчезнали някои монети — прекъсна го тя. — А в сейфа има неща, чието място не е там. Знаел си, че това ще се случи, нали?

— Какво говориш, за бога? Какво се е случило?

Тя махна с безразличие към компютъра:

— Успях да вляза в скъпоценната ти дискета.

— Какво? — Йейтс се вторачи в екрана. — Господи! Наистина си успяла! Как?

— Никога няма да ти кажа! — Преди да успее да я спре, тя протегна ръка и с едно движение изключи компютъра.

— Аби! — процеди той през зъби и пристъпи заплашително към нея. В този миг очите му попаднаха на долара от 1794 година и на разпръснатите до него монети с трикракия бизон. Йейтс протегна ръка и взе опаковката. Аби се опита да го спре, но беше късно — погледът му съсредоточено пробягваше по надписа върху хартията: „Л.Л.Г., Петцентови монети с бизон, 1938-Д“. Инициалите на Лъки. Неговият почерк. Подписът му.

— През цялото време ли са били в сейфа на дядо ти? — Аби мълчеше. Презрителна усмивка заигра на устните на Йейтс. — Господи! Каква арогантност! Да крие остатъка от имането на Кларидж тук!

Аби не отвърна нищо. Всичко, което би казала в този момент, само щеше да навреди на Лъки. Или щеше да бъде лъжа.

— Почти те бях предупредил, нали? — Усмивката на Йейтс изчезна. — Опитвах се да ти подскажа, да ти внуша…

— Кой си ти? — избухна Аби. — Какво искаш от нас? И какво е това? — Тя тръсна очилата на масата. — Що за маскарад, за бога?!… Мразя те! — Сграбчи отново очилата и ги запрати в лицето му. — Да знаеш колко те мразя! И баща ми те е допуснал в къщата ни? Знаел е всичко, нали? Всички са знаели, с изключение на мен! Затова ли никой няма да си дойде за Коледа? Не могат да ме гледат в очите! Защото всички заговорничеха срещу бедния Лъки…

— Той не е „бедният Лъки“, Аби! — прозвуча странно гласът на Йейтс. — Той е Палача на Кларидж. И куриерът на крадената стока. През ръцете му са минали стотици хиляди крадени монети. Но никой не ти го е казал досега. Защото никой не беше сигурен. И никой не е заговорничел зад гърба му. Чуй ме! — Йейтс я хвана нежно за раменете. — Не са могли да ти кажат истината. Ти щеше да го предупредиш.

— Но той не е направил нищо! — възпротиви се Аби, а очите й се напълниха със сълзи. — Не можете да го набедите просто така… Всичко това сигурно има някакво обяснение.

— Аби — едва произнасяше думите, Йейтс — в Тексас са заловили един черноборсаджия, който твърди, че получил монетите от Лъки. А Лъки му обяснил, че монетите били на един възрастен човек от Небраска. Тексасецът казва още, че Лъки имал и други източници. Подозираме го отдавна, че има пръст в случая „Кларидж“, но не мислехме, че ще започне търговия с имуществото на боса си. Но този долар — виждаш ли го? — и Йейтс кимна към монетата от 1794 година — пари; краден е. И мога да ти кажа кога и къде точно е станало това. Момчетата предвиждаха, че ще се появи някой ден на бял свят. И ето, това стана. Съжалявам, че се случи тук, а не другаде. А още повече съжалявам, че крадецът наистина се оказа Лъки.

— Не-е-е — проточи Аби, поклащайки глава. — Не ти вярвам! Всички вие грешите! А какво общо имаш ти със случая? Какво ти е сторил Лъки?

— Това — изсъска Йейтс, почуквайки по слуховия си апарат. — Ето, това ми стори той. Лиши ме от работата ми. Все едно че ми отне живота. — Сграбчи я за раменете и я разтърси. — Не можеш ли да разбереш. Аби? Такъв е Лъки! Той е Палача. Той беше вторият човек в апартамента на Кларидж през онази нощ — този, когото не очаквахме. Издебна ме изотзад и стреля в главата ми. Всички улики сочат към него. Съжалявам, но твърде много станаха случайностите. Лъки не е послушният, нещастен хлапак, за какъвто го смяташ. Той е коварен и жесток човек, Аби. Хората наричат такива като него убийци.

— Не! — изкънтя гласът й и тя се отскубна като стрела от ръцете му. Йейтс трябваше да я настигне и спре, преди да е сторила нещо със себе си.

— Кой си ти? Кой си? — викаше тя. — Мъжът от ФБР ли?

— Не. Бях таен агент, докато не се случи това. — Йейтс отново посочи слуховия апарат. — Държат ме все още на работа. От съжаление. Използват познанията ми за монетите. А и донякъде опита ми…

Аби хукна към вратата. Гледаше като обезумяла.

— Ще позвъня на Лъки! Може би ще ми даде някакво обяснение за всичко това.

— Не! — застана на пътя й Йейтс. — От Хаваите може да избяга в неизвестна посока. И ще ни се изплъзне.

— Ще трябва да ме убиеш, ако искаш да не се приближа до телефона! — Очите й блеснаха предупредително.

— Аби, недей. Ще избяга — меко каза Йейтс, но се отдръпна от вратата и повече не я спря. Почти разколебана, тя стигна до телефона и с треперещи пръсти избра номера. Измина цяла вечност, докато се свърза с имението на Фетърман и помоли да извикат Лъки.

— Какво се е случило, сладка моя? — долетя до нея меденият му глас. — Тъкмо си мислех за теб, бебчо. Изпрати ли онези монети? Хората тук са толкова мили към мен, че това е най-малкото, което мога да направя за децата им. Скъпа, тук е прекрасно! Някой ден ще те взема при мен, обещавам ти. Само да спестя достатъчно пари и…

Аби не го слушаше. Лъки я лъжеше. Грозно, безсрамно и подло.

— Лъки, видях монетите — прекъсна го тя.

— Какво си направила? — замря ентусиазмът в гласа му.

— Видях ги. И не само аз. В „Рая“ си имаме гост, Лъки. Идва, за да оцени колекцията на дядо.

— Какво? — Лъки беше ужасен. — Баща ти каза, че няма да я оценявате, преди да продадете ранчото! Значи ме е излъгал?! И защо, за бога, някой си снове там и души?… Аби, защо не ми каза по-рано? Не разговаряй с него, скъпа! Накарай го да си тръгне. Още сега. Веднага! Не знам как ще го направиш, но го направи!

— Много е късно, Лъки. Знаеш ли, нещо става. Изчезнали са монети от колекцията на дядо…

— Докато беше жив, дядо ти ми даде няколко — смотолеви Лъки. — За сватбата ни. И за бъдещия ни живот. Трябваше да бъде изненада за теб. А той не искаше останалите от семейството да знаят…

„Господи, колко добре лъже! — мислеше си Аби разтреперана, докато го слушаше. — Защо не спре най-после? Винаги ли е бил такъв? И защо не съм го разбрала досега?“

— Виж какво — нетърпеливо го прекъсна тя, — в колекцията на дядо има неща, които не са негови. Не знам как са попаднали там. Има и един долар от 1794 година…

— Мой е — бързо рече Лъки. — Изпрати го отделно от петцентовките. Или… Защо не изпратиш всичките ми неща? Така няма да се смесят с монетите на дядо ти. Знаеш ли, ще ти изготвя списък! Изпрати ги с бързата поща. Но най-напред изгони онова ченге от къщата!

— Лъки — внимателно подхвърли Аби, — той споменава за някой си Кларидж… И за стрелба…

— Бебчо, веднага го изгони! Какво чакаш?! Пак е някой стар номер на баща ти и неговите приятели! Познавам добре стария козел. И пред никого не споменавай, че си говорила с мен! Хей, знаеш ли, имам страхотна идея! Ще започна работа тук, в ранчото! Защо не дойдеш и ти? Ще ти хареса ли да се омъжиш и да живееш на Хаваите?… Само изпрати монетите, сладка моя! Не се бави!

— Нищо няма да ти изпратя! — каза унило Аби и натисна бутона. Връзката прекъсна. В ушите й отекна зловещо бучене.

Йейтс я наблюдаваше мълчаливо.

— Надявам се, че си даваш сметка какво направи току-що…

— Точно така. Дължах му го. Отивам да нагледам Фрости в конюшнята. Не се опитвай да идваш след мен. Само си събери багажа и се махай оттук. Никога повече не искам да те срещам!

Тя си облече палтото и уви шала около врата си.

— Аби, кажи ми кода. Това е последното нещо, за което те моля. Веднага, щом проверя дискетата, ще си отида.

Аби спря да се облича и го погледна. Не можеше да му даде кода. Това означаваше да предаде Лъки — нещо, което си бе обещала никога да не прави. Гледаха се безмълвно няколко мига. Първа се предаде Аби. Изви поглед встрани и промълви:

— „Румпелщилцхен“ е кодът. Само първата част от името. — И тя го изговори буква по буква. — А сега го използвай и си върви. Ценя мъжете, които държат на думата си…

Без да дочака отговор. Аби затръшна вратата зад себе си и затича към конюшнята. Зарови се в сеното и плака дълго и безутешно.