Джон Кларксън
Единствен изход (6)

6.

Девлин беше казал на Джоан Кънингам, че ще отседне в „Конат“, но всъщност нямаше такова намерение. Той предпочиташе лондонски хотели, които не бяха толкова известни. Харесваше му барът и храната в „Блейкс“ и много му допадаха два от апартаментите на първия етаж там, но Девлин не можеше някак да възприеме разточителния стил в интериора на Анушка Хемпъл. Винаги му се бе струвало, че подобни места са добри за отсядане само с компания.

За това пътуване той си бе направил резервация в ползващия се с добро име „Дрейкът“ в Кадоган Гардънс, близо до площад Слоун. Има възможността да си запази предпочитаната от него стая №12, гледаща към градината в задния двор. Девлин винаги беше смятал Лондон за цивилизован град. Една от причините за това бе наличието на безброй малки частни градини, скътани във всяко празно местенце в централната част на града. Такава градина беше и тази в задния двор на „Дрейкът“. Екзотиката, която тя предлагаше в претъпкания град, беше нещо, което Девлин харесваше. Тихият зелен парк беше точно този буфер между убежището му и външния свят, който успокояваше Девлин.

Както можеше да се очаква, ноемврийският климат беше мрачен и негостоприемен. Дъждовните капки вече биеха по стъклата на таксито по пътя от Хийтроу, но ветровитият пороен дъжд се изсипа тъкмо когато Девлин влизаше в хотела.

Озоваването му в тази тиха градска къща му напомни колко неподвластни на времето можеха да бъдат лондонското сити и хотел като „Дрейкът“. В малкото фоайе цареше пълна тишина. Нямаше ги опашките за регистрация или гостите, нервничещи пред рецепцията. Всъщност, нямаше никого, ако изключим портиера Винсент. Регистрацията представляваше просто ръкостискане. Пребиваването в „Дрейкът“ приличаше повече на посещение в частен дом, отколкото в хотел. Тъй като хотелът разполагаше само с двадесет и пет стаи, а и бе разположен в една дискретна градска постройка в квартал с резиденции, малцина от минувачите изобщо подозираха, че „Дрейкът“ е хотел.

Девлин последва нагоре портиера по витата стълба, водеща към стая №12. Старият джентълмен направи същия коментар, който Девлин бе чул при последното си посещение.

— Гостите на „Дрейкът“ трябва да са винаги в добра форма, сър.

Девлин кимна и съсредоточи вниманието си върху мускула на крака, ранен от куршум на Хаваите. Болката почти не се усещаше. Разходката по застланите с килими стълби всъщност го накара да се почувства много добре след дванадесетчасовия полет.

Девлин разопакова багажа си, погледна номера на факса в своята стая и се обади на госпожа Банкс. След като портиерът светна настолната лампа на бюрото, той дръпна широко завесите и запали купчината въглища в орнаментираната камина на апартамента. Хладният ноемврийски мрак изведнъж изчезна и стаята стана уютна и гостоприемна.

Портиерът напусна тихо, с обещанието, че ще осигури на Девлин всичко необходимо, за да се чувства комфортно.

Девлин не беше хапвал нищо от вчерашната си закуска с Уилям Чоу. Погледна часовника си. Почти четири часът. Ресторантите сигурно бяха в почивка между обеда и вечерята. Позвъни на румсървиса и си поръча плато от пушена сьомга, ръжен хляб и бутилка минерална вода. Газирана.

Едва сега почувства, че е в Лондон. Едва след като си поръча храната, той отново си спомни за Ани.

Беше я срещнал, когато тя работеше като сервитьорка в един бар ресторант на име „Били Бъдс“, на авеню Лексингтън в Ню Йорк. Беше преди толкова години, че на Девлин дори не му се искаше да пресмята. Тъкмо се бе дипломирал в Нюйоркската полицейска академия, пръв по успех в курса, доста неочаквано постижение. Просто беше набрал максимум точки на тестовете. Успехът му гарантираше добро назначение. Разпределиха го в Тринадесети полицейски участък в Манхатън. Известното „Едно-три“. Същият участък, където се намираше Полицейската академия.

Участъкът покриваше района между Четиринадесета улица до Двадесет и девета улица, и от Седмо авеню до Ийст Ривър. Това беше един чист и тих квартал на Манхатън. Нямаше лоши райони, за които си заслужаваше човек да говори, въпреки че на няколко преки от Седмо авеню по онова време се бяха навъдили разни плъхове. Тук-там из Лексингтън се срещаше проституция, малко комарджийство, малко зали за залагания, дребни пласьори на дрога, плюс шайки джебчии и дребни мошеници, но всичко това нямаше нищо общо с вездесъщата престъпност, ширеща се в някои райони на Ню Йорк.

И въпреки това, само след няколко дни Девлин попадна на полицаи, негови колеги, които притискаха за подкупи всеки, когото бяха в състояние да изнудят. Първият му партньор се оказа бос на една от мошеническите групировки, който даваше ясно да се разбере, че може да си затвори очите за закона срещу неизвестна сума пари. Търговците от Трето авеню му плащаха, за да избегнат глобите, когато камионите им със стока прекаляваха с разрешеното време за паркиране при доставката на стоки. Собствениците на Грамърси Парк му плащаха за допълнителна охрана на скъпоценния им терен. Букмейкърите и сводниците плащаха, за да ги предупреждава за евентуални неприятности. И всички си държаха езика зад зъбите. Защо да клатят лодката?

На Девлин кротко му бе намекнато, че няма да получи пая си, докато не направи шест месеца стаж. Това беше обичайната практика. Зайците трябваше да чакат, докато влязат в играта.

В края на шестия месец Девлин си подаде оставката. Това предизвика доста голям смут. Той така и не даде обяснение на никого от офицерския състав. Фактът, че един едва двадесетгодишен хлапак може да устои на целия този тормоз, беше забележителен. Бе решил, че има някои неща, които не може да приеме. Той не бе способен да предаде свой колега ченге, а и не можеше да вземе пари, които не бе спечелил честно.

Точно преди да напусне, беше срещнал Ани.

Единственият лукс, който си позволяваше в онези дни, беше обядът след края на дежурството. Спестяваше от заплатата си и освен това през уикендите работеше допълнително в бара на чичо си в Търтъл Бей, а освен това нямаше нито заеми, нито деца, за които да се безпокои, така че разполагаше с достатъчно средства.

Още в първия миг, когато влезе в „Били Бъдс“, забеляза Ани. Всеки, който влизаше в това заведение, забелязваше Ани. Тя беше стройна, тъмнокоса, най-пленителното същество, което бе срещал напоследък. Малцина от посетителите, които влизаха и я виждаха, бяха в състояние да напуснат бързо заведението. Тя ги омагьосваше с усмивката си, с външния си вид и с маниерите си. Можеше да бъде сервитьорка в който и да е ресторант в Ню Йорк. Но по случайност беше тъкмо тук, в района на Лексингтън, и изглеждаше на младия Девлин толкова зашеметяваща, колкото можеше да изглежда една филмова звезда.

Той обичаше да яде своето пиле на грил и да пие своя „Будвайзер“, и да я наблюдава как поздравява и настанява клиентите. Наблюдаваше я свенливо, не му се искаше да й натрапва вниманието си. Но дори и да засечеше вперения му поглед, той нямаше да престане. Обичаше да я гледа как си върши работата. Тя караше всеки, мъж или жена, да се чувства като специален гост. Но запазваше известна дистанция и достойнство, което предотвратяваше всякакви груби закачки. Девлин оценяваше способността й да прави това по един удивителен начин, защото знаеше, че всеки мъж, който влиза в „Били Бъдс“, мечтае да спи с нея. Девлин знаеше, че първото нещо, което двама мъже можеха да си кажат, след като тя ги настанеше, бе какво биха дали, за да я вкарат в леглото си.

Ето защо Девлин винаги идваше в „Били Бъдс“ сам. Той не искаше да слуша някой колега да му говори какво би правил с нея в леглото. Не искаше да бъде като всички останали, които я желаеха.

Двете седмици, след като започна да се храни в „Били Бъдс“, Ани сама му се представи. Беше понеделник вечер. Все още си спомняше всяка дума от този разговор.

Беше го отвела до обичайната му маса близо до прозореца. Беше облечена в червена вталена рокля, която красиво подчертаваше линиите на фигурата й и на фона на която блестящата й черна коса изглеждаше още по-разкошна. Бе топла октомврийска вечер. Един от онези хубави дни на циганското лято, които понякога облагородяваха есента на Ню Йорк. Ден, в който човек си мисли, че зимата никога няма да дойде.

Тя му подаде менюто и каза:

— Вие вече ставате наш редовен посетител. Би трябвало да знам как се казвате.

— Казвам се Джак. Джак Девлин.

Той протегна ръка, за да се здрависат, сякаш тя беше мъж. Спомняше си колко здраво бе ръкостискането им и колко топла бе ръката й.

— Ан Турино — представи се тя.

Ръцете им се задържаха само за секунда по-дълго от нормалното, и точно в този момент Девлин усети със сърцето си, че ще станат любовници.

Пропусна вечерята си във вторник, планирайки да се появи в сряда. Искаше тя да почувства липсата му. По време на смяната си в същата тази сряда, той си мислеше как да я покани на разходка извън ресторанта. Сигурно тъпаците я канеха всяка вечер, мислеше си той. Стори му се странно, че се чуди как да го стори. Това беше нещо, което никога дотогава не бе планирал. Момичетата сякаш винаги сами го намираха. Но тази Ан не приличаше на останалите.

Веднага щом се изми и прибра униформата си в личния гардероб, той се запъти към заведението. Смяташе да я покани, след като плати сметката си. Щеше да я изчака, след като приключи с клиентите. Пристигна, изпълнен с решимост.

Нея я нямаше.

Собственикът, шкембест грък на име Константин, обслужваше бара. Той каза на Девлин, че Ани си е взела няколко дни почивка. Нарече я Ани, а не Ан. Вместо да се храни на маса, Девлин изяде порцията си на бара и пи повече от обичайното.

Разбра, че тя ще се върне на работа в понеделник. Това означаваше, че през останалата част от седмицата и през целия уикенд нямаше да я види. Той приключи с вечерята си, решен да си го избие от ума. Но когато тръгна по Лексингтън към спирката на метрото, установи, че не може да се отърси от разочарованието си. И тогава се разсърди на себе си, че си бе позволил да придаде такава важност на последното си завоевание.

До понеделник той бе изгубил всякакво търпение, обезумял от очакване.

Влезе в ресторанта с вдървена стойка. Тя веднага го забеляза и се приближи.

— Маса до прозореца?

— Не, този път не.

— Не? Къде искате да вечеряте?

— Не искам да вечерям. Искам само да знам дали можем да излезем заедно една вечер. Кога ще ви бъде удобно?

— О!

Това не беше отговор. Изненадата й беше пълна. Девлин се почувства неловко. Но тогава тя го спаси.

— Ами добре.

Този път отговорът й прозвуча заинтересовано. Девлин й отвърна с усмивка. Вече знаеше, че всичко ще се нареди чудесно.

— Съжалявам. Може би не го очаквахте, но бихте ли приела? Какво ще кажете за петък?

— Този петък?

— Да. Така добре ли е?

Не можеше да свали поглед от нея, докато не чу отговора. Тя направи усилие да каже „да“ и го постигна. Дори го каза с усмивка:

— Да. Добре. Този петък.

Даде му телефона и адреса си. Тази информация представляваше огромна награда за него. Сега той знаеше къде живее тя. Знаеше телефонния й номер. Можеше да се свърже с нея или да я види по всяко време, когато пожелае.

Докато лежеше в леглото си в хотел „Дрейкът“, след толкова години, Девлин не само си спомняше опиянението от онази първа вечер, той все още усещаше въздействието й — то се бе запечатало в съзнанието му. Беше толкова възбуден, че трябваше да се въздържа да не удря въодушевено с юмрук в дланта си, докато вървеше по Лексингтън.

Беше поканил на среща най-красивото момиче в града и дори нямаше никакво значение дали наистина щяха да излязат или какво щяха да правят заедно. Но той беше достатъчно свободен, за да има време да мисли за всичко това малко по-късно. Можеше да напусне полицията, защото тя вонеше. Беше поканил най-красивото момиче в града на вечеря. Щом бе успял да го направи, нищо друго нямаше значение.

Романтичната им връзка се задълбочи. Той я водеше в „Клостърс“, на Сити Айлънд и на стадиона „Ший“. Тя му показваше „Пульос“, Музея на модерното изкуство и „Блумингдейл“. Той я отвеждаше в жилището си в Уест Вилидж, за да се любят, тя го водеше на вечеря в Бруклин. Беше родена в Ню Йорк, в италианско семейство. Той пък беше нюйоркчанин от ирландски произход. Двамата опознаха всяко кътче в града, споделяйки най-съкровените си впечатления.

Имаше толкова много неща, които да си покажат един на друг за първи път. Той я заведе на първата в живота й игра на „кникс“ в „Градината“. Тя пък на първата в живота му опера в Центъра „Линкълн“.

Той й кавалерстваше до „Чъмлис“ във Вилидж, тя пък му показа ведрата аура около фонтана Бетезда призори.

Дълго време магията на тяхната връзка бе толкова чиста, че навсякъде, където попадаха, сякаш озаряваха с появата си всичко наоколо. Хората им се усмихваха. Високият, тъмнокос и снажен ирландец и поразително красивата италианка. Заедно, двамата тънеха в лъчезарност.

Но сега Девлин се постара да прогони спомените за по-подходящ момент, облегна се, седнал в леглото, и взе хотелския телефон.

Набра телефонния номер на Ани, който помнеше наизуст. Този път тя му отговори след третия сигнал. Изненада се, когато чу гласа й.

Размениха само по няколко реплики, сякаш и на двамата им се искаше да прекратят разговора, за да стаят емоциите си. Тя му каза адреса си. Беше в една част на Лондон, за която не бе чувал. Отвъд моста Тауър, на Южния бряг на Темза, улица Гейнсфорд. Девлин имаше смътна представа къде се намира това. Тя му каза, че ще е по-добре да я посети към осем часа, когато дъщеря й Елизабет щеше да е заспала.

Девлин затвори телефона и се опита да си представи Ани Турино с дъщеря.