Джон Кларксън
Единствен изход (5)

5.

При спускането на самолета промяната във въздушното налягане събуди Девлин. Той отвори очи и само след пет секунди съзнанието му бе напълно прояснено. Една русокоса жена беше вперила пронизващо зелените си очи в него. Когато той отвърна на погледа й, тя продължи да го гледа втренчено, без да се извини, като изключим бързата й усмивка.

— Събудихте се съвсем навреме. Тъкмо се приземяваме.

Девлин изправи седалката и възнагради спътницата си с усмивка. Тя изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда една красива блондинка.

— Не — каза Девлин, — трябваше да се събудя много по-рано.

Блондинката кимна и се усмихна още по-широко.

— Това комплимент ли е?

— Да.

— Благодаря. Казвам се Джоан Кънингам.

— Джак Девлин.

Двамата се здрависаха.

— Какво ви води в Лондон, Джак?

— Работа. А вас?

— Преговарям за договор за фотомодел. Изглежда Европа в момента проявява интерес към високи и атлетични блондинки. Кариерата ми в Ел Ей напоследък не е особено блестяща, затова реших да опитам тук за известно време.

Девлин се помъчи да долови високомерие в гласа й, както човек очаква в подобни случаи, но то липсваше. Дамата му бе съобщила информацията толкова между другото, че думите й изобщо не бяха прозвучали самодоволно.

— А вие по каква работа?

Въпреки че разполагаше с няколко стандартни отговора, Девлин не прибягна до нито един от тях.

— Казахте, че пътувате по работа — припомни му тя.

— Осигуровка.

Дамата очакваше подробности, но Девлин не задоволи любопитството й.

— Може би трябва да ви оставя малко, за да се събудите напълно.

Мозъкът на Девлин обаче съвсем не дремеше. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. И поради това алармената му система подаваше безмълвни сигнали. Други бяха много по-изкусни от нея. Красива блондинка, която съвсем случайно е получила съседно на неговото място, в първа класа, за полет до Европа. Полет, който можеше да осигури достатъчно време за сприятеляване. Навикът на Девлин да използва самолетните полети, за да си отспи, беше намалил в значителна степен времето за завързване на познанства. Дали затова тя изглеждаше толкова настойчива? Прекалено приятелски настроена, прекалено бърза. Или може би просто Девлин беше станал прекалено подозрителен след толкова години опасни мисии.

Самият факт, че той не беше сигурен какво точно става, го караше да бъде нащрек. Девлин знаеше, че изпитанията се струпваха изневиделица и поглъщаха твърде много от силите му. А той се нуждаеше от почивка. Знаеше го. Дали някой друг също го знаеше? Дали този някой му беше враг? Дали това не беше работа на Чоу? Той знаеше за полета на Девлин — личната му секретарка, госпожа Банкс, му бе купила билета. Можеше ли Уилям да наеме някого толкова бързо?

— А, буден съм. Вече съвсем се разбудих.

Това отново предизвика усмивка на лицето на непознатата.

— Е, колко ще останете в Лондон?

Той не беше й казал, че ще остава в Лондон.

— Няколко дена. Може би седмица.

— Добре, и аз ще съм тук за известно време. Какво ще кажете да вечеряме някой път заедно?

Боже мой, помисли си той, каква експедитивност!

— Разбира се. Къде мога да ви намеря?

Блондинката бръкна в чантичката си и му подаде визитна картичка. На нея с ръкописен шрифт бе отпечатано името й, което напоследък се смяташе за стилно, заедно с адреса и телефона й в Ел Ей. Тя обърна картичката и написа телефона и адреса си в Лондон.

— Апартаментът е на една моя приятелка. Може да ме намерите тук. Вие къде отсядате?

— В „Конат“.

— Чудесно. Ще ми се обадите, нали?

— Непременно.

Самолетът подскочи на пистата за приземяване. Джоан Кънингам му отправи широка усмивка и започна да събира ръчния си багаж за слизане. Девлин едва се сдържа да не й стисне ръката за това, че бе успяла да изпълни мисията си толкова успешно.

Джоан придружи Девлин през терминала до залата за получаване на багажа. Тя вече изглеждаше поотпусната и се задоволяваше да поддържа разговора с незначителни теми, като лошата британска кухня, хубавите паркове, колко лесно било да се ползва метрото.

Чантата на Девлин се появи първа и той учтиво се сбогува. Джоан настоя да пътуват заедно до Лондон, но Девлин отклони поканата й.

— Не, благодаря, Джоан. Наистина.

Тя отстъпи и се постара да си придаде възможно най-съблазнителен вид — леко приведена глава, руса коса, нежно обръщаща красивото й лице, широко отворени очи и поглед, вперен в него.

Започва се, помисли си Девлин.

— Наистина ли ще ми се обадиш?

— Още при първа възможност.

— Къде прибра телефонния ми номер?

Девлин си помисли, че ако не беше толкова хубава и половината от всички тези номера нямаше да минат.

Без да изважда картичката й, той изрече номера.

Джоан кимна.

— Е, мистър Девлин, впечатлена съм! Обадете ми се. Струва ми се, че ще прекараме приятно.

След тези думи тя грациозно се извърна към багажния лифт, стараейки се да предложи на Девлин най-приятната гледка. Той задържа за миг възхитен поглед върху нея и се отправи към митническия контрол. Когато стигна до централния терминал, се спря пред телефонния автомат. Набра кода за директна връзка с презокеанските линии и натисна съответните цифри.

Погледна часовника си и пресметна часовата разлика. Когато някакъв глас се отзова, Девлин продиктува съобщение за госпожа Банкс.

— Обажда се Джак Девлин. — Той извади визитката на русата дама от джоба си. — Моля, направете проверка за лицето Джоан Кънингам. Руса, около метър и осемдесет, петдесет и девет килограма. Представя се за фотомодел.

Внимателно продиктува телефонния номер и адреса на служебната й визитка и добави:

— Моля госпожа Банкс да провери тази информация. Просто искам да разбера дали съвпада. Ако не, ще дам други инструкции.

Девлин изчака гласът от другата страна да повтори данните.

— Добре. Също така предайте на госпожа Банкс, че имам нужда от списък на свободни наемници агенти на територията на Лондон, одобрени от компанията. Засега ги разпределете по обичайните категории. Все още не знам от какво точно ще имам нужда. Ще се обадя отново да ви кажа къде да ми изпратите факс. Благодаря.

Девлин си представи как старателната госпожа Банкс добросъвестно изпълнява неговата молба и след това също така добросъвестно докладва на Уилям Чоу. Обстоятелството, че Чоу беше разрешил на Девлин пълен достъп до незаменимата госпожа Банкс представляваше изключително предимство и Девлин се възползваше от него в пълна мяра. Тя осигуряваше надежден достъп до ресурсите на „Пасифик Рим Секюрити“.

Следващото обаждане на Девлин беше до апартамента на Ани. Докато слушаше чуждия телефонен сигнал, той извърна гръб към автомата и огледа минувачите. Девлин не беше от хората, които могат да стоят с лице към стената повече, отколкото е необходимо.

Той изчака шест позвънявания и реши, че Ани не е у дома си и че не разполага с телефонен секретар. Прекъсна линията и се отправи към обменното бюро „Томас Кук“. Обмени петстотин щатски долара в британски лири и потърси да вземе такси, преди отново да се е натъкнал на Джоан Кънингам.

 

 

Хинтън от своя страна много искаше да се натъкне на някого, готов да му причини неприятности. След посещението си при Момма Сиентро той бе изпълнен с желание да причинява болка и да пролива кръв.

Току-що бе излязъл от станцията на метрото при Кингс Крос. Закрачи срещу пълноводния поток от забързани окъснели пътници, насочили се към голямата железопътна гара, и прекоси булевард Пентънвил. Бавната му властна походка контрастираше със забързаните стъпки на минувачите покрай него. Хората инстинктивно се отдръпваха, оставяйки достатъчно пространство за високия тъмнокож мъж.

Той се запъти към един мрачен засводен център за забавления през две карета от гарата.

Кингс Крос не се ползваше с добро име. Но както при повечето комарджийски места из Лондон, един случаен минувач можеше и да не забележи мръсния бизнес, който се въртеше тук. Лондончани предпочитаха да преминават бързо през този район на път за някое друго, по-благопристойно място. Те можеха да забележат някой и друг опърпан пияница, клатушкащ се сред всеобщата бъркотия и мръсотия, но обикновеният човек рядко щеше да обърне внимание на доходоносния бизнес, който се вихреше тук под формата на пласмент на дрога и улична проституция, около часовниковата кула, близо до огромното гарово съоръжение.

Пред входа на големия безистен някакъв видимо сбъркан чернокож спореше с младо момиче, което имаше вид на безпризорна наркоманка. Друг чернокож, с яки бицепси, облечен в широка фланелка, стоеше и чакаше някого или нещо. Няколко крачки по-нататък Хинтън забеляза Леон, един от „лошите пичове“ на Оливър. Леон напълно пасваше на обстановката. Косата му беше дълга, на сплъстени плитки, лицето му бе обрасло с рядка брадица, а облеклото му се състоеше от клеясало зеленикаво яке и панталони. Другият „пич“ на Оливър, Пъджи, се хранеше в един индийски ресторант, който в момента предлагаше специална оферта — срещу две лири и половина можеше да похапнеш всичко, което пожелаеш, без да се включва пиенето.

Паплачта по улицата бе наясно, че Леон и Пъджи се намираха в квартала, за да контролират бизнеса на Оливър. Тяхното присъствие предотвратяваше повечето проблеми. Но ако възникнеше някакво стълкновение с някоя съперничеща банда, Хинтън беше човекът, натоварен не само да се справи с помещението, но и да наложи такъв данък, който да предотврати какъвто и да било проблем.

Леон се грижеше за веригата от жени, които дискретно се предлагаха по улиците, щъкайки по пустия булевард покрай гарата. Момичетата трябваше да хванат своите „пишки“, преминаващи с коли или пеша, и да повървят с тях пеша или с колите до булевард Грейт Ин, след което да наемат стая в някой от евтините хотели за краткотраен престой. Било по пътя до хотела или на връщане, те трябваше да дадат знак на Леон, който стоеше на поста си пред безистена. Понякога обслужваха някой забързан пътник на задната седалка на колата му, но в повечето от случаите предпочитаха евтиния хотелски уют. На всеки два часа помощникът на Леон или пък самият Леон отиваше до ъгъла и прибираше припечеленото от момичето. Причината за това беше, че то щеше да остане само на улицата с голямо количество пари. Да загубиш курва заради някоя кръвожадна „пишка“ или заради полицията, беше едно, но да загубиш спечеленото от нея — съвсем друго.

Същата система се прилагаше и към дрогата, която Оливър пласираше. За продажбите отговаряше Пъджи. Трансакциите на дрога бяха равномерно разпределени между клиентите, които минаваха по улицата пешком, и тези в колите. Пъджи и още трима-четирима улични безделници даваха достатъчно ясни знаци, с които отпращаха клиентите си към някой от постоянно въртящите се пунктове — пред сумрачния индийски ресторант, на входа на отворената двадесет и четири часа в денонощието зала за снукър^[1], или в един ъгъл близо до кръчмата с евтин стриптийз, където тайфа поизхабени жени показваха циците и вагините си срещу нищожни бакшиши, подхвърляни в бирена халба.

Обикновено човек можеше набързо да мине и да си вземе дрога срещу плащане в брой. Никой от продавачите не разполагаше с повече от двадесетина опаковки или дузина камъчета кокаин, увити в запечатано пластмасово пакетче или алуминиево фолио. Ярдитата все още не бяха се приспособили към американската мода да продават праха във флакончета.

От друга страна, при бързата обмяна на пари срещу дрога, загубите от арести или изцепки беше минимална. Никой не разтръбяваше търговията. Тя се въртеше почти невидимо. Но с едно завидно постоянство, което осигуряваше бързото натрупване на приходи. Поддържането и осигуряването на цялата тази мрежа изискваше огромни усилия и дисциплина. Цялата тежест падаше върху Оливър, което го правеше твърде безскрупулен и той безмилостно реагираше на всичко, което можеше да смути търговията. Това правеше Хинтън извънредно щастлив, тъй като Оливър изискваше всички конфликтни положения да се решават по възможно най-жестокия начин.

Разширявайки бизнеса си извън карибските квартали към Кингс Крос, Оливър си търсеше белята. Той нахлуваше сред една променлива смесица от безделници, сводници и наркопласьори, които винаги досега бяха действали на територията на Кингс Крос в условията на свободна конкуренция, където всеки вид търговия се договаряше и всеки спор се решаваше с помощта на пари и мускули.

Оливър не беше поискал ничие разрешение. Движеше сам едноличните си операции, като открито предизвикателство към всички останали. И беше готов да воюва, да изнудва и да убива, ако се наложеше, докато правото му да продава дрога и жени престанеше да бъде оспорвано. Оливър очакваше неприятности. Най-вероятно те щяха да започнат от самата улица. Хинтън се надяваше на това.

След като провери как стоят нещата при Леон и Пъджи, Хинтън обиколи квартала. Всеки път започваше обиколката си от входа на покрития базар. Най-напред заставаше на улицата, така че всеки да може добре да го види. После започваше бавно да се движи, с деветмилиметровия си пистолет в кобура на кръста, с куршум в цевта и вдигнат предпазител. На дясната ръка беше стилетът му, пъхнат през каишката на часовника под ръкава му, като острието на ножа леко докосваше дланта му.

Лицето на Хинтън плашеше повечето хора, дори и да не знаеха колко опасно въоръжен бе той. Очите му бяха заканително присвити. Високите му скули и пъпчивата кожа предизвикваха отвращение и лоши предчувствия. Както и войнствено изправената му стойка. Хинтън не го беше еня как точно се бе облякъл, но каквото и да носеше на тялото си, той винаги изглеждаше, сякаш се кани да ходи на погребение. И за разлика от повечето ярдита, които обичаха да се кичат с куп златни бижута, единственото украшение на Хинтън бе колието от малки червени и бели мъниста, цветовете на неговото божество закрилник.

След като кривна зад първия ъгъл, Хинтън огледа карето. Видя колите, безделника, приклекнал до една врата, момичето в края на пресечката, счупените празни прозорци, сметта около канавката. Не му убягваше нищо, най-вече онова, което се движеше.

Хинтън, разбира се, не беше с всичкия си. Въобразяваше си, че е оръдие на възмездието. Само след няколко минути той вече се бе задъхал и очите му блестяха яростно. Хинтън неистово желаеше някой да се опита да го нарани. Очакваше около него да избухне насилие така, че да може да изстреля куршум по всеки, който би се опитал да го нападне. А ако нападателите бяха в обсега му, щеше да ги мушка и коли. Хинтън искаше да види как неговите богове го закрилят в неговата омраза. Нека враговете му се появят, молеше се той, за да може да извади оръжието си и да тръгне право срещу тях и да стреля, докато ги избие до крак. Хинтън наистина вярваше, че е безсмъртен и не го лови куршум, освен ако неговият бог не пожелае да бъде сразен. А ако богът, който вече го беше спасил от ада, пожелаеше неговия живот, то той можеше да го вземе.

Единственото, което тревожеше Хинтън, бе опасността да не изпадне в някое от състоянията си на тъмна ярост, която щеше да го накара да загуби разсъдък. Буквално да се изгуби сред червеникавата мъгла на яростта. А Хинтън беше достатъчно умен, за да осъзнава тази опасност. Той беше достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че живее на ръба. Това състояние обаче го привличаше неудържимо. То беше източникът на неговата сила. Хинтън започваше дори да изпитва удоволствие от играта да види колко дълго може да издържи, преди напълно да обезумее.

Нищо не се случи и при третата обиколка. Хинтън се върна до изходната си точка на входа на безистена. Усети сладникаво-киселия привкус от прилива на адреналин. Но и този път не последва убийство. Нямаше кръв, която да принесе в дар. Нямаше плът, която да пори, нито дивашки победоносни възгласи.

Хинтън още веднъж погледна как вървят нещата на Леон и Пъджи. Двамата гадняри се държаха на дистанция от Хинтън. Не искаха да се приближават прекалено до него, нито да кажат нещо, което можеше да го ядоса. Хинтън се отдалечи, преглъщайки възкиселия вкус в устата си. Не беше удовлетворен. Почти като наркоман, не получил своята дажба. Спря едно такси и се отправи към склада на Оливър в Хакни Уикс. Усети глад. Щеше да вечеря с Лионел. Лютива, пикантна ямайска храна. Може би с повечко къри. И студена бира. След това щеше да се заеме със следващата си задача. Изведнъж Хинтън се усмихна. Поне тя щеше да го задоволи. Той беше сигурен в това. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време до срещата му с Оливър в шест. И ако имаше късмет, щеше да си устрои един малък кървав празник.