Джон Кларксън
Единствен изход (38)

Епилог

Ани отключи набързо укрепената с шперплат врата на своя апартамент. Бяха изминали два дни от кръвопролитието при склада. Девлин и Елизабет стояха зад нея. Щом вратата се отвори, момиченцето изтича покрай тях да види стаята си.

Ани и Девлин влязоха в апартамента след нея и се спряха в празната дневна. Последният път, когато бяха тук, бяха бързали да се махнат, преди Хинтън, Мислович и останалите да ги хванат в капана. На Ани й се струваше, че оттогава бяха изминали седмици.

На идване от клиниката те почти не бяха си проговорили. Отчасти, защото не искаха Елизабет да чуе нещо повече за кошмара, който бяха преживели, отчасти, защото на Девлин не му се искаше много да се обясняват.

Най-сетне той наруши неловката тишина:

— Какво казаха лекарите за Елизабет?

Ани се извърна към него и отговори:

— Казаха, че децата бързо се възстановяват. Но искат да й направят още няколко теста. После вероятно ще предпишат някаква терапия.

— Разбирам.

— Тя още дори не знае, че баща й е починал. А продължава да пита и за Бен.

— Бен е жив.

— Слава богу!

— Намерихме го в една болница, близо до Кеймбридж. За щастие, там е попаднал на доктор, който е практикувал в Белфаст. Имал е добри познания как се лекуват огнестрелни рани и го е спасил.

— Лошо ли беше ранен?

— Лошо. Но ще се оправи. Изпратих го в Женева, където могат да му осигурят подходящо лечение.

— Може би някой ден Елизабет ще може да го види отново.

— Не знам.

Ани кимна, замисляйки се над многозначността на последната фраза.

— Не мога да повярвам, че се връщаме отново тук.

— Да. Сега всичките ти врагове са мъртви.

Тя се наежи.

— Да не би да очакваш да кажа, че съжалявам за това?

— Не.

— Всички?

— Всички, доколкото знам.

— И сега какво?

— Сега аз си отивам, а ти оставаш.

— Нямаме ли някакъв шанс?

Девлин не отговори.

— Каква част от истината знаеш, Дев?

— Всичко. Понякога си мисля, че истината не е нищо повече от една гледна точка.

Ани протегна ръка и стисна китката на Девлин.

— Въпреки всичко, което трябваше да направя, въпреки всичките ми грехове, аз те обичах преди петнадесет години и все още те обичам, Джак!

Девлин остана безмълвен. Ани изчака за отговор, но такъв не последва. Тя го пусна също така внезапно, както го бе хванала. Отметна коса и изтри очи.

— Значи си тръгваш?

— Полицията не ме иска в Лондон.

Девлин бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам дебел плик. В него беше остатъкът от парите на Мислович.

— Използвах повечето пари за лечението на Бен, но реших, че ти се полага част от тях. Ще ти помогнат за училището на Елизабет.

Ани взе плика без коментар.

Девлин се извърна и тръгна към коридора. Той мина покрай спалнята на Елизабет и нежно извика на детето. То бавно излезе и вдигна очички към него.

— Елизабет?

— Да?

— Искам да си кажем довиждане.

— Отиваш там, където е Бен ли?

— Не веднага. Но ще му кажа, че си си у дома, в безопасност, и че всичко при теб е наред.

— Ще го видя ли пак?

— Ами, Бен е много специална личност. Сега, след като всичко се оправи, Бен ще бъде зает известно време да помага на други хора. Но, може би някой ден…

Момиченцето кимна.

Неочаквано Девлин се приведе и я вдигна. Беше лека като перце. Той задържа личицето й пред своето и каза:

— Ти си добро момиче, Елизабет. — После я целуна по челцето и я пусна.

Обърна се и видя Ани, която безшумно бе застанала зад него. Той пристъпи към нея, докосна я по лицето и си тръгна.

 

 

Когато се върна в „Дрейкът“, Уолдрън го чакаше във фоайето. Девлин носеше пътната чанта със себе си.

— Да не би да си ми ескорт?

— Точно така.

Уолдрън подкара към Хийтроу. Дълго време двамата мъже останаха мълчаливи. Когато наближиха летището, Уолдрън най-сетне наруши тишината.

— Продължавам да мисля за всичко това. Ще ми се да вярвам, че не можеше да се разреши по друг начин.

Девлин не си направи труда да коментира. Уолдрън се отказа да търси потвърждение и гласът му стана хладен.

— Искам да си наясно, че не си желан в Лондон. Струва ми се, че трябват да минат години, преди да се появиш отново тук.

— Добре.

— Единствената причина да се измъкнеш, е, че там имаше достатъчно оръжия, които да удостоверят какво се случи. И достатъчно дрога в мазето на този склад, която да обясни причината. И това, че нямаше пострадали ченгета. Освен, може би Рейли, но все още не са намерили тялото му. Някои предполагат, че се крие някъде.

— А какво ще стане с теб, Джеймс? Какво ще правят с теб?

— Опасявам се, че не знаят какво да правят с мен. Аз съм донякъде в положението на герой, когото в същото време не биха искали да виждат около себе си. Всъщност, няма и да ме виждат. Напускам.

— О?

— От два дни пиша доклади и давам устни отчети. Все още не мога да повярвам, че всичко това се случи. Нито да го разбера. Знам само, че не искам повече да бъда част от цялото това безумие.

Девлин заговори кротко:

— Дай си просто малко почивка, преди да предприемеш нещо, Джеймс.

— Ти така ли правиш? А?

Девлин не отговори.

Но когато спряха на един от паркингите на Хийтроу, Девлин рече:

— И аз не мога да си обясня откъде се взима толкова омраза и жестокост. Не мога да си обясня защо хората трябва да се убиват един друг заради парите, които дрогата може да им донесе. Как се измерва това, Джеймс? В долари? В лири? В тонове? Злото няма алтернатива.

Уолдрън натисна спирачката в една от клетките на паркинга.

— И няма да изчезне, нали?

Девлин поклати глава.

— Не. По някакъв начин вие сте успели да спасите в някаква степен тази част от света от него. Но то няма да изчезне.

— От мен се очаква да те съпроводя до самолета и да се уверя, че си се качил на него, но няма да го сторя.

— Не е необходимо.

— Къде отиваш?

— Трябва малко да се полекувам. Ще отида на някое топло и спокойно място.

— Правилно.

Уолдрън протегна ръка и Девлин я разтърси.

— Вие сте добър човек, инспекторе. Благодаря ви.

Уолдрън кимна. Девлин излезе от колата. Уолдрън го проследи, докато се скри от погледа му.

Американецът влезе в сградата на терминала и се запъти към гишето за първа класа. С периферното си зрение забеляза, че някой се приближава към него.

Той се спря и извърна лице. Погледът му попадна на една красива блондинка, която разпозна моментално. Беше дамата, с която се бе запознал в самолета на идване.

— Боже мой, какво е станало с лицето ви?

По скулите и над дясното око на Девлин се виждаха морави отоци от удара на Хинтън, когато бе забил глава в него. Лейкопласт прикриваше прорезната рана на бузата му.

— Дълга история.

— Да не би да се връщате в Ел Ей? Тъкмо ще ми разкажете.

— Не, Джоан. Какво стана с твоята кариера на модел?

— Не се получи. Но и вашата работа май не е свършила съвсем както трябва?

— Е, оцелях.

— И сега се връщате в Ел Ей?

— Не, ще си взема малко почивка.

— Къде?

— Мислех за Бермудите. Британска цивилизация, а и климатът си го бива.

— Звучи добре.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не ме питай повторно, току-виж съм се навила.

— Искаш ли да дойдеш?

Блондинката замълча, преценявайки дали Девлин й говори сериозно.

— Сериозно ли говориш? Не се шегувай. Не ми се налага да се връщам в Ел Ей до една седмица.

— Приеми, Джоан. Така по-лесно ще си изпълниш задължението.

— Какво искаш да кажеш?

— Господин Чоу те е изпратил да ме следиш, нали така?

Изведнъж широката, съблазнителна усмивка помръкна. Младата жена се намръщи.

— Ти си знаел! — Тя тропна с крак. — Толкова лесно ли се издавам?

— Ни най-малко. Много си добра.

Девлин я хвана под ръка и я поведе към билетното гише.

— Отначало не бях сигурен. Помолих госпожа Банкс да ми направи проверка за теб и тя не ми отговори. Госпожа Банкс никога не оставя подобни искания без отговор. Реших, че го прави, защото не иска да ме излъже. Това беше за мен доказателство. Грешката не е твоя. Разбира се, това че се показваш за втори път, е малко съмнително, не мислиш ли?

— Да. Точно това им казах, но те ми отговориха, че не разполагат с друга, която да изпратят. — Тя помълча, после добави: — Но бях сигурна, че за господин Чоу все едно съм отписана, тъй че защо да не го предизвикам.

Напористата актриса и фотомодел беше изчезнала. Сега Джоан излъчваше спокойната, естествена красота на младо момиче, притеснено, че не си върши добре работата.

— Господин Девлин, вие знаете, че господин Чоу много държи на вас. Аз трябваше да се погрижа за връщането ви в Ел Ей.

— Ще се върна. Евентуално. Но само си помисли колко точки ще натрупаш пред Уилям, ако се залепиш за мен.

— Така ли мислите?

— Да.

Сега тя хвана Девлин под ръка.

— Вие наистина ли искате да дойда с вас?

— Разбираш ли от превръзки?

— Доста. Учила съм за медицинска сестра.

— Без майтап?

— Не бих се шегувала с такова нещо.

— Страхотно. Мразя да си свалям превръзките сам.

— Аз ще го направя вместо вас.

— Чудесно. Тогава наистина искам да дойдеш с мен. Но при едно условие.

Русокосата красавица се намръщи и погледна подозрително Девлин.

— Какво е то?

— Бъди която си искаш, но не и Джоан Кънингам. Тя не е мой тип.

Щастлива усмивка озари лицето й.

— Няма проблеми! Тя не е и моя тип. Да тръгваме.

— Добре.

Тя се облегна на рамото на Девлин и докато се приближаваха към билетното гише, каза:

— Знаете ли, господин Девлин, вие наистина имате вид на човек, който се нуждае от малко почивка.

— Така е.

— И от някой, който ще се погрижи да оздравеете напълно.

— Да.

— Някои неща ги умеят само жените.

— Абсолютно!

 

 

Пет дни по-късно една друга висока красавица, но с тъмна коса, влезе в луксозния бар на хотел „Гроувнър Хаус“. Тя се приближи до масата, където седеше един застаряващ източноевропеец. Той бе изгубил още няколко килограма от теглото си и изглеждаше доста уморен.

Ани Турино седна срещу него и го удостои с бегла усмивка.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

— Какво искате?

— Разбрах, че имате нужда от човек, които да движи нещата ви в Лондон. Мога да ви уверя, че ще се справя много по-добре от последния, който изпълняваше тези функции.

Драган се намръщи. Вгледа се в Ани. Тя отвърна на погледа му, без да трепне.