Джон Кларксън
Единствен изход (23)

23.

Ани се събуди гола и изстинала. И сама. В първия момент не можа да разбере къде се намира. Отново затвори очи и си спомни. Отвори ги и погледна към прозореца в другия край на стаята. Все още беше сумрачно, но тя долови сивкавата смесица на предутринна светлина и жълтеникави отблясъци от яркото осветление на паркинга долу.

Обърна се през рамо да види дали Девлин все още спи. Нямаше го. Изтърколи се отново по гръб и се загърна в тънката завивка, опитвайки се да се предпази от хладния въздух в стаята. Едва в този момент осъзна колко много й се искаше Девлин да бъде с нея в леглото. Колко много го искаше! В този предутринен миг й стана ясно колко малко бе обичала съпруга си през последните няколко години. Искаше й се Девлин да сложи край на нейната следбрачна девственост.

Но точно сега усети, че пикочният й мехур е пълен, че главата я боли от алкохола снощи и че й е студено.

Тя се сгуши в евтините хотелски завивки и си спомни как се бе почувствала, докато стоеше гола пред Девлин. Той беше едър. И стабилен. Сравни го с Джони. Джони имаше хубаво тяло, тънко, с добре оформени, нежни мускули — но мускулите му не бяха яки като тези на Девлин. После болката от загубата я обхвана с пълна сила. Боже мой, какво, по дяволите, става с мен? Какво правя аз с Девлин? Въртя се ей така, гола пред него. Дали не отидох твърде далеч? Трябваше да се държа на положение. Направи гримаса. Колко тъпо! Кого заблуждаваше? Знаеше, че връзката между тях дори се бе задълбочила. И знаеше, че самата тя го искаше.

Помисли си дали да не му каже истината. Не. Не сега. Защо да убива чувствата, изпитани снощи? О, нямаше ли да намери покой някога?

Тя бавно се изправи изпод завивките и приседна на леглото. Остана така за миг, докато се опомни, загърната плътно. После тръсна назад гъстата си, блестяща коса.

Изправи се и изтича боса до банята. Помисли си, че изглежда отвратително в огледалото и подмина отражението си. Не искаше да вижда бръчките и тъмните петна под очите си.

Грабна нощницата от закачалката на вратата и я нахлузи през глава, после седна на тоалетната, затвори вратата с крак и облекчи пълния си мехур. Потърка раменете си, ръцете, гърдите и стомаха. Гордееше се, че тялото й все още беше в идеална форма. Лицето й можеше и да издава годините, но не и тялото й. Кожата й беше съвършено гладка и липсваха каквито и да е тлъстини.

Изправи се и усети досадно главоболие. Причината бяха изпитата водка и виното. Една вена затуптя болезнено на дясното й слепоочие. Не съжали. Студената водка й бе помогнала снощи да потуши нервността си, докато беше сама с Девлин. А виното я беше отпуснало. Припомни си колко се бе разтреперила, когато чу вестта, че чичо Франк иска да я убие, за да заздрави връзките си. Беше мислила, че той ще остане неин съюзник. Затова бе изпратила Девлин при него. Не й бе коствало много. Само един бегъл коментар, намек в тази посока и Девлин бе отишъл при него, за да потърси подкрепата му. А Джак беше реагирал по подходящия начин. Тя беше подценила Девлин. Той сигурно бе направил нещо, което напълно бе извадило чичо й от равновесие. За да ги погне по този начин, значи нещата бяха сериозни. По улиците, с всичките тези въоръжени хора. Беше истинска лудост.

Мислович направо се беше побъркал. Както и Девлин. Трябваше да се отнася с Девлин много внимателно. Не беше привикнала да бъде с човек като него. Джони се държеше като юноша в сравнение с Девлин. У него имаше някаква тъмна, неосъзната грубост, която го тласкаше към това да бъде един от лошите. Но Девлин беше друго нещо. Него не можеш да го тласнеш в някаква посока и да го държиш под контрол. Дори полицията не бе успяла да го стори. Нито чичо Франк. Затова трябваше да бъде много внимателна с него.

Тя се опита да изтласка всички тревожни мисли от главата си. Трябваше да вземе душ, за да се освежи, да оправи косата си, да намаже лицето си с хидратантен крем и да си сложи грим, без да прекалява. Просто колкото да прикрие най-видимите бръчки.

Опитваш се да се докараш? Да изглеждаш хубава пред него, нали, Ани? Нали? Разбира се. Защо пък не? И защо вътрешният ми глас просто не ме остави на мира да правя каквото смятам за добре?

Когато излезе от банята, само по сутиен и бикини, с коса, увита в хотелска кърпа, тя се почувства по-добре. Почувства се сексапилна и желана. Представи си, че Девлин все още е в леглото и я очаква. Сега беше моментът да правят любов — изведнъж, без предупреждение или коментар, да го изчука здраво, с пълно отдаване. Но лампите в стаята бяха светнати и Девлин я чакаше облечен. Изглеждаше, сякаш е буден от часове. Говореше тихо по телефона. Вдигна поглед и я забеляза на прага. Втренчи се в снежнобялото й копринено бельо и тя му се усмихна.

— Кога си станал?

— Смених Бен. Трябваше да поспи няколко часа. Елизабет все още спи. Те двамата много се обичат. Тя е толкова малка, че трудно можеш да я намериш в леглото, а той е толкова голям, че трудно можеш да видиш леглото.

Ани продължи да се усмихва.

— Аз май трябва да се обличам.

— Да.

— Е — попита тя, — как си?

— Чудесно. А ти?

— И аз. Странна нощ, а?

— Аха.

— Кога за последен път си оставял гола жена да се измъкне от леглото ти?

— Не мога да си спомня.

— Може би никога?

— Ще ти кажа нещо, Ани.

— Какво?

— Ако продължаваш да се разхождаш полугола, няма да ти позволя да си облечеш останалите дрехи скоро.

Той го произнесе с толкова директен, сериозен глас, че Ани не можа да омекоти забележката му с шега или усмивка. В думите му нямаше нищо инцидентно. Начинът, по който го каза, начинът, по който я гледаше в този момент, я накара да се почувства едновременно желана и объркана. Дощя й се да каже, че съжалява, но не го направи. Просто се върна в банята.

Появи се след няколко минути, облечена в сини джинси и широк пуловер. Пуловерът покриваше тялото й по начин, по който загатваше прелестите й. И джинсите подхождаха на такава дългокрака и фина жена като нея.

Когато Девлин отново я погледна, той разбра какъв сексапил притежава тя и каква власт има над него. Дори когато съзнателно се опитваше да прикрие своя сексапил, както бе направила сега, това усилие я правеше още по-привлекателна. Сега, повече от всякога, за Девлин стана ясно колко много бе желал тази жена и колко много я желаеше сега. И същевременно разбра защо я бе напуснал. Дали сега бе пораснал достатъчно и дали бе натрупал достатъчно опит, за да може да й устои?

— Имам идея — каза тя.

— Какво?

— За едно място, където да се скрием.

— Къде?

— Една приятелка, преподавател в Кеймбридж, в един от тамошните колежи, е в творческа ваканция във Франция. Работят по реставрацията на някакъв манастир или нещо подобно. Домът й е празен.

— Какво е мястото. Къща?

— Малка селска къща. Извън града. Всъщност, близо е до едно място, което се нарича Грантчестър. Недалеч от река Кам. Много е спокойно. Къщата е била въздигната от руините преди години и реставрирана.

— На какво разстояние се намира оттук?

— О, може би на три часа път с кола.

— Как ще влезем?

— Тя крие ключа на задната веранда. Знам къде го оставя. Ако го няма там, просто ще разбием вратата. Тя ще ме разбере. А и никой няма да ни види. Наоколо няма никого, може би на повече от километър околовръст.

— Значи има други къщи наоколо?

— Да, но са достатъчно отдалечени.

— Няма ли на съседите да им се стори подозрително, че някой се е нанесъл?

— Не мисля. Нали знаеш, това е университетски район. Хората идват и си отиват. Студенти. Преподаватели. Можем просто да минем за приятели, дошли за някакви лекции или нещо подобно, които са отседнали за малко.

— Близо ли е до града?

— В района има три малки селца. Бартън, Грантчестър и Тръмпингтън. После е градът Кеймбридж, на три километра северно. Повечето пътища са черни, на едно място на пътя има кръчма, универсален магазин, няколко дюкянчета и поща. По-нататък има друго такова място, същото като предишното.

Девлин помълча малко. Явно обмисляше идеята.

— Окей, звучи чудесно. Сигурна ли си, че няма да има никакви проблеми, ако влезем в дома на приятелката ти, когато я няма?

— Правила съм го и преди.

— И тази твоя приятелка сега е във Франция?

— Да.

— Ясно. Добре.

В девет часа те вече бяха на път. Девлин обиколи Лондон на запад по М25 и хвана М11 в северна посока. Нямаше никакво желание да кара през града.

Бен седеше на задната седалка с Елизабет. Детето беше заспало минути след като бяха потеглили. Малката й главица бе опряна на бедрото му. Бен се поколеба дали да не постави ръката си на рамото й, но се уплаши, че може да е прекалено тежка за нея, затова остана, прибрал ръце в скута си, готов да хване детето при всяко внезапно спиране.

Ани седеше до Девлин. Усещаше преградата, която той бе издигнал, за да я задържи настрана, затова просто бе забила поглед напред, без да казва нищо. Не можеше обаче да си обясни непреодолимото желание, което изпитваше да се пресегне и да хване ръката му.

Пътуваха на север по М11, докато не стигнаха до град Харлоу. Ани най-сетне наруши тишината. Това бяха първите думи, произнесени през последните два часа.

— Ще спрем ли да напазаруваме нещо?

— Да.

Ани изчака Девлин да й каже какво, но той замълча.

— Да купя ли нещо за вкъщи?

— Да, разбира се, но не се бави.

Девлин подкара бавно по главната улица на града, докато не забеляза магазин за електроника. Отвъд улицата имаше пазар откъм площада. Той влезе в магазина, докато Ани прекоси улицата към пазара.

Спирането на колата събуди Елизабет. Изглеждаше съвсем спокойна, въпреки че се намираха на непознато място. Докато Девлин и Ани пазаруваха, Бен седеше в задната част на микробуса с голямата си кожена торба на пода и Елизабет на седалката до него. Момиченцето бърбореше кои кукли бе оставило у дома, кои бе взело със себе си, и защо.

Бен пък си мислеше кои оръжия и кутии с амуниции бе взел, кои бе оставил и защо.

 

 

Нито един от двамата охранители на Оливър нямаше представа защо Хинтън беше толкова загрижен за начина, по който изнасяха мъртвеца. Хинтън не искаше тялото да се покрие с отоци.

Останките на Трек бяха увити в голямо, чисто руло найлон. Приличаше на какавида на някакво гигантско насекомо.

Те носеха трупа надолу към баржата.

Хинтън посочи откритото пространство зад кърмата и каза:

— Поставете го, полека. Ей там.

Кръвта на Трек беше изцапала вътрешността на сивкавия прозрачен найлон. Каквото и да се криеше под найлона, то очевидно беше мъртво. Хинтън им бе казал да го оставят на такова място, където да се вижда. Никой от двамата мъже не посмя да спори с Хинтън. Просто оставиха тялото и слязоха от баржата.

Хинтън запали двигателя и ги изчака да развържат въжетата. Нямаше да ходи далече. Само на около километър по канала, до една промишлена горивна камера, която се намираше зад огромна тухлена постройка, представляваща изоставена електроцентрала.

Лицето на Хинтън беше безизразно, но вътрешно той изживяваше еуфория. Беше убеден, че предоставената му възможност да убие, бе знак от неговия бог. Толкова бързо, толкова утолително. Толкова явен знак след среднощната му молитва. Той беше дълбоко благодарен и сега щеше да даде израз на почитта си към Чанго.

Хинтън достигна своята цел и приближи баржата до брега. Десетминутното му пътуване по канала беше напълно скрито от чужди погледи.

Хинтън привърза баржата и скочи на кърмата. Той приклекна и повдигна мъртвеца, като внимаваше главата да не се удари в борда.

Хинтън успя да пъхне дясната си ръка, а после и лявата под трупа и го повдигна. Слезе от баржата и понесе своя жертвен дар към нещо, което приличаше на огромна стоманена пещ, висока почти два метра, два метра и половина широка и повече от метър дълбока. Тя представляваше основата на жълт тухлен комин, който се издигаше на почти двадесет метра височина към сивото, изчистено от вятъра небе над Хакни.

Вътре, на дъното на правоъгълната стоманена пещ, имаше дълъг почти метър, овален газов пръстен, защитен с метална решетка. Половината от лицевата страна на пещта представляваше врата, която се отваряше с резе и зейваше достатъчно широко, за да могат вътре да се хвърлят отпадъците и боклуците, които трябваше да бъдат изгорени.

Хинтън просеше благоволението и намесата на Чанго, за да се добере до онази жена. Ако не я убиеше скоро, той вярваше, че ще залинее и ще се превърне в лесна плячка за мнозина, които биха изпитали наслада от неговата смърт.

Сега враговете му изглеждаха като деца. Гледаше на тях като на малки момченца, които се перчеха и се правеха на много силни. Но те не притежаваха истинска сила. Никой от тях. Но имаха патлаци и можеха винаги да го застрелят, ако се покажеше слаб и уязвим. Ето защо Хинтън щеше да направи всичко, за да съхрани силата си.

Той постави тялото пред пещта и събра няколко дъски из двора. Начупи дъските и внимателно нареди дървените парчета вътре в камерата, докато не се получи клада, висока около шестдесет сантиметра.

Докато работеше, си мислеше за огъня, благодарение на който щеше да направи истинско жертвоприношение, а димът щеше да достигне до селенията на боговете.

Внимателно, той разви трупа от найлона. Не искаше плътта да се развали от изгарящата пластмаса. Повдигна тялото и внимателно го постави върху дървената клада, с лице надолу. После измъкна ножа си и внимателно разряза дрехите на Трек, започвайки от врата и прорязвайки леко кожения колан чак до десния му крачол. После разпори и левия. Свали дрехите, така че да изгорят под тялото, а не върху плътта.

Хинтън почувства хлад, който пролази по гърба му и прониза тестисите му. Представи си огъня, който щеше да погълне плътта от лицето, гледащо право в пламъците. Хинтън почти беше изпаднал в екстаз. В изгарянето на плътта имаше нещо неповторимо чувствено, което го възбуждаше.

Наведе се, за да намери малката газова горелка, с която възпламеняваше газта. Пресегна се и напипа бутона, с който се пускаше газта. Натисна го, чу се съсък и огънят лумна.

Изправи се и затвори тежката стоманена врата. Щеше да бъде чудесно да види как пламъците облизват и поглъщат трупа, но не искаше да похабява жертвения дим. Той трябваше да се издигне високо и да се разсее сред облаците, помисли си той. Така щеше да е най-добре. Миризмата на изгаряща плът се полагаше единствено на Чанго.

Той пусна газта на пълни обороти и отстъпи, представяйки си как пламъците подпалват дървото и огънят облизва плътта, издува я на мехури, после нагъва и овъглява кожата, поглъща я, докато кръвта и мускулите не започнат да почерняват. И той продължи да си представя всичко това, докато не усети, че горещината от голямата стоманена пещ заплашва да обгори предната част на тялото му. Видя как първите бели валма дим излизат от комина и си представи как костите пукат, черепът се разцепва и всичко бавно се овъглява и превръща в пепел.

Хинтън се насили да се обърне и да си тръгне. Искаше му се да се върне в своя параклис и да поднесе пред олтара миризмата, жарта и благоговението, което бе стаил дълбоко в себе си.

Хинтън наистина вярваше, че пушекът, който сега се издигаше над Хакни, щеше да се окаже енергията, която щеше да завихри смерча и да сбере на едно място играчите в тази смъртоносна игра.