Джон Кларксън
Единствен изход (20)

20.

Беше почти осем часът, когато Девлин се върна в хотела край летището. Бен му беше казал номерата на стаите, когато бе дошъл да вземе Ани и Елизабет от микробуса. Девлин паркира и влезе през същия вход зад паркинга, който и те бяха използвали. Намери стаите на четвъртия етаж в далечния край на сградата. Те бяха малко по-далече от стълбището, отколкото Девлин би предпочел, но иначе разположението им беше удобно. Девлин почука два пъти на първата врата. Бен отвори и отстъпи встрани, за да му направи път.

— Всичко наред ли е?

Бен кимна.

Девлин се огледа. Свързващата врата между двете стаи беше отворена. Във всяка от стаите имаше по две легла. Срещу леглата по протежение на стената — вграден гардероб, бюро, малък хладилник с напитки и закуски, а на отсрещната страна — кръгла масичка с два стола и двоен прозорец. Антрето беше мебелирано с големи шкафове, а в ъгъла се намираше вратата на банята, в две части, с два умивалника във външната и душ, тоалетна и вана във вътрешната.

Хотелът беше от най-добрите за средна ръка хора. Не луксозен, но достатъчно уютен и осигуряващ анонимността, която Девлин търсеше.

През свързващата врата Девлин можа да види Ани, седнала на едно от леглата с Елизабет. Тя четеше на детето. Елизабет бе облечена с широка фланелка с изрисувана по нея карта на метрото. Беше се приготвила за сън. Девлин забеляза, че в малкото пластмасово кошче за боклук до бюрото в стаята на Ани бяха напъхани две внимателно сгънати празни кутии от пица. Липсваше обслужване по стаите и това беше добре. Бен бе поръчал да доставят пиците на рецепцията, тъй че доставчиците да не разберат номерата на стаите им. Прегърнал своята пушка „Мосберг“, Бен седеше на стол, разположен така, че да може да покрива и двете входни врати на стаите.

Девлин се прибра в първата стая, за да не притесни Ани и Елизабет, и седна на ръба на леглото.

— Успя ли да свършиш онова, което смяташе? — попита го Бен.

— Да. До голяма степен.

— Стигна ли ти времето?

— Разбира се.

— Струва ми се, че положението става доста сериозно, Девлин — произнесе рязко и хрипливо Бен. — Май ви преследват поне две групи гадни копелета. Ярдитата, някои от които са толкоз побъркани, че са готови да трепят безразборно. Ами тез другите кви са? Източноевропейци? За тез хора не знам много, ама май са доста добре въоръжени. Повече от обичайното за таз част на света.

— Ти говори ли с Ани?

— Малко.

— Какво ти каза тя?

— Просто кои са. Не настоявах за повече.

Девлин кимна.

— А на всичко отгоре се криеш и от полицията.

— Поне полицията успях да я задържа да не ни закача засега. Но за да бъдем точни, това не са просто две отделни групи, които ни преследват. Югославяните и ярдитата действат заедно.

— По дяволите — промърмори Бен.

— Искаш ли да излезеш от играта?

— Само някой кръгъл глупак не би искал това, господин Девлин. А вие не искате ли?

— Аз нямам избор.

— Едно мъдро отстъпление е за предпочитане. Вие наистина може сериозно да пострадате, сър. Не е възможно един или двама мъже да удържат всички тези хора дълго време.

— Не смятам да продължаваме дълго.

— Е, това е добре, щот и без друго няма да продължи дълго. Не и при толкоз много играчи. Вие ми казахте, че тая работа не е чрез агенцията, а си е ваша. Но това май не засяга бизнеса ви. Май е нещо лично. Ако беше просто бизнес, отдавна щяхте да се измъкнете.

— Прав си. Случаят е личен.

— Така си и мислех.

— Бен, ако искаш да се оттеглиш, няма да ти се сърдя.

— Ще видим. Но засега преди всичко искам да разбера какво, по дяволите, си намислил, за да спасиш тва момиченце. За майка й не знам нищо, но знам със сигурност, че то не заслужава да бъде застреляно ей така.

— Не, не заслужава.

— И какъв е планът, господин Девлин?

— Планът е да се скрием така, че в следващите няколко дни никой да не може да ни намери. Да се скрием някъде, докъдето да можем да се доберем без обществен транспорт, тъй като летищата и влаковете продължават да са твърде рисковани. Ще съдействаме на полицията, но не и преди да настъпи подходящият момент. Когато преценя, че си струва, ще се споразумея с полицията Ани да се яви при тях. Ще включим нея и Елизабет в програмата за защита на свидетели.

— Тукашната полиция невинаги е много надеждна.

— Но нали Службата при Прокуратурата на Нейно Величество го прави?

— Понякога. Понякога обаче Столичната урежда тези неща, но трябва да минеш през Прокуратурата и гледай да си сигурен, че с това ще се заеме Отделът за специални операции, а не редовната Столична полиция.

— Окей. Ако преценя, че е добре, вероятно ще предприема тази стъпка. Но ще потърся и начин да измъкна Ани и Елизабет извън страната. При всички случаи няма да чакам дълго. Засега трябва да оставя на полицията време да си свърши работата. Или поне да се опита. Направят ли няколко ареста, Ани ще може да бъде защитена чрез Съда. Ако има късмет, те ще изловят повечето типове, които я преследват.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Все още не знам. Но знам, че полицията вече разбира какъв адски огън се разгаря. Мисля, че скоро ще предприемат много строги действия срещу тези хора. Особено срещу югославяните. Те са нови на тукашната сцена, нали така?

— Да. И при това им се носи лоша слава.

— Ти какво знаеш за тях?

— Както казах, не много. Но явно не играят по правилата.

— С колко хора разполагат?

— Не знам. Но нямат нужда от много. Въоръжени са като специални бойни части. И от това, което чувам, ако им потрябват повече хора, те разполагат с достатъчно пари, за да наемат местни здравеняци.

— Познаваш ли някой, който е работил за тях?

— Двама.

— Те знаят ли за теб?

— Може би. — Бен сви рамене. — Значи планът е да стоим кротко, докат полицията поразчисти терена?

— Да. Боиш ли се от отмъщение?

— Следите ми са добре скрити.

— Някой знае ли истинското ти име, Бен?

— Не, доколкот ми е известно.

Двамата мъже се умълчаха замислено. Девлин си мислеше за Бен и дали тази работа можеше да му навреди. Зависеше от това колко добре щеше да се прикрие, след като всичко свърши. Никой не знаеше много за Бен Джонсън. И, разбира се, Бен Джонсън не беше неговото истинско име.

Нито пък беше името, което той бе използвал, когато се записа доброволец в Корейската война. По това време Бен беше едва шестнадесетгодишен и му трябваше свидетелство за раждане, което да доказва, че е на осемнадесет. Но макар и на шестнадесет, Бен беше по-едър и по-як от повечето възрастни мъже.

Младата му възраст не бе му попречила да бъде истински воин. Бен беше воювал от дебаркирането в залива Инчон до хълма Порк Чоп, и спечели толкова бойни отличия, че можеха да покрият цяла педя от гръдния му кош. Той напусна Корея със звание старши сержант, един от командните чинове в реалните бойни действия. Остана да служи в армията в Седемдесет и седми батальон на Специалните сили и после в Сто и първа въздушнодесантна дивизия.

Задържа се в армията още единадесет години, до 1964. Сигурно щеше да остане и повече, ако не беше дошъл моментът, в който имаше право да получава пенсионни обезщетения.

Тъкмо тогава един от компютрите във Вашингтон избълва списък от факти, свързани с неговата личност, които изглеждаха правдоподобни, но някак си не се съгласуваха помежду си.

Първо, номерът на социалната осигуровка на Бен не съвпадаше с неговата възраст и месторождение. Някакъв съвестен дребен бюрократ се бе разровил в житие-битието на Бен и бе установил, че повечето цифри, свързани с името Бен Джонсън, не отговарят на истината.

Училищни данни, медицински данни, отпечатъци от пръстите, номерът на социалната осигуровка, свидетелството за раждане. Колкото повече се вглеждаше въпросният бюрократ, толкова повече установяваше наличието на явни несъответствия.

Повечето факти, вписани в документите на Бен при кандидатстването му в армията, се оказаха фалшиви. Когато набираха доброволци за войната, никой не си правеше труда да извършва проверки. Но когато по-късно Чичо Сам трябваше да плати някому заслужените обезщетения, работата ставаше друга.

Бен беше изритан безцеремонно от служба. Казаха му да бъде благодарен, че няма да прекара част от живота си в трудовия лагер в Левънуърт за вписване на неверни данни във военни документи.

Едрият мъж само премигна пред командира, който му го съобщи, и напусна Форт Дикс, облечен в непривичен за него цивилен костюм, и с триста долара в джоба си. Бойните му колеги и приятели бяха събрали сумата помежду си. Все едно че напускаше затвор.

Но на служба или извън нея, Бен изглежда не се притесняваше особено. Бен разполагаше със списък имена, осигурени му от бивши офицери и приятели от армията. Нямаше човек между тях, който да не смяташе Бен за незаменим по време на бойни действия.

Бен беше истински експерт в лекото въоръжение, експлозивите, полевите действия, оцеляването в дива местност и ръкопашен бой. Беше необичайно силен и издръжлив. Можеше, ако се наложи, да издържи цяло денонощие непрекъснат преход с над петдесеткилограмов товар на гърба си. Но най-важното — Бен Джонсън не се плашеше от нищо. Не става въпрос за преодоляване на страха. Мозъкът му просто не регистрираше чувството на страх, тъй както то бе познато на повечето други мъже. Също както мозъкът на един далтонист не регистрира зеления и жълтия цвят.

Само три дни след уволняването му, Бен бе нает от група канадци, решили да се присъединят към наемните части на Лудия Майк Хоар, действащи в базата Камина в Катанга, Африка. След това воюва из цяла Африка, Малайзия, Индонезия и Филипините. Тъкмо на Филипините той попадна в кадровата мрежа на Уилям Чоу. Дотогава сключваше договорите си сам. Той се справяше чудесно с изискванията на войната, но бе установил, че не изпитва желание да се съобразява с прищевките на хората, които го наемаха.

Бен беше убеден, че съществува по-голяма вероятност да бъдеш измамен или изоставен от онези, които те наемат, отколкото да бъдеш убит от онези, които воюват срещу теб. От тук насетне той работеше само с хора, чиято репутация и опит познаваше.

Негова база стана Лондон. Практикуваше професията си, като живееше ден за ден, без да влиза в официалната мрежа за идентификация на личността, включваща шофьорска книжка, номера на социалната осигуровка, кредитни карти и вписване в телефонни регистри. Амортисьорите, които предпазваха Бен от ударите на външния свят, се изразяваха в пари в брой, подправени документи и оръжия, които пазеше на най-различни места, както и вярата и доверието в една малка група хора. Един от тях беше Джак Девлин. Макар Девлин да познаваше много бегло биографията на Бен, той определено се надяваше, че благодарение на Бен ще остане жив срещу убийците, които го бяха погнали по петите.

Двамата мъже продължаваха да седят безмълвни, унесени всеки в собствените си мисли. Мълчанието не беше неприсъщо за Бен. Той се чувстваше съвсем добре, проследявайки как Девлин наблюдава Ани, която в този момент приспиваше Елизабет.

През междинната врата Девлин можеше да вижда Ани, но не и Елизабет. Сумрачната светлина в другата стая беше милостива към Ани. Сенките омекотяваха бръчиците на загриженост около устата и очите й, и прикриваха напрегнатостта, която изглежда се бе превърнала в нейна постоянна черта. Сцената в този момент беше тиха и интимна — майка, приспиваща детето си.

Но за Девлин този миг не продължи дълго. Той се усети, че пресмята шансовете да бъдат намерени и принудени отново да побегнат навън в тъмната нощ.

Девлин се обърна към Бен и наруши мълчанието.

— Ако успеем да останем извън играта, в безопасност, докато ченгетата си свършат работата, да допуснем, че успеят да закопчаят онези типове, за нас ще бъде най-добре. Също и за теб.

— А теб ченгетата знаят ли те кой си?

— Да.

— Тогаз и гадовете ще го разберат.

— Това не е твой проблем, Бен.

— Имаш ли някои по-далечни планове, които не си споделил с мен?

— Обикновено не гледам толкова надалеч. Ангажирай се само със следващите два-три дни, Бен, след това всичко ще се оправи.

Едрият мъж седеше свит на стола, прегърнал пушката, и обмисляше казаното от Девлин. След няколко секунди той поклати глава, сякаш не можеше да прогони някаква натрапчива мисъл.

— Ако отново се доберат до нас, ще трябва да избиеш доста ярдита, преди да осъзнаят, че не си струва да се занимават с теб. Те обикновено стават много лоши, когато ги прекарат. А оня тип, дето стреля по нас тая сутрин, е дори нещо по-лошо. Той не е типично ярди. Струва ми се, че е доминиканец. Може би дори кубинец. Да знаеш, че е замесен с много лоша мая.

— Откъде разбра?

— На ръката му, с която стреляше, видях татуировка на „Сантерия“. Тия момчета обикновено не изтрайват дълго. Но неговата татуировка ми се стори, че е поне от две години. Щом е още вътре в таз работа, да знаеш, че си го бива.

— Предполагам. Е, оставаш ли, Бен?

Девлин не искаше да му обяснява какви трудности им предстояха. Той вече знаеше.

Бен направи гримаса и отвърна:

— Е, добре. Мож да е ужасно глупаво, но оставам. Това малко момиче ми влезе под кожата. Обикновено плаша малките деца като него, но това тук наистина има кураж.

— Знам.

— Ще ти го кажа още веднъж и млъквам. Дано накараш ченгетата да действат бързо, че кучите синове, дет искат да ни пречукат, са доста много. Само въпрос на време е да ни намерят.

— Знам.

Девлин стана и се приближи до междинната врата. Знаеше, че след като веднъж е приел, Бен щеше да изпълни ангажимента си, докато Ани и Елизабет не се окажеха вън от опасност. След което едрият мъж щеше да изчезне отново в своя подземен свят, до следващото телефонно повикване.

Девлин изчака, докато Ани целуне Елизабет за лека нощ и се изправи. Тя остана изненадана, когато го видя да я гледа от другата стая. Не беше го чула да влиза, а и разговорът им с Бен бе прекалено тих, за да ги чуе.

Ани се приближи към него и бързо го прегърна.

— Радвам се, че се върна!

Мигът на физическо докосване свари Девлин неподготвен. Допирът с нейното сочно тяло, макар и кратък, така го замая, че той не можа да отвърне нищо.

Ани първа наруши тишината.

— Добре ли си?

— Да. Чувствам се чудесно. А тук всичко наред ли е?

— Да. Всъщност, престанах да треперя. Ти хапна ли нещо?

— Не. Нямах възможност.

— Да поръчам ли нещо за ядене?

— Не. По-добре да изляза.

— Нека да дойда с теб.

— Добре.

Как се съгласи само, ей така. Беше пълна лудост. Дали не го бе размекнала прегръдката? Това краткотрайно физическо докосване след толкова години? Вече бяха преживели заедно две смъртоносни престрелки, но досега не бяха се докосвали. Нима близостта на тялото й и една прегръдка можеха да го направят толкова безразсъден?

— Остани с Елизабет — обърна се той към Бен. — Ще заключа двойната врата, за да не се налага да наблюдаваш и двата входа.

Бен му кимна и се изправи от удобното кресло с обичайната си, изненадваща околните пъргавина. Вдигна голямата си черна торба и тихо прекрачи в другата стая. Девлин знаеше, че той ще се разположи в стаята и ще пази детето до заранта. И през целия следващ ден, ако се наложеше. Двамата тихомълком си бяха разпределили отговорностите. Той самият щеше да се грижи за жената, а Бен щеше да пази детето.

Девлин затвори грижливо вратата, свързваща стаите, и махна на Ани да го последва навън.

Двамата мълчаливо отидоха до наетия микробус, като Ани крачеше толкова плътно до Девлин, че ръцете им се докосваха. Разделиха се за миг и влязоха в колата. Девлин бръкна под пътечката на пода и извади ключа за запалване. Беше го оставил тук, за да не го търси и да рови из джобовете си, ако им се наложи да бягат.

Запали двигателя и тихо подкара извън паркинга.

— Знаеш ли някое място наоколо, където да хапнем? — попита той.

— Не. Това не е моят квартал. Предлагам просто да пообиколим и все ще намерим някоя кръчма или нещо подобно.

— Окей.

— Е, и какво стана в града?

— Опитах се да накарам ченгетата да ни оставят на мира.

— Как?

— Срещнах се с Уолдрън.

— Той не поиска ли да те арестува?

— Не.

— Какво каза той?

— Иска да се предадем.

— Ще го направим ли?

— Не и преди да се убедя, че е безопасно.

— А защо не е безопасно?

— Ще поговорим за това по-късно.

— Кога ще стане безопасно?

— Когато арестува онези типовете и гарантира личната сигурност при задържането.

— За кого?

— За теб и Елизабет.

Ани замълча.

— И ти се съгласи да ме заведеш да свидетелствам?

— Само ако се уверя, че ще бъде безопасно.

— Не трябва ли аз сама да реша дали да свидетелствам, или не?

— Да. Не съм решавал нищо от твое име. Просто уредих нещо, за което смятам, че е една възможност, която можеш да обмислиш. За съжаление, нямаш голям избор.

— Защо? Какво имаш предвид?

Девлин не отговори. Съсредоточи се да открие някое място за ядене.

— Джак, какво имаш предвид с това, че нямам избор?

Девлин забеляза една добре осветена кръчма, чиято външна фасада бе украсена с висящи растения и саксии с цветя. Встрани от кръчмата имаше малък паркинг и той вкара микробуса.

Свали стъклото и остави хладния нощен въздух да изпълни купето, после се обърна към Ани. Можеше да се обзаложи, че тя се сдържаше да каже всичко, което си мислеше, докато той не приключи с обясненията си.

— Не съм казал „нямаш избор“. Казах „нямаш голям избор“.

Девлин направи пауза, преди да продължи.

— Искам да си наясно какво става тук, Ани. В случай, че още не си разбрала.

— Какво искаш да кажеш?

— На мен наистина не ми е ясно какво знаеш. До каква степен си замесена в тази история. Какво кара тези хора толкова да искат да те убият? Защо си толкова важна за тях?

— Кои хора? Доколкото знаех, само ямайците ме преследват. Те мислят, че парите на Джон са у мен.

— А те у теб ли са?

— Не. Ако изключим хилядата лири, които той ми даде преди две седмици. Останали са ми около половината. Това е. Дори Джони да е свил още от тях, той или ги е скрил някъде, което не знам, или ги е похарчил. Доколкото го познавах, по-скоро ги е похарчил. Кой друг ме преследва? Югославяните? Те мен ли преследват, или теб?

Девлин внимателно я наблюдаваше на бледата светлина. Изведнъж изпита силно желание да я отведе някъде, където ще може да я вижда по-ясно. Някъде на по-силно осветление, където щеше да може да разбере дали тя го лъже, или не. Или просто му се искаше да я гледа?

— Хайде. Можем да поговорим вътре.

— Не. Отговори ми, Джак. Югославяните и мен ли искат да убият? Какво съм им направила?

— Откъде да знам какво си им направила.

— Тогава защо стреляха по нас тази сутрин? По нас ли стреляха или по теб?

— Определено по мен. Проблемът е, че не им пука, ако междувременно убият и теб. Но има нещо по-лошо.

— Какво?

— Те искат да правят бизнес с ярдитата. Ако ярдитата искат да те убият, значи и те също искат.

Ани седеше безмълвна срещу Девлин, без да помръдва. Девлин я наблюдаваше. Забеляза как страхът разстройва красивото й лице. Изведнъж тя покри уста с ръка. Изглежда й стана трудно да си поеме дъх. Девлин се пресегна и нежно постави ръка на врата й.

— Добре ли си?

Ани се мъчеше да си поеме дъх. Девлин видя как паниката я завладя. Той бързо се измъкна от шофьорското място и обиколи колата откъм нейната страна, отвори вратата и внимателно й помогна да излезе.

— Хайде, Ани. Да влезем вътре. Престани да размишляваш. Само вдигни глава, погледни небето и върви. Опри се на рамото ми. Не мисли за нищо.

Ани направи това, което й каза. Накъсано си пое въздух и прикова поглед в покритото с облаци вечерно лондонско небе.

Дано да видя звезда, помисли си тя. Която и да е звезда. Или луната. Каквото и да е. Прииска й се да изкрещи. Но се сдържа, въпреки че всичко, което можеше да види над себе си, бяха мрачните облаци. Всичко, което можеше да чуе, беше потропването на токчетата й по асфалтираната алея на паркинга. Тя погледна надолу и проследи начина, по който пристъпва. После вдигна глава към табелата на кръчмата. Усети силната ръка на Девлин да я прихваща и да я води към ресторанта. Там щеше да има други хора. Трябваше да изглежда нормално. Искаше да разбере как нейният чичо е могъл да й стори това. Как е могъл да я предаде на тези животни? Как е могъл?

Тя успя някак си да се овладее и да стигне до заведението. Девлин намери един усамотен кът. Седна с лице към залата, а тя срещу него. Всичко, за което Ани трябваше да се притеснява, беше Девлин. Но тя знаеше, че зад нея има непознати хора. Мисълта, че може да загуби самообладание пред тях я накара да потуши страха, гнева и отвращението, които беше изпитала. Отвращението от това, че някой, който принадлежеше към собствената й фамилия, я бе предал на хора, способни да използват мачете и кучета, за да убиват.

Сервитьорът се приближи. Ани си поръча двойна водка и помоли Девлин да вземе вино.

— Ще вечеряш ли? — попита той.

— Само салата. Вземи каквото вино предпочиташ. Просто искам да пия, докато говорим. Не мисля, че този разговор ще ми хареса.