Джон Кларксън
Единствен изход (2)

2.

Отвъд океана на друг континент, Джак Девлин стоеше на ръба на веранда, изработена от фино обгорено черешово дърво. Слушаше деликатния звън на люлеещите се от вятъра звънчета и поглъщаше ведрата красота на японската градина пред него. Без да се вглежда в детайлите, очите му улавяха десетките оттенъци на зелено, сияещи от моравата, растенията и старинните бонзаи. Усещаше тучната тъмна почва на градината и здравината на сивкавите скали, акцентирани от флуидната енергия и нежния ромон на обливащата ги вода. Вдишваше хладния вечерен въздух, леко примесен с аромата на пиния.

Градината не просто внушаваше покой. Тя представляваше истински оазис. Рай, скрит далече от изпълнените със смог, задръстени улици на Лос Анджелис. А залязващото слънце озаряваше всичко наоколо с меки златисти отблясъци, сътворявайки мигновение, за което Девлин реши, че едва ли някога ще се повтори.

Девлин беше облечен в същите дрехи, с които бе напуснал Хонолулу преди по-малко от седем часа — широки сиви ленени панталони и памучно поло в бургундско червено. Дрехите му стояха добре. Девлин имаше тяло на трийсетгодишен защитник от професионалната лига. За съжаление, очите му издаваха опита на шестдесетгодишен воин.

Зад него, до ниска масичка от черешово дърво, изработена от същия занаятчия, който бе измайсторил и верандата, седеше Уилям Чоу. Въпреки че домът и градината бяха в японски стил, Чоу не беше чист японец. Той представляваше уникална смесица от няколко източни кръвни линии: индонезийска, китайска и японска. Връзките му с Далечния изток и отвъд него бяха толкова сложни и разклонени, колкото и родословието му. И докато бизнесът му на Изток във все по-голяма степен се пренасяше на Запад, сферата на влияние на Чоу се разрастваше и задълбочаваше.

Уилям Чоу беше собственик на „Пасифик Рим Секюрити“ — една от най-добрите частни агенции в света.

В своя изискан костюм „Армани“, очила с рамка, изработена от корубата на костенурка, и с леко посивялата си катраненочерна коса, Чоу имаше вид на преуспяващ корпоративен изпълнителен директор. Той внимателно преценяваше риска — въпрос, жизненоважен в неговия бизнес. Сега Чоу претегляше опита на Девлин за сметка на неговата уязвимост.

След като прегледа доклада на Девлин за мисията му на Хаваите, Чоу седна и се отпусна, съсредоточавайки се върху цената, която Девлин трябваше да плати за това. За разлика от повечето работодатели, които гледат на своите наемни служители като на бездушни изпълнители, Чоу изпитваше загриженост за Джак Девлин. Той яростно отстояваше етиката на Изтока, според която след като един човек е работил за теб, то той си остава твой наемен служител за цял живот. В съзнанието на Чоу неговият живот и този на Девлин щяха завинаги да останат преплетени.

Чоу бе свидетел на кариерата на Девлин от самото начало и знаеше какво му бе струвала тя. След тази последна задача Чоу бе убеден, че за да оцелее, трябва да се оттегли. Да отдъхне и да си почине. Да излезе в отпуск и да остави зад гърба си. Чоу бе искрено загрижен за Девлин. Но го познаваше достатъчно добре и знаеше, че отдихът му и този път ще се отложи.

Девлин усети как Чоу се изправи зад него и изчака по-възрастният мъж да пристъпи на верандата. За миг двамата останаха рамо до рамо, заслушани в звуците на здрача.

Чоу проговори пръв:

— На Хаваите беше трудно.

Девлин се извърна и погледна своя наставник.

— Да. Оказа се по-трудно, отколкото очаквахме. Отколкото аз очаквах.

Все така потънал в размисъл, Чоу слезе от верандата. Девлин го последва. Знаеше, че изживява някаква вътрешна борба и не искаше да го безпокои, затова пристъпваше тихо след дребния мъж.

След къса, безмълвна разходка, Чоу се спря край малкото езерце до градинската пътека. В бистрата вода шаваха две четиринадесетгодишни златни риби, отрасли до най-подходящия си размер за изолирания воден басейн. Животът им тук напълно съответстваше на защитеното водно пространство, предвидено за тяхното съществуване.

Девлин слушаше ромона на миниатюрния водопад, който обливаше белите гранитни скали, преди да се спусне нежно в малкия рибарник. На Девлин му стигаше само да послуша водата.

Най-сетне Чоу проговори.

— Възстанови ли се вече?

Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— До голяма степен. Някои процедури ще продължат още известно време.

— Да. Чудя се дали трябва да говорим за това.

— Ако желаеш, Уилям, разбира се.

Чоу го погледна и Девлин добави:

— Май ще трябва да поотложим обсъждането. Изглежда имам личен проблем.

Чоу само кимна и промълви:

— Да, така е.

И той подаде на Девлин телеграмата, която бе задържал до този момент.

„Джак, спешно е. Имам нужда от помощта ти. Все още съм в Лондон.

Ани“

Телеграмата съдържаше също телефонен номер и адрес, но Девлин не си направи труда да прочете цифрите. Кодът „Ани“ в това съобщение му бе напълно достатъчен. Образът й проблесна в паметта му. Физическото усещане за загуба го прониза така осезаемо, че той усети как дишането му се ускори. Бяха минали толкова години. Девлин изобщо не бе очаквал, че някога ще получи вест от Ани. Нито пък бе допускал, че реакцията на собственото му тяло ще се окаже толкова силна.

Мекият, фин глас на Чоу прекъсна избликналите чувства.

— Съжалявам. Подобни съобщения рядко вещаят нещо добро.

— Знам. Така е, но се налага да замина за Лондон.

— Разбирам.

— Благодаря ти, Уилям.

Чоу направи лек поклон.

— Ние сме на твое разположение.

— Благодаря, сър.

— Но със съжаление трябва да призная, че в Лондон сигурно няма да бъдем в състояние да ти се притечем на помощ. Както знаеш, Джак, Западна Европа не е от първостепенно значение за нас. Интересите ни там са ограничени, както и сферата ни на влияние.

— Знам. Ще се обадя.

Чоу му подаде ръка. Девлин я стисна. Двамата нямаше какво повече да си кажат. Девлин задържа ръката на Чоу малко повече от обичайното и се запъти към изхода на градината. Но само след няколко стъпки чу благия глас на Чоу.

— Джак.

Девлин се извърна. Силуетът на Чоу се очертаваше на фона на залязващото слънце. Така, в контражур, човекът, който имаше толкова могъщо присъствие в живота на Девлин, сякаш се бе смалил.

— Да, сър?

— Опитай се да съхраниш перспективата, Джак. Личните неща понякога ни влияят с удивителна сила.

— Да, сър. Ще се опитам.

И Девлин си тръгна. Ала Чоу не изпита никакво облекчение от това. Нямаше да се успокои, докато не разбере какво точно се крие зад думата „спешно“ и коя е тази „Ани“.

Която и да беше, за него бе ясно, че Джак Девлин незабавно ще откликне на нейния зов за помощ.