Джон Кларксън
Единствен изход (18)

18.

Отвъд реката, на Саут Бенк (Южния бряг), началник-група Томас Фентън се канеше да започне играта срещу Джеймс Уолдрън.

Фентън беше изчел всички доклади, изписани след първата престрелка и първоначалните доклади за втората престрелка. Всичко това бе адски объркано. Но можеше и да се окаже адски забавно.

Той се пресегна към настолния телефон и набра вътрешния номер на сержант Патрик Рейли.

— Рейли, заповядай в кабинета ми.

След по-малко от минута мършавото, сивокосо ченге се появи в кабинета на Фентън.

— Говори — подкани го Фентън.

Рейли тутакси започна да говори колко лошо се справя Уолдрън със случая. Точно това, което Фентън искаше да чуе.

Фентън разполагаше с един от четирите лични кабинета в щаба на участъка. Кабинетът имаше нужда от ремонт. Сградата, в която се помещаваше участъкът, беше стара. Имаше място за бюрото му, за един допълнителен стол, за маса с компютър и за още един правостоящ. Но Фентън се беше разположил сред цялата скромна обстановка, сякаш беше президент на голяма корпорация.

Рейли стоеше прав и докладваше. Фентън поглъщаше тирадата му като сутрешната си овесена каша. Изпитваше огромно удоволствие, слушайки язвителните забележки и инсинуации на Рейли.

Ама какво сладко лицемерно гълъбче ми е тоя Рейли, помисли си Фентън. И на каква хубава прясна купчина говна беше стъпил онзи педераст Уолдрън.

Ето, всичко се развива чудесно. Вече си имаме и един труп. Много лошо, че жертвата е едно от онези копелета, ярдитата. Но да не се притесняваме, мислеше си Фентън. При скоростта, с която тези маниаци стрелят, скоро ще имаме много повече. Жестокостта на ярдитата винаги беше добре дошла като водещо заглавие в новините, надминаваха я само терористите от ИРА, но след примирието от тяхна страна събития не се очертаваха. Я виж ти, помисли си той, вече си имаме и главорези от Източна Европа, които се борят за място под слънцето. С толкова много автоматично оръжие, което хвърляше в паника обикновените хора и не спираше да стряска съня на полицейските комисари. Много лошо, че не използват и бомби. Бомби щеше да е най-добре, мислеше си Фентън. Но толкоз много свистящи по улиците куршуми също не е толкова лошо, нали? Пресата вече гъмжеше от новини.

Към всичко това се прибавяше, разбира се, и допълнителният привкус на дрога. И което беше най-хубавото, не просто кокаин, а кокаин на прах. Обработеният кокаин на ярдитата. Чудесно. След убийствата и отвличанията, дрогата беше най-доброто нещо. Да не забравяме и сочния десерт — замесената жена. Сега ако се добавеше и едно жестоко убийство на жената, щеше да се получи просто фантастично.

Бъркотията беше пълна. И то точно тук, в малкия тих участък на Тауър, от другата страна на реката. Най-голямото събитие, което щеше да потресе цяла Англия, след онази отвратителна история с двете малки садистчета, дето убиха едно току-що проходило момченце, мислеше си Фентън злорадо. Да, да, да, и кой допусна двамата единствени свидетели по случая да се измъкнат? Кой? Ами главен инспектор Джеймс Уолдрън, ето кой!

Слава на Всевишния, те бяха потънали вдън земя, помисли си Фентън, и бяха повлекли заедно със себе си и кариерата на онзи нещастник.

Фентън още веднъж се поздрави за това, че се сети да прикачи Рейли към Уолдрън, защото абсолютно всяка грешка, която допуснеше Уолдрън, щеше да му бъде докладвана на мига, давайки му възможност окончателно да унищожи кариерата на главен инспектор Джеймс Уолдрън.

Рейли приключи с донесението си. Фентън се усмихна и каза:

— Много ви благодаря, сержанте.

Рейли му отвърна с усмивка и зачака, наблюдавайки как Фентън се подготвя за следващия ход.

— Е, добра сме я забъркали, а, сержант?

— Да, сър.

— Да видим сега как може да ви се помогне на терена, момчета.

— Да, сър.

— Бъркотията е пълна. Много лошо, бих казал.

Рейли кимна.

— Някакъв шанс да докараме този тип Девлин и жената тук?

— Не, доколкото знам, сър.

— Хм. Срамна работа. Надявам се, че поне вие не сте се опарил много в целия този трънак, сержант.

— Е, сър, това не е толкова важно. Лошото е, че се допусна тези проклети главорези да излязат по улиците. Обществото трябва да бъде защитено с цената на всичко.

— О, абсолютно. Точно така, сержант. Но не бива да подценяваме цялата сериозност на проблема.

— Не бива, сър.

— Наистина не бива.

Фентън облиза устни и подпря брадичка, придавайки си много загрижен и умислен вид. Скоро щеше да се яви Уолдрън и той можеше да го притежава в продължение на няколко минути. След това щеше да се обади на неколцина от най-подкупните журналисти, които познаваше — хора, които щяха да изпишат какво ли не срещу каре, подписано със собственото им име. Ще трябва да прикрие усмивката си по време на пресконференцията. Май това беше всичко за днес. После у дома във вилата в Ийст Хам, щеше да погали песа по главата, чашка-две „Джеймисън“ преди вечерята и пудинга, малко телевизия и хайде в кревата. Може би, помисли си Фентън, щеше да удари една-две хубави патки на старата, преди да откърти.

Точно при тази мисъл иззвъня интеркомът и секретарката на Фентън, Етъл Хорнсби, съобщи, че главен инспектор Джеймс Уолдрън чака отвън и иска да го види.

— Само минутка, скъпа, и после го пусни — поръча Фентън и се обърна към Рейли: — Ти седни ей там и си придай по-изплашен и разкаян вид. Няма да се обаждаш, докато не те попитам.

Рейли седна, а Фентън взе лист от струпаните на бюрото му доклади и се престори, че чете задълбочено. Чу влизането на Уолдрън, но не отмести поглед от листа.

След тягостна пауза, той погледна към новодошлия и каза:

— А, извинявай, Джеймс, тъкмо четях доклада ти и бях поканил сержант Рейли да го поразпитам за цялата тази дяволска бъркотия, която сте допуснали.

Уолдрън не отговори.

— Забъркали сте я една. Какво, за бога те е прихванало, та си оставил тези хора сами през нощта, и си се прибирал да спиш?

— Така прецених.

— И какво точно си преценил?

— Беше късно. Не виждах особена полза в това да мъкна жената и детето през нощта в полицията.

— Дори заради собствената им безопасност?

— Нямаме навика да осигуряваме охрана на всеки, който се чувства застрашен. Пък и тя сама се бе погрижила за това.

Фентън погледна бележките си.

— А, да. Онзи тип, Девлин.

— Да, сър.

— И той ти вдъхваше доверие?

— Да, сър.

— Благонадежден ли ти се стори?

— Да, сър. Прегледах биографията му, преди да реша да ги оставя без охрана.

— И какво установи?

— Има голям опит в полицията. И в службите за сигурност.

— Разбирам, разбирам. А как ще ми обясниш факта, че днес той не се е явил тук?

— Очевидно се е борил за живота си, както и за живота на жената и детето.

— Да. Добре. А сега какво?

— Имам всички основания да вярвам, че ще дойде.

— И какви са те?

— Така смятам, сър.

— Ами добре. Тогава, предполагам, всичко е наред. Ти си непогрешим в преценките си.

Уолдрън не се хвана на въдицата. Фентън усети, че доводите му се изчерпват.

— Добре, Джеймс. Мога само да се надявам, че ще се окажеш прав. Заради теб самия и заради сержант Рейли. Сигурно си даваш ясна сметка, че не мога да позволя много дълго вълците да се разхождат на улицата. Ще направя каквото мога, но не обещавам нищо. Тази гадост всеки момент може да капне върху бюрото на вътрешния министър. Ако това стане, първата им реакция ще бъде да се измете къщата. Знаеш това, нали?

— Да, сър.

— Ще бъда докрай откровен с теб. Ако всичко това свърши зле, от което се опасявам, всеки от нас ще отговаря за себе си. Няма да позволя този участък да се издъни заради теб. Когато цялото това лайно съвсем се размирише, ще се разчуе преди всичко името „Уолдрън“. Уолдрън, Уолдрън, Уолдрън. Ти отговаряш за всичко. Просто те предупреждавам.

Този път Уолдрън само кимна.

Фентън се обърна към Рейли, който седеше на стола в пълна покруса, изписана върху гузната му физиономия.

— А и ти, Рейли, наистина съм изненадан от теб. Човек с твоя опит в охраната и с безупречната ти кариера досега. Толкова ли не можа да съобразиш и да не допуснеш Уолдрън да позволи на двамата свидетели да се измъкнат през нощта?

Рейли бе забил поглед в токовете на ожулените си чепици. Фентън повиши тон:

— Е?

Рейли бавно вдигна глава, колкото да измърмори:

— Не, сър.

— Този тук, Уолдрън, може да е прекарал повечето си служба в седене зад бюрото, вместо да обикаля с Пандата и да понаучи улиците, но вие… От вас очаквах повече.

— Съжалявам, сър.

— Разбира се, съжалявате, но какво ни помага това? Нищо, бих казал. Слушайте, сержант, разбирам колко е трудно да се пренебрегват решенията на прекия началник, но всички тук врим в един казан. Трябва да предоставяте на Уолдрън възможност да се възползва от вашия опит.

— Слушам, сър.

Уолдрън се усети, че стиска ядно зъби при оскърбителната игра, която Фентън бе подхванал, но това му помогна да държи устата си затворена.

— Е, да не се обиждаме повече. Двамата се хващайте веднага за работа. Искам този случай да приключи бързо. Искам тези хора тук. Незабавно! Действайте.

Уолдрън този път не кимна, нито отвърна нещо, нито пък си направи труда да погледне Фентън. Обърна се и напусна кабинета. На Рейли му се наложи да скочи и да закрачи бързо, за да го догони.

Когато се озоваха в коридора, Рейли заговори пръв:

— Началникът доста се е впрегнал.

Уолдрън се извърна и го изгледа. Стори му се едва ли не, че вижда Рейли за пръв път. Сплъстената му, мръсна коса. Досадната му конска физиономия. Кирливата му бяла риза, увиснала на раменете му с несменяемата лекьосана червена вратовръзка, която Уолдрън беше виждал стотици пъти, същия синкав плетен пуловер, същите немачкаеми сиви панталони.

Уолдрън винаги беше чувствал Рейли като досадна тежест, която Фентън беше увесил на врата му от злоба, но сега му се струваше, че този човек представлява нещо много низко — самото олицетворение на низостта. Уолдрън сякаш долавяше с обонянието си гнилостта у този човек. Нещо, за което досега не бе си давал сметка, порази ума му с необичайна сила. Той знаеше, че Рейли беше куката на Фентън, но до този момент не му бе пукало от това, защото му бе ясно, че Фентън разполага с многобройни начини да разбере какво прави той и без помощта на Рейли. Работата не беше в това. Имаше нещо друго. Нещо много по-лошо.

Тази мисъл отврати Уолдрън. Ядоса го и го накара да допусне рядка грешка. Досега той никога не бе обсъждал с Рейли предстоящите си действия. Уолдрън не желаеше да доставя на Фентън удоволствие с възможността да разбере нещо важно посредством Рейли. Но сега пожела да постави и двамата на мястото им.

Той заби пръст в гърдите на Рейли и процеди:

— В четири часа да си осигурил при входа кола без отличителни знаци. И да не е някоя от тези говняни малки таратайки. Взимаш сиера или роувър, с мощен двигател. Ще ме чакаш вътре с радиостанциите. И гледай батериите им да са заредени. Погрижи се да работят. И се подготви да излетиш като говно от лопата, когато ти кажа, щото в четири ще знам къде е онова копеле Девлин и искам да си готов да дойдеш с мен, за да го заловим.

Рейли занемя — никога не беше виждал Уолдрън толкова напрегнат или ядосан.

— Разбрано? — извика Уолдрън.

Рейли подскочи:

— Да, сър!

— Добре. А сега се върни обратно или се обади по телефона, кука такава, и докладвай на оня дърт идиот Фентън, който още не е разбрал, че това не е някаква си шибана игричка, измислена за собственото му забавление.

Без да изчака протест или някакъв отговор, Уолдрън се обърна и бързо се отдалечи.

Рейли остана неподвижен в коридора, докато Уолдрън не зави зад ъгъла и не изчезна от погледа му. След това неприятната му физиономия се изкриви от злоба. Никой не може да ми говори по този начин, помисли си той. Скапан нещастник! Ще се обадя и още как, какво си мислиш бе, кур сплескан.

Рейли нахлу в стаята на отдела за борба с кражбите и вдигна най-близкия телефон. Набра номера на пристава в районната Магистратура. Предаде много ясно на свръзката, че ако неговите хора искат Джак Девлин, трябва да са готови да дойдат и да си го вземат в четири часа или малко по-късно. Да се приготвят и да дойдат бързо, много бързо.

Приставът предаде съобщението на свръзката на Зенко, който на свой ред завъртя телефона в задния салон в щабквартирата в Сохо, но Зенко го нямаше там да вдигне слушалката. В този момент той седеше на една пейка в Хайд Парк и наблюдаваше внимателно мъжа, седнал на метър разстояние от него. Хинтън нямаше вид на човек, който наблюдава каквото и да било. Очите му бяха полузатворени и той тихо си мърмореше нещо под нос. Зенко дори и не се опитваше да долови думите му. В този момент той се бореше да се сдържи да не извади „Грендел“-а си и да изстреля достатъчно куршуми в шията на Хинтън, за да отдели главата от тялото му. Докато Зенко гледаше Хинтън, той всъщност си представяше как главата му се търкулва на земята.

На противоположната пейка Мислович и Оливър на свой ред се преструваха, че водят дружеска беседа.

Оливър дори беше станал и разтърсил ръката на Мислович, когато се поздравиха, даже го нарече „френ“, въпреки че от устата на Оливър думата прозвуча толкова странно, че Мислович първоначално дори не схвана какво му казва. Всъщност, той трябваше да признае, че разбра едва половината от онова, което Оливър му приказва. Карибският му акцент объркваше Мислович. Оливър беше живял в Лондон през последните двадесет години. Защо тогава, чудеше се Мислович, английският му звучеше така, сякаш току-що беше излязъл от някой забутан град в Ямайка?

Югославянинът седна и се заслуша в подпяващия говор на Оливър. Слушаше го, но в действителност не го чуваше. Вместо това си мислеше за смъртното оскърбление, което Девлин му беше нанесъл, опирайки пистолет в главата му, след което на всичкото отгоре се бе измъкнал. Както и за последвалото нахалство, извършено от тоя ненормалник отсреща, когото Оливър наричаше „Хинтън“. Той има наглостта да насочи оръжие срещу него и по-лошо, всъщност бе готов да го убие, за да се добере до Девлин. А сега ето ги, седят си тук в парка, сякаш това бе нещо обичайно, и на всичкото отгоре Оливър го нарича „приятел“.

Мислович прекъсна шефа на ярдитата и рече:

— Господин Оливър, май си имаме проблем.

— Къв проблем?

— Жената и Девлин.

— Не, не, господин Милс. Ние си нямаме проблем. Аз си имам проблем. Вие нямате нищо общо с тоз тип, с жената и квот още е там.

— Имам, и още как. Всички следи водят към мен. А хич не обичам да ме заплашват в собствения ми офис и да ме използват като заложник.

— Ясно бе. Не мож да остаиш некой да н’та уважава. Но аж’са погрижа за него. Аз.

— Добре, тогава да приключим бързо със случая. Нямаме нужда от тези усложнения.

— Ти заеби усложненията. Треваше а го гръмнеш в лицето и а си свършил с него гат ти беше в ръцете.

— Опитах се да ви направя услуга. Мислех, че го искате. Следващият път ще знам.

— Дърпаш спусъка, мон, и толкоз. Ма друг път нема да има. Друг път аж’са погрижа за него.

— Или пък аз.

— Не, не, не, не. О, не, мой човек, ние сме тез дет ша го гърмат. Ние ша го гръмнем, и жената, и секи дет си мисли, че мож да ми са пречка в бизнеса. Вие само се погрижете за нашия бизнес.

— Разбирам.

Мислович усети как гневът му се надига и трябваше да упражни известно усилие, за да си наложи по-спокоен тон.

— Но, разбира се, господин Оливър, това приятелче доста затрудни бизнеса.

— Може би.

— Не мисля, че е в наш интерес да търчим по улиците, опитвайки се да го застреляме.

— Може би не.

— Тъй че в интерес на нашия бизнес и като ваши приятели, ние поехме отговорността да намерим господин Девлин и жената, и да ви помогнем да ги отстраните.

— Е, и кво ша разберете? Кой ша ви каже, мистах Милс?

— Имаме си информатори.

— Кой?

— В полицията.

— Затва ли ма викна тука? Да ми кажеш тва?

— Да. Затова. Очаквам много скоро да получа информация къде вие — ние — можем да го намерим. Ще се погрижа отново да ви изпратя господин Девлин.

— Чудесно. Приемам с благодарност. Кат приятели.

— Като партньори в бизнеса.

— Чудесно.

— Що се отнася до нашия бизнес…

— Кво?

— Време е да го поставим на друго ниво. Бих искал значително да вдигна поръчката.

Оливър се поколеба само за миг. Мислович го подбутваше, но в посоката, която Оливър искаше да го подбутнат.

— Няма проблеми. Кажи ми кога и колко.

Мислович продължи:

— Да речем десет кила. Веднага щом можете да ги осигурите.

За момент Оливър запази мълчание. Никога досега не беше търгувал в такова голямо количество.

— Ко дигнем толкоз високо, ша ни треват некои неща от вас.

— Какво друго? Като изключим парите.

— Ми ша ми трева малко повече безопасност, тогаз. Не мож ли а са разберем ’ми намериш оръжие? Бойни автомати. Ти ми каза, че можеш.

— Колко ще ви трябват?

— Ми да речем, по един на кило. Да направим бартер. Свалям цената на кило седем процента за сека.

— Тоест?

— Получаваш праха за десет и пет.

— Британски лири.

— Разбира се.

— Да се разберем на десет.

— Недей така, мистах Милс. Не мож да ми искаш а ти платя дванайсе стотачки за един автомат.

— Боен.

— Боен. На пазара вървят за десет и педесе.

— Къде? Само поединично. Аз ще ти осигуря десет.

— Ма аз купувам на едро, начи трева да свалим цената.

— Не. Не и с оръжията. Оръжието е сила, господин Оливър. Аз съм готов да ви осигуря достатъчно огнева мощ, за да станете непобедим на улицата. Това струва много повече от цената, по която вървят.

Оливър се замисли над този аргумент. Знаеше, че Милс е прав. Щеше да се опита да подбие цената от другия край.

— Окей, мистах Милс. Не му е времето за философски спорове. Десет за десет. Звучи ми добре.

— Добре. Имаш го, но при едно условие.

Оливър тутакси се намръщи.

— Не обичам условия, след като цената е спазарена.

— Това ще ви хареса.

— Кво?

— Сделката я правим на уговорената цена, но след като Джак Девлин бъде убит. Не мога да правя бизнес, докато този непредсказуем тип се мотае по улиците. Този човек е опасен. Той вече ни забърка в улични престрелки. Създава прекалено много напрежение.

Оливър трудно можеше да откаже това условие. Но да го приеме, щеше да означава, че сделката се контролира от Мислович, а Оливър мразеше това почти толкова, колкото мразеше намесата на Девлин.

— Не обичам условията. Каквито и да са.

— Той трябва да се махне от пътя ни, преди да сме се заели с бизнеса. Ако вие не желаете, аз ще се оправя с него. Но аз няма да правя бизнес, докато Девлин си разиграва коня.

Оливър кипна.

— Ша ти сложа проклетото шибано сърце на тоз мъж в скута, човече! Ша… — Оливър замълча. — Е, хайде, по дяволите. Искаш да почакаш, докато той умре. Хубаво. Почакай.

— Аз гарантирам, че няма да чакате дълго. Информацията ми е сигурна.

— Чудесно.

Оливър се изправи. Мислович остана седнал. По някакъв извратен начин той изведнъж усети, че стиска палци за Девлин. Дано се изгуби. Да се скатае някъде. Да постои настрана докато избият балансите на Оливър. Ще го дразня по този повод, докато се реши да посегне да ме убие, след което ще изпитам истинско удоволствие да го претрепя. Старият пожар отново бе лумнал в гърдите на Мислович. Това беше играта, която той обичаше. Война и хаос. Омраза и смърт.

Но ето че Оливър развали мига. Изправен пред Мислович, той каза:

— Чух, че оня ти е гръмнал колата.

Едва тогава Мислович забеляза ключовете за кола в ръката на Оливър.

— Докарал съм ти друга. Червена.

Той посочи към Найтсбридж стрийт.

— Трябваше да купя една за Хинтън. Тъй че зех една и за теб. Хубав червен сааб. Паркиран е ей там, мон. Карай го със здраве. Приеми го като бонус за първата сделка.

Оливър се разсмя с пълно гърло и подхвърли ключовете на Мислович. Те го удариха по брадичката и паднаха в скута му.

— На. Недей а ми благодариш, френ. Просто манко знак за добрите ми чувства.

Оливър се обърна и се отдалечи. Хинтън го последва. Александър се показа иззад едно дърво на около десетина метра зад пейката на Зенко. След това от различни скрити места наизскачаха още трима души.

Покровителственият жест на Оливър с компенсирането на колата на Мислович сам по себе си беше достатъчно оскърбителен, но тази детинска демонстрация на сила вбеси югославянина. Мислович обаче нямаше намерение да достави удоволствие на Оливър, да покаже яда си. Вместо това, той пое дълбоко дъх и остана спокоен и неподвижен. Добре, скъпи ми „френ“, помисли си Мислович, порадвай се още малко на „манката“ си игричка. Мислович в този момент изобщо не го интересуваше какво иска Драган от него, нито огромното му нетърпение да установи стабилни връзки на лондонския пазар на дрога. Сега той беше уверен, че много скоро ще убие този Оливър, заедно с толкова от неговите хора, колкото се наложеше.

И тъй, следващите няколко минути Мислович остана на пейката, размишлявайки над всичко това. Зенко се приближи и седна до него. Разбираше, че сега не беше моментът да се обажда, нито да мърда.

Малко след това двамата напуснаха парка и Зенко най-после звънна по клетъчния си телефон да провери дали за него имаше оставено някакво съобщение.