Джон Кларксън
Единствен изход (13)

13.

Докато се добере до леглото си, Ани бе напълно изтощена. Въпреки това се събуди в обичайния час, в седем заранта. Ослуша се за Елизабет и реши, че дъщеря й още спи, обърна се, зави се и отново задряма. В девет тя окончателно отвори очи, напълно разбудена.

В апартамента цареше тишина и Ани се отдаде на блянове. За някакви две-три секунди изминалата нощ й се стори като кошмар, от който се пробужда, сякаш нищо такова не се бе случило. Дните преди това не бяха истина. Ужасът от смъртта на съпруга й, нападението на Хинтън, появата на Девлин. Всичко това не беше се случило.

После спомените отново нахлуха сред утринната тишина. Тя здраво стисна очи при болката, но тя не изчезна. После тишината й се стори злокобна, изпълни я с ужас и я изхвърли от леглото.

Трепереща, тя се загърна в кадифения си пеньоар и тихо влезе в спалнята на Елизабет, за да я види. Детето още спеше. След това тръгна да потърси Девлин. Апартаментът беше разхвърлян и на нея й се стори, че би било странно, ако го намери тук толкова късно. Но все пак реши да погледне, дали Девлин спи на дивана в дневната.

Когато застана на прага, някакъв огромен мъж бързо се изправи от стола, на който беше седнал, близо до входната врата. Беше облечен в нещо, което приличаше на дълго брезентово наметало, стигащо почти до глезените му. Но не беше само брезент. Под дългата горна дреха беше навлякъл противокуршумна жилетка „Кевлар“. А в ръцете си държеше нещо с много зловещ вид, което се казваше бойна пушка „Мосберг“, модел 500, с бронебойни патрони.

Макар нещо да й подсказваше, че този мъж е на нейна страна, тя така се изненада и изплаши, че не можа да проговори, а мозъкът й отказваше да намери каквото и да е обяснение за появата му тук. Все още парализирана, тя дочу един кротък, хриплив глас, който й заговори на странна смесица, която й прозвуча като нещо средно между южноамерикански и британски „кокни“.

— Извинявам се, мадам. Гусин Девлин ме нае да наглеждам нещата тука. Не искахме да ви будим. Каза ми, че ще е съвсем добре, ако ви се представя, когато се събудите. Казвам се Бен Джонсън.

Ани остана неподвижна, вперила поглед в него. Никога през живота си не беше виждала толкова недодялан човек. Сивата му коса бе късо подстригана. Лицето му беше осеяно с бръчки, а един голям белег разделяше дясната му вежда на две части. Беше гладко избръснат и с цялото си снаряжение приличаше на военен, само дето нямаше вид на воин от модерна армия.

Бен стоеше изправен, търпеливо изчаквайки първоначалната й реакция да премине. Беше свикнал с начина, по който някои хора се стъписваха при вида му и беше достатъчно мъдър да остави първоначалното стъписване да отшуми.

След миг, разбира се, реалността, че този мъж — планина охранява нейната врата, обгърна Ани и тя се усмихна благодарно.

Тръгна към него с протегната ръка и той й отвърна с такава чистосърдечна и топла усмивка, че тутакси се почувства освободена от смъртния страх, който я бе обзел тази сутрин.

Той й позволи да хване ръката му и после внимателно скри нейната в шепата си. Ани се опита да стисне ръката на Бен, за да се здрависа, но тя беше толкова голяма, че тя не можа да я обгърне с пръстите си. Стисна, колкото можа, и направи усилие да я разтърси, погледна го в лицето и забеляза, че дълбоко сред бръчките и белезите я гледаха две поразително сини очи.

— Много се радвам да се запозная с вас, Бен, и се радвам, че сте тук. Сега се чувствам много по-добре.

— Благодаря ви, мадам. Гусин Девлин ми каза, че ще се върне навреме да ви заведе на срещата в полицията в единайсет.

— Вярно. Почти бях забравила за това. Е, закусихте ли?

— Всъщност, подкрепих се с една купа жито.

Ани се зачуди, че беше останало нещо.

— А, много добре. Ще пиете ли кафе?

— Да.

— Мляко и захар?

— Чисто.

— Окей.

Ани погледна към входната врата и забеляза, че останките й бяха укрепени с дебело парче шперплат и че бравата е поправена.

— Нима съм спала по време на ремонта?

— Предполагам. Когато дойдох тук, човекът тъкмо привършваше. Струва ми се, че е свършил добра работа.

— Е, ще ви донеса кафето.

— Благодаря ви.

Ани се запъти към кухнята, спря се и се обърна.

— Това пушка ли е?

— Да.

— Наистина ли трябва да сте с нея?

Бен кимна.

— Да, мадам.