Джон Кларксън
Единствен изход (10)

10.

Най-после Елизабет заспа. Бяха минали почти два часа, откакто полицията реагира на стрелбата в „гълъбарника“ на Ани. Тя и Девлин седяха на дивана в дневната. Китките на Девлин все още бяха стиснати в неудобните гривни на белезниците.

Дежурният полицейски началник, главен инспектор Джеймс Уолдрън, седеше срещу тях. Хората от СО вече бяха привършили работата си по претърсването. Двама детективи, специалисти по убийствата, привършваха с огледа на безжизненото тяло на жертвата. Санитари от моргата се приготвяха за изнасянето на трупа. Бляскаха светкавици на фотоапарати. Някой говореше по клетъчен телефон с Прокуратурата на Нейно Величество относно обвиненията, които трябваше да се предявят.

Като при всяка насилствена смърт, сложните бюрократични процедури щяха да избълват неимоверно количество документация. Сякаш цивилизованата част на града можеше да оцелее само ако се произведеше достатъчно количество хартия, която да покрие убийството, да попие кръвта и да притъпи истерията.

Девлин наблюдаваше Уолдрън, който говореше по телефона. Трудно можеше да долови думите на главния инспектор, но разбираше за какво става дума. Уолдрън имаше предвид него.

Докато полицията си вършеше работата, Девлин и Ани седяха кротко сред трескавата активност наоколо.

Ани се чувстваше изтощена физически и емоционално. След преживяното напрежение се бе вглъбила в себе си. Лицевите й мускули бяха напълно отпуснати. Около нея витаеше някаква загадъчна аура. Мадона на сцената на едно убийство. Медицинският екип се бе погрижил за раните й. Ръцете й бяха бинтовани. Раните не бяха дълбоки, но превръзките ги правеха да изглеждат сериозни и засилваха усещането за уязвимост, което тя излъчваше.

Девлин седеше на не повече от педя разстояние от Ани и осезаемо усещаше присъствието й. Външно той излъчваше същото спокойствие като нея. Вътрешно обаче, напрежението и притесненията му нарастваха. От време на време той поглеждаше към нея, открадвайки си малко красота, но това само увеличаваше напрежението му. Белезниците му пречеха да я докосне. Ситуацията не му позволяваше да я заговори. Затова той продължаваше да седи и да чака. Опитваше се да потисне раздразнението, което можеше да избухне в гняв. Девлин не искаше да се противопоставя на Уолдрън до степен, при която можеха да го арестуват. Той беше наясно, че началниците в Лондонската полиция разполагаха с огромни права да решават хода на едно разследване. Дежурният офицер беше в компетенциите си да прецени дали е налице престъпление, или не, кой трябва да бъде арестуван и какви да бъдат първоначално предявените обвинения.

Поне засега съдбата на Девлин, а следователно и на Ани, беше в ръцете на Уолдрън. Уолдрън беше мършав, съсредоточен мъж, който имаше по-скоро вид на лектор от някой престижен университет, отколкото на дежурен главен инспектор и шеф на подразделение на Лондонската полиция. Девлин се размърда неудобно. Имаше усещането, че ако не се държи както подобава с Уолдрън, щеше да се натъкне на типичен британски отпор. Уолдрън ще стане официален и формален и ще последва неговото арестуване. А Девлин нямаше никакво желание да го арестуват.

Единственото предимство, с което той разполагаше в момента, беше куражът, с който Ани се бе справила със ситуацията. Тя бе успяла да даде на полицията само минимално количество информация, без да изпада в противоречия. И което беше още по-удивително, тя бе съумяла да предизвика тяхната симпатия, кротко изигравайки ролята си на жертва.

Ако Ани не беше го потърсила чак на другия край на света, Девлин щеше да повярва, че тя не знае нищичко повече от онова, което бе казала на полицията.

Тя беше проявила достатъчно съобразителност да не лъже, а да разкрие само онази част от истината, която искаше да бъде разкрита. Каза на Уолдрън и на останалите, че мъжът й се е занимавал с пласмент на кокаин. Продавал го на свои приятели. Да, подозирала го, но той криел от нея. По някаква причина хората, които го снабдявали, го убили. Тя все още не можела да повярва, че всичко това се е случило. А сега, тази вечер, същите тези хора проникнали в къщата й, за да я тероризират да им върне парите, които той уж бил откраднал от тях, пари, които тя не била виждала. Господин Девлин бил стар приятел, дошъл да помогне на семейството й след тази ужасна трагедия.

Уолдрън не беше толкова наивен, за да повярва, че някакъв стар семеен приятел може да обезоръжи един злодей, да изгони от къщата втори въоръжен злодей и всичко това, без да получи и една драскотина. Но цял живот нямаше да му стигне да измисли каквото и да е престъпление, в което да го обвини. Намереното оръжие не беше на Девлин. Мъртвият изглежда бе прострелян с куршуми от оръжие с по-голям калибър, за което Девлин твърдеше, че е отнел от жертвата.

Най-после Уолдрън постави слушалката на вилката. Поклати глава, понечи да каже нещо, но само се наведе и свали белезниците на Девлин. После се облегна назад, облиза устни и замълча. Имаше вид на човек, който се нуждае от още малко време, за да смели всичката информация, която е получил.

Най-после той хвърли поглед към Девлин и проговори:

— Известен сте тук-там, а?

Девлин не отговори. Уолдрън погледна към Ани.

— Госпожа Печек, как казахте, че сте се запознала с господин Девлин?

— Срещнахме се преди много години. В Ню Йорк. Много си допадахме, но може би бяхме твърде млади, за да го разберем. От време на време се чувахме през всичките тези години.

— Какво знаете за професията му?

— Само в най-общи линии. Знам, че има някакъв опит в полицията.

— И сте решила, че може да ви помогне?

— Да.

— Може би нещо като закрилник?

— Да.

— Избрала сте си добра компания. Вашият президент Картър е направил същия избор.

— Да. Знам, че Джак е работил за Сикрет Сървис.

— Както и в отдела на Нюйоркската градска полиция. Също така във Военната полиция на САЩ, както и за една частна осигурителна компания, известна като „Пасифик Рим“. Господин Девлин е човек с доста голям опит по проблемите на сигурността.

Уолдрън се обърна към Девлин.

— Разбира се, господин Девлин, вие би трябвало да знаете, че нямате абсолютно никакъв лиценз или право да работите на територията на Обединеното кралство.

— Аз не работя. Тук съм да помогна на приятел. За всичко това знам по-малко и от самия вас. Пристигнах буквално преди няколко часа.

— Хм, и вижте колко проблеми успяхте да ни създадете за толкова кратък срок. Твърде необичайно, бих казал.

Девлин не отговори.

Уолдрън се почеса по главата, потри врат примирително, разбрал, че тази вечер няма да може да измъкне нищо повече.

— Опасявам се, че ще ни трябва доста време, за да изясним всичко това. Къде сте отседнал, господин Девлин?

— В „Конат“. Макар че не ми остана време да се регистрирам.

— Значи няма да сте там тази нощ?

— Вероятно. Така и не ми остана време да поговоря с… — Девлин се поколеба и добави: — С госпожа Печек.

— Лично аз бих се чувствал малко по-спокойно, ако знам къде ще бъдете от този момент до единадесет часа утре…

— И какво ще стане утре в единадесет часа?

— Вие и госпожа Печек ще дойдете в моя кабинет, който, за щастие, се намира само на няколко преки оттук. Както и Съдебната магистратура, така че ще можем да оправим нещата с Прокуратурата на Нейно Величество. Инстинктът ми подсказва да ви арестувам веднага, господин Девлин, но честно казано, не намирам в какво да ви обвиня. Ако се окаже, че това оръжие е било ваше, ще разполагам с достатъчно основания.

— Не е.

— Така е, и за ваш късмет се надявам, куршумните рани в тялото отвън също така да не съвпаднат с куршумите на това оръжие.

— Не, няма да съвпаднат.

— Добре, ще видим. Трябва да изчакам колегите си, за да се уверя, че веществените доказателства съвпадат с вашите показания, госпожа Печек, и също така трябва да свържа вашето дело с делото по убийството на вашия съпруг, което между другото е възложено на Полицейския участък в Уембли. Където и впрочем са намерили…

— Знам какво са намерили.

За пръв път гласът на Ани прозвуча толкова категорично.

— Да. Съжалявам… Добре.

Уолдрън рязко се изправи, направи няколко крачки и заговори с един от хората си, по-възрастен мъж с конска физиономия, сержант Рейли, който изглеждаше така, сякаш единственото му желание бе веднага да напусне и да отиде да се наспи.

Девлин се обърна към Ани:

— Скоро всичко това ще свърши. Добре ли си?

Ани го погледна за миг, преди да отговори.

— Да, но се чувствам изтощена.

Уолдрън се върна и остави визитната си картичка на масата между двамата.

— Това е визитната ми картичка. Явете се на този адрес утре в единадесет. Съветвам ви да се явите навреме. Нямам никакво желание да ви издирвам.

Уолдрън се изправи и понечи да си тръгне, но Девлин го спря.

— Мога ли да ви задам два въпроса?

Уолдрън отново се отпусна на стола.

— Защо не.

— След като всички тези хора си свършат работата, ще оставите ли тук някого, в случай, че човекът, който направи всичко това, реши да се върне?

— Не мога да си представя, че е толкова луд да го направи.

— Просто за всеки случай.

— Е добре, това не е съвсем по процедурата. Осигуряването на полицейски персонал за лична охрана не е в нашите пълномощия. Струва ми се, че това е по-скоро ваше задължение, господин Девлин. Според мен, много по-благоразумно би било да се обадите на някой дежурен ключар, който да поправи входната врата. И не отваряйте, ако не сте сигурни кой стои от другата страна.

— Какво ще кажете все пак за някой полицай, докато всичко това стане?

Уолдрън помисли за секунда.

— Интересно как някой, който има вероятност да бъде обвинен в убийство или най-малкото в незаконно притежаване на оръжие, има нахалството да моли полицията за лична охрана. На всичкото отгоре се предполага, че вие сте експерт по сигурността, господин Девлин.

— Но както вече отбелязахте, нямам право да работя в тази страна.

Уолдрън бързо се изправи.

— Не желая да споря с вас. Ще оставя човек, докато оправите вратата. Елате утре в кабинета ми. В единадесет часа.

Девлин проследи как Уолдрън даде разпорежданията си на неколцината души от полицейския екип и след това напусна, отвеждайки сержанта с конската физиономия със себе си.

Ани се обърна към Девлин.

— Мисля, че трябва да си поговорим — рече той.

— Знам, знам. Но моля те, нека първо да си взема един горещ душ и да се приведа в ред. След това ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш.

Девлин се почувства разочарован, но не даде воля на чувствата си.

— Добре.

Ани се изправи и тръгна към вратата. Отначало пристъпи колебливо, леко приведена, но скоро се изправи. Преди да напусне стаята тя отново се обърна.

— Джак?

— Какво?

— Как успя да се справиш с онзи в коридора? Как не те застреля, докато идваше към апартамента ми?

— Не вървях към твоята врата. Тръгнах в другата посока.

— Защо? Знаеше ли, че той те очаква?

— Да.

— Как?

— Изпитах подозрение, когато ти само натисна звънеца, без да попиташ кой е. Прецених, че щом си в толкова голяма беда, че да ме повикаш да дойда, би трябвало да си по-внимателна кого пускаш. Когато асансьорът се отвори, го надуших. Цигари и чесън. Нещо не беше наред с тази миризма.

— Да, така беше.

— Когато се озовах зад него и видях оръжието, просто имах достатъчно късмет да го избия от ръката му, преди да ме застреля.

Ани кимна. Тя остана на мястото си, премисляйки чутото. Опита се да си представи ситуацията. Кимна още веднъж и излезе в коридора.

Девлин я изчака и вдигна телефона. Първо позвъни на Лудвиг, нощния портиер в „Дрейкът“. В стаята му се бе получил факс с имената, които му трябваха, и то незабавно.