Джон Кларксън
Единствен изход (32)

32.

Рейли влезе в участъка малко след девет. Уолдрън седеше в своя импровизиран кабинет. Началник-група Фентън още не беше се появил. Всичко изглеждаше нормално. Прекалено нормално. Очевидно тук още не беше пристигнала новината, че свидетелите на Уолдрън са мъртви. Преди да успее да се зачуди защо, Уолдрън излезе в общото помещение на отдела и тръгна право към него. Главата на Рейли още го болеше от махмурлука и той имаше нужда от сън. Когато видя Уолдрън, му се дощя да се бе обадил, че му е зле.

— Рейли, ела с мен.

Това копеле с неговия началнически тон дори не му каза „добрутро“, помисли си Рейли.

— Да, сър. Какво ще правим?

— Мисля, че попаднахме на скривалището на Девлин. Да тръгваме.

Рейли премигна от изненада. Какво, по дяволите, ставаше пък сега?

Уолдрън беше осигурил бяла, необозначена полицейска кола на паркинга зад участъка. Най-обикновен форд ескорт. Подкараха мълчаливо към хотел „Дрейкът“, паркираха необозначения седан и поставиха на контролното табло бележка „Служебно. Полиция“.

Уолдрън си постави значката и се легитимира пред управителя на хотела, седнал на рецепцията:

— Полиция. Идваме по служба. Моля, посочете къде се намира стая 12.

— Очакват ли ви, сър?

— Да. Няма нужда да звъните.

Управителят им обясни и Уолдрън поведе Рейли нагоре, по разни стълбища, към стаята на Девлин.

Най-сетне Рейли се осмели да попита:

— Какво става?

Уолдрън му отвърна лаконично:

— Ще видиш. Само бъди нащрек и прави каквото ти кажа.

Рейли разбираше, че не може да направи нищо друго, освен да го следва. Каквото и да станеше, той беше сигурен, че ще приключи преди часа на срещата му със Зенко. Той погледна към часовника си. Беше точно 9:57.

Когато стигнаха до вратата на стаята, Уолдрън почука веднъж и влезе. Беше запомнил, че трябва да влезе пръв.

Озоваха се в малко антре, водещо към стаята. Уолдрън прекрачи засводения праг. Рейли го последва. Когато Уолдрън пристъпи в дневната, той забеляза с периферното си зрение, че Девлин е застанал встрани от прага с гръб, опрян в стената.

Когато Рейли направи две крачки навътре в стаята, Девлин се напрегна и замахна с един автомобилен лост право в пищялите на мършавото ченге.

Болката беше толкова внезапна и мъчителна, че писъкът на Рейли прозвуча като патешки грак. Краката му бяха подкосени. Той залитна напред и се стовари върху застлания с килим под.

Веднага щом рухна, Девлин се озова върху него. Той сграбчи Рейли за яката на евтиния му син блейзър, повдигна го и го запокити в едно кресло до стената.

Уолдрън остана на мястото си, без да помръдва, зашеметен за миг от жестокостта на Девлин.

Щом Рейли се озова на креслото, Девлин приклещи лоста напряко през гърлото му и притисна назад, докато главата на Рейли не се опря в стената и той започна да се бори за въздух.

Американецът заговори през рамо на Уолдрън, без да сваля поглед от Рейли.

— Извади всичко от джобовете му.

Уолдрън се подчини и бързо се приближи.

Рейли отчаяно посягаше към притискащата гърлото му шина. Уолдрън измъкна портфейла на Рейли, значката, ключове, цигари, пари и увенчана с оловен накрайник къса палка от десния му заден джоб.

— Пребъркай го — изръмжа Девлин.

Уолдрън опипа нагоре-надолу краката и тялото на Рейли, за да провери за друго оръжие и Девлин най-после дръпна желязото от гърлото му. Рейли залитна напред и понечи да повърне и да всмуче въздух през смазания си гръклян.

Девлин опря върха на желязото в основата на ноздрите на Рейли и внимателно избута главата му назад, докато ченгето не го погледна в лицето.

Надвеси се над него и заговори кротко, на педя от лицето на Рейли.

— Свърши се, отрепка такава. Ти повече не си ченге.

Рейли изгъгна предизвикателно:

— Върви по дяволите, мръсно копеле!

Девлин дръпна желязото, удари отново Рейли през пищялите и притисна пръта пак през гърлото му, изтръгвайки стонове на болка и гняв. Той дръпна лоста тъкмо преди мозъка на Рейли да потъне в мрак и отново избута главата му назад с върха на желязото, забоден в ноздрите.

— Окей. Започваме отначало. Няма да се обаждаш, докато не ти кажа. Няма да произнасяш и една шибана дума. Всичко каквото можа, го направи. Повече няма да доносничиш на убийци, Рейли. Избрал си лошата страна. Сега ще си плащаш за това и за всичко останало, което си сторил.

Изчака да чуе отговора му, но Рейли се бе изплашил до смърт и устата му бе здраво затворена.

— Хайде, отговаряй — подбутна го Девлин.

Рейли просъска с омраза и някакви остатъци от пренебрежение:

— Ти си един лайнар! Нямате никакви доказателства за каквото и да било.

Уолдрън се намеси:

— Събрал съм всички необходими доказателства, Патрик. Имам запис на твоето обаждане в Бритиш Телеком. Проследих те след засадата на Пикадили. Дженкинс, Паркър и Доналдсън те наблюдаваха. Знам с кого си се срещал, къде и кога. Ти си свършен.

За миг блъфът на Уолдрън сякаш порази Рейли почти толкова болезнено, колкото автомобилният лост на Девлин, но той се съвзе и за сетен път показа упорития си нрав, озъбвайки се на Уолдрън:

— Нямаш нищо срещу мен, Уолдрън! Всичко, което съм правил, с когото съм се срещал, беше, за да разследвам делото, с което ти не можа да се справиш. Фентън ще ме подкрепи. Хайде, арестувай ме. Не можеш да докажеш нищо. Не аз, а ти ще си погребаният.

Девлин изрита наранения пищял на Рейли и онзи изрева. Удари му як шамар и изръмжа в лицето му:

— Не ми трябват никакви шибани доказателства! Ти няма да бъдеш арестуван. Ти се обърна срещу своите и стана причина за смъртта на невинни хора. Сега ще си плащаш.

Рейли се приведе и стисна пищяла си. Нищо досега не беше го наранявало толкова, колкото този удар.

— Не можеш да правиш това! Не можеш да правиш това с мен. Аз съм полицай.

— Ти не си ченге! Ти си отрепка. Убиец — изкрещя Девлин и сграбчи Рейли за тила, притискайки жестоко главата му между краката. — И смееш да ни заплашваш, лайно такова!

Заби коляно в тила му и го натисна още повече. Рейли почувства, че гръбначният му стълб всеки момент ще бъде прекършен. От устата му изхриптя болезнен стон.

После Девлин внимателно постави заострения връх на лоста между два от горните прешлени на гърба на Рейли и натисна силно надолу. Вълни на непоносима болка заляха цялото тяло на Рейли. Уолдрън, който наблюдаваше всичко това, потръпна и му се догади. Рейли нададе агонизиращо ръмжене.

— Ти няма да бъдеш арестуван! — изкрещя Девлин. — Законът е прекалено мек за теб. В тази страна дори не убиват хора като теб. Но все пак ще си платиш за това, което направи. Ще убия тялото ти, но ще те оставя жив, за да го съзнаваш. Сега ще забия това нещо в гръбначния ти стълб и ще те превърна в шибан зеленчук от врата надолу. Но мозъкът ти ще остане жив, за да изплаща всяка минута живот. Ти не си нищо друго, освен един гаден плъх, хванат в капана. Ще седиш в инвалидна количка, ще се напикаваш в гащите и ще ревеш за пенсията си.

Рейли понечи да сграбчи и да стисне краката на Девлин, но Девлин натисна още по-здраво с автомобилния лост, парализирайки ченгето от болка и страх. Ръцете му безпомощно се отпуснаха. Той изгъгна някаква трудноразбираема молба:

— Спри, спри! Ще направя всичко, което искате. Не ми причинявай това.

При цялото си отвращение към Рейли, Уолдрън не можеше повече да издържа на гледката. Той сграбчи ръката на Девлин и изкрещя:

— Чакай! Остави го да говори!

Хватката на Девлин беше яка като камък. Уолдрън го дръпна, но онзи не отстъпи. Цялото тяло на Девлин излъчваше непоколебимост. Уолдрън нямаше представа как би могъл да го спре. И тогава, изведнъж, Девлин се отдръпна от прегънатия надве мъж и захвърли автомобилния лост на пода.

— За какво? — каза той. — За да чуеш още лъжи?

Въпреки че Девлин се беше овладял, Рейли представляваше вече един прекършен човек. Той остана да седи сгърчен, като хлипаше, макар че дори не можеше да заплаче като хората.

Уолдрън го прихвана за раменете и го издърпа към облегалката на креслото. Успя да долови в очите му истинска уплаха. Девлин беше постигнал целта си.

Когато видя, че пред него е застанал Уолдрън, вместо Девлин, Рейли стисна ръцете на детектива и изхлипа:

— Моля те, запази ме от него! Ще направя всичко, което поискаш. Съжалявам за това. Никога не съм им казвал нещо, до което нямаше да се докопат и сами. Никога не съм доносничил за теб, така че ти нямаше да пострадаш. Просто играех с Фентън, за да запазя работата си. Той държеше улики срещу мен за неща, които бях правил преди това, Уолдрън. Заплашваше, че ще ме изрита. Че ще ме понижи. Че ще ми отреже пенсията. Остават ми само три години и ще се измъкна от тези лайна. Моля те, не ми прави това.

Уолдрън остави мъжа да се държи за него, изпитвайки жалост, примесена с отвращение.

— Добре, добре. Сигурно можем да поправим част от това, което си сторил.

— Той не може да извади куршумите от тялото на моя приятел, по дяволите! — изкрещя Девлин.

Уолдрън се извърна към американеца. Самият той бе потресен от яростта му. Девлин се бе възправил като разгневен титан и Уолдрън се изплаши самият той да не се превърне в жертва, заставайки в защита на Рейли.

Рейли отново го удари на молби.

— Можете да ме нараните колкото си искате, но от това няма да пострадат ония, които наистина търсите. Защо не ми позволите поне да ви помогна да се доберете до тях?

— Как? — попита Уолдрън.

Тъкмо този миг беше очаквал Девлин. Той отстъпи и остави Уолдрън да се заеме със случая.

— Знам повече, отколкото си мислите. Ще ви помогна да ги хванете. Ще ви помогна. Знам как.

— Какво знаеш? Как можеш да ни помогнеш?

В следващите няколко минути Рейли им изпя всичко, което можа да се сети за Зенко и Мислович. Предаде и връзката си в Магистратурата. Каза им за задачата, която бе получил тази сутрин, свързана с изтеглянето на крупна сума от югославяните. Спомена, че тези пари са предназначени за купуване на дрога от ярдитата.

Девлин беше оставил Уолдрън да изпомпва Рейли. Просто седеше и гледаше втренчено обезумелия от страх полицай, напомняйки му мълчаливо със своето присъствие какво го очаква, в случай че се опита да ги излъже. Когато Рейли изпя всичко, той погледна умолително Уолдрън, за да получи неговото разбиране. Но Девлин му отне всякаква надежда.

Той се изправи и заяви:

— Той ти пробутва лайна, Уолдрън. Врели-некипели. Прекратявате сделка с дрога. Те обжалват или пробутват подкуп, или каквото още там могат да направят във вашия съд и в най-добрия случай биват осъдени на една-две години затвор. Това не е достатъчно. Излез оттук и ме остави да се оправя с тази отрепка.

Рейли сграбчи ръката на Уолдрън и я стисна, като не му позволи да се дръпне.

— Не! Не излизай! Сделката с дрогата е само началото. Югославяните могат да ви заведат при онези копелета, ярдитата. Те бяха тези, които натиснаха спусъка срещу вас и вашите приятели, господин Девлин. Можем да ги спипаме. Мислович ще се обърне срещу тях. С него можете всякак да се споразумеете. Ще ги спипате всичките. Ще ги обвиним в убийство. В предумишлено убийство.

— Може би е прав — обърна се Уолдрън към Девлин.

— Да, а може би просто е един говнар. Не мога да се доверя на този пор.

Уолдрън отново погледна към Рейли, сякаш искаше да му каже: „Девлин има основания. Докажи, че греши“.

— Той бърка — изломоти Рейли. — Дайте ми възможност. Ще го докажа. Останете с мен, докато им помогна да изтеглят парите. После ще ви отведа при тях и при ярдитата. Ще ги спипаме всичките на едно място и край.

Уолдрън кимна, обърна се към Девлин и каза:

— Можем ли да поговорим за секунда?

Уолдрън се изправи и отведе Девлин в другия край на стаята. Двамата застанаха с гръб към Рейли и заговориха тихо, за да не може да ги чуе. Но той ги наблюдаваше внимателно, за да открие някакъв знак на надежда.

— Ти сериозно ли? Не мога да разбера дали не играеш — попита Уолдрън.

Девлин се бе поуспокоил, но отговорът, който последва, не бе толкова успокоителен, колкото му се искаше на инспектора.

— Понякога не съм сигурен в себе си.

— Боже мой, човече, ти ме плашиш!

— Добре. Но тъй или иначе постигнах целта си. Мисля, че го доведохме до това, което искахме. Да го оставим да направи това, което предлага. Можеш ли да намериш хора, които да проследят тези копелета до ярдитата, след като изтеглят парите?

— Да. Абсолютно. Сега разполагам с нещо солидно. Мога да изискам хората, които ще ми трябват.

— Можеш ли да се оправиш до обяд?

— Да.

— Добре. Направи го тогава. Но гледай да си сигурен, че Рейли не играе пак двойна игра.

— Не мисля, че ще посмее да се опита повече. Но няма да го оставя сам, докато не дойде моментът за това.

— Добре. Събери си хората и бъди готов. След като си вземат парите, нещата ще се задвижат бързо. Съветвам те да предприемеш необходимите мерки и да имаш на разположение въоръжен екип. Ако се опиташ да разбиеш тези типове, играта може да загрубее. Видя колко огнева мощ изсипаха върху мен.

— Прав си. Ще се свържа със Специалните части и ще поискам да бъдат в готовност. След като разберем накъде отиват югославяните с парите, ще ги извикаме.

— Можеш ли да осигуриш това, от което ще имаш нужда?

— Ще трябва да използвам няколко връзки. Томас Крейтън, командирът на тази част, е мой колега от колежа. Давали сме заедно патрул през първите две години служба. Запазихме много добри отношения след това. Той ще ми осигури хората си. Троянските подразделения и Сините барети са добре обучени. Можем да се справим с това, ако се наложи.

— Колко души можеш да осигуриш?

— Колкото са нужни. Тук не сме много ласкави към главорези, обикалящи из улиците с автоматично оръжие. Ако се наложи, ще повикаме и военната полиция. Разполагаме с най-добрите бойци в градски условия в целия свят.

— Да, двадесет и пет годишната ви практика в Белфаст.

— Точно така.

— Добре. Убеди Рейли, че ще му позволиш да ти помогне, но гледай да му дадеш да разбере, че това е последният му шанс. Кажи му, че ако те прекара, аз се заклевам, че ще му бръкна през сливиците и ще му извадя шибаното сърце през устата. Накарай го да повярва.

— Не мисля, че ще бъде трудно.

— Не би трябвало. Защото наистина ще го направя.

— Ясно.

— И още нещо. Докато следите югославяните, няма да е лошо да разберете къде се намира босът на ярдитата, Оливър, и да го поставите под наблюдение. Колкото повече знаете какво става от другата страна, толкова по-голям става шансът ви да спипате всички тези момченца.

— Разузнавателната група в участъка на Хакни знае повечето му резиденти. Докладът, който прочетох, съобщава, че той действа в един от най-старите бордеи в района. Мисля също, че ми се мерна нещо за склад или автомобилно гробище, което притежава там. Ще го намеря. Нещо друго има ли?

— Просто гледай да осигуриш подходящи хора при банката. Трябва да разполагаш с достатъчно момчета, които да спипат тоя Зенко и да го проследят. Съмнявам се, че Мислович ще е там, но неговият човек ще ни отведе до него. Твоите хора ще трябва да охраняват югославяните, докато става покупката.

— Смяташ ли, че сделката ще се осъществи днес?

— Гарантирам ти, че югославяните и ярдитата ще се съберат на едно място.

— Откъде знаеш?

— Защото всичко се развива по моя план, Уолдрън. Ти само гледай да осигуриш хора и да останеш при тях. И въоръженият ти екип да бъде готов за действие.

Уолдрън разбра, че Девлин не му казва всичко, което знае. Но не настоя. Девлин вече му бе осигурил достатъчно основания да действа и ако имаше късмет, щеше да се оправи с Фентън.

— Добре. А ти сега какво ще правиш?

— Ще се навъртам наоколо. Как можем да поддържаме връзка?

— Обади се в участъка. Те ще ни свържат, където и да се намирам. Какво става с жената? Все още ми трябва като свидетел, след като заловя тези типове. Ти също.

— На ваше разположение сме и двамата, когато ви потрябваме. — Девлин погледна часовника си. — Имам да свърша още няколко неща. Гледай на всяка цена Рейли да бъде там, където го искат.

Девлин обясни на Уолдрън по какъв начин да се държи Рейли по време на тегленето на парите. Уолдрън само кимна. Разбираше, че шоуто го водеше Девлин.

 

 

Уолдрън инструктира бързо, но в подробности Рейли, докато не се увери, че старото окаяно ченге е готово да изиграе ролята си. Но преди това Рейли трябваше да стане от креслото в стаята на Девлин в „Дрейкът“ и да походи пеша. Уолдрън му помогна да се изправи на крака и се опита да го убеди, че е в състояние да ходи, макар и с насинени пищяли. Рейли се надигна, но се срути почти веднага в креслото.

Уолдрън се зачуди дали нещастното копеле ще може изобщо да ходи. Каза му да седне и влезе в банята, за да потърси нещо, което можеше да му помогне.

Големият несесер с принадлежности за бръснене на Девлин бе поставен на умивалника. Уолдрън го отвори и с радост установи, че отвътре прилича на лекарска чанта.

Той порови вътре и намери голямо шише, пълно с болкоуспокоителни — кодеин, и широко руло лейкопласт.

Върна се в дневната и даде едно хапче на съсипания Рейли, след което поръча да им донесат кафе в стаята. После взе рулото лейкопласт, вдигна крачолите на немачкаемите панталони на Рейли и започна да увива стегнато кокалестите му крака от коленете до глезените.

Кафето от румсървиса пристигна и Уолдрън нареди на Рейли да изпие колкото може. Не искаше да изпадне в дрямка, която успокоителното скоро щеше да предизвика.

Докато Рейли пиеше кафето, Уолдрън взе телефона и започна да дава нареждания. Той погледна часовника си. Времето изтичаше. Смени наблюдаващия екип на Беруик стрийт и прати друг екип да намери Оливър. След което остави съобщение на Крейтън в Отдела за специални операции.

В единадесет и тридесет Уолдрън вече бе направил каквото бе могъл, а Рейли бе изпил всичкото кафе. Настъпваше моментът на истината. Кодеинът беше му подействал. Сега всичко зависеше от разнебитените крака на Рейли и от куража, ако изобщо му бе останал такъв.

Уолдрън застана пред него и каза:

— Това е положението, Рейли. Излизаш оттук и действаш за нас, с което ще ми дадеш шанс да те защитя. Не го ли направиш, се отдръпвам.

Уолдрън загледа как Рейли се плъзва напред към ръба на креслото, за да се изправи на крака. Ако това копеле не успее, аз също съм мъртъв, каза си Уолдрън.

Но комбинацията от кодеин, стегнато увития пластир, кафето и страха вдигнаха Рейли на крака. Той успя да направи първата крачка и неговата сила и увереност нарастваха с всяка следваща. Докато стигнаха до полицейския седан на Уолдрън, паркиран извън хотела, той изглеждаше почти нормално.

Уолдрън подкара бързо из Лондон и успя да докара Рейли на ъгъла на Лондонската стена и Мургейт две минути след дванадесет часа.

Уолдрън бавно зави с необозначения полицейски седан на ъгъла и спря на колоната от лондонски таксита, чакащи на една стоянка по протежението на улица Мургейт. Беше се прикрил добре и въпреки това имаше добра видимост към входа на банката. „Барклис“ беше последната от няколкото банки, които заемаха цялото каре. Намираше се на първия и втория етаж на пресечката на Мургейт и Саут Плейс.

Уолдрън наблюдаваше как Рейли енергично се отправя към входа на Мургейт стрийт и застана отпред в очакване на Зенко. Преди Рейли да стигне до входа, Уолдрън чу, че някой чука на прозореца. На тротоара стоеше детективът, който му бе помогнал да организира наблюдението на Беруик стрийт. Казваше се Джими Риналди. Беше около тридесетгодишен набит, як италианец с късо подстригана коса и тридневна брада. Риналди беше облечен в джинси, кафяв кашмирен пуловер и три четвърти черно кожено яке.

Той отвори вратата на колата и седна до Уолдрън. После подаде на главния инспектор малка радиостанция и каза:

— Паркирали сме ей там, срещу банката и сме готови да последваме когото ни кажеш. Намираме се в белия микробус. Ако се влеят в трафика, ще ги прихванем. Ако завият обратно ей оттук, можеш да тръгнеш след тях и да държиш връзка с нас по радиото.

— Чудесно. Колко време разполагам с вас?

— Ние с Едуардс трябваше да разследваме взлом и изнасилване край пристана, но се измъкнахме и дойдохме тук. Онази работа може да почака малко. Трябва да се срещна с един агент в четири, но дотогава можеш да разчиташ на нас.

— Чудесно. Радиостанциите настроени ли са на една честота?

— Да.

Уолдрън и Риналди говореха, без да свалят очи от Рейли пред входа на банката. На Уолдрън му се искаше той да има вид на човек, който ще издържи, докато югославяните се появят. Но се съмняваше в това.

— Нещо друго?

— Чух, че Фентън те търси.

— Мръсен негодник!

— Като говорим за негодници, надявам се, че ще излезеш с нещо по-сериозно за твоето детективче, колега.

— Ще изляза. Кой следи ярдитата?

— Витковски и Джонсън. Третия човек от екипа им не го познавам. Мисля, че днес е в съда. Само двамата са. Ако твоят наркобос се окаже на едно от двете места, би трябвало да го намерят без особени главоболия. СКО ще те свърже с тях.

— Окей, Джими. Благодаря ти. Задължен съм ти.

— Надявам се да свършиш добра работа. Айде.

Младият детектив отвори вратата на служебния седан, скочи на улицата и бързо се отправи към своя микробус. Точно тогава един червен сааб спря пред входа на банката откъм страната на Мургейт.

Зенко седеше на задната седалка. Роланд, едрият телохранител от главната квартира на Беруик стрийт, беше зад волана. Плешивото туловище на някакъв мъж се бе разположило отпред на седалката. Казваше се Радич.

Рейли ги забеляза и се приближи с измъчена походка към колата. Зенко свали стъклото на прозореца и го попита:

— Какво става с теб, Рейли? Приличаш на скапано лайно.

— Имам махмурлук, ако нямаш нищо против.

— Вие ирландците сте големи пияници.

— Мисли си каквото искаш, Зенко. Парите у вас ли са?

— В банката са. Това е Радич. Иди с него. Вземи парите и ги донеси тук.

Зенко направи знак на Радич да излезе от колата. Той се приведе и се измъкна, нарамил голяма кожена чанта. Имаше форма на правоъгълна кутия и се отваряше отгоре по средата.

Зенко кимна и Радич я подаде на Рейли.

— Рейли, питай за госпожица Рейнолдс. Покажи й значката и идентификационния си номер. Вземи парите и ми ги донеси. Ще ти дам пари и после си отиваш, но дръж връзка с мен. Може би ще ни потрябваш за нещо утре.

— Добре.

Рейли взе чантата и се запъти към входа. Зенко се обърна към Радич и му заговори на хърватски:

— Стой близо до него. Тоя шибаняк ходи, сякаш е хванал маясъл или нещо такова. Действай.

Радич последва Рейли в сградата.

Първият етаж обслужваше фирмени сметки. Едно стълбище по-горе се намираше отделът за частни клиенти. Радич посочи към ескалатора, водещ към втория етаж. Рейли стъпи на него, благодарен, че не му се налагаше да се качва по стъпалата. Радич го последва. Докато се изкачваха нагоре, Рейли изведнъж усети, че стомахът го присвива. Явно беше от кафето, кодеина и страха.

Завиха покрай асансьорите, покрай още касови гишета, покрай няколко кабинета и минаха по един къс коридор, към преграда от двойни стъклени врати. Една секретарка им отвори и ги поздрави.

Рейли й каза:

— Трябва да се видим с госпожица Рейнолдс.

Зад секретарката се виждаше просторно помещение, заобиколено с малки офиси. Секретарката се обади на госпожица Рейнолдс и след минута тя се появи, държейки в ръката си ключ, маркиран с номер седем, върху широка гривна.

Беше облечена в сиво служебно сако, пола и бяла блуза. Поведението й излъчваше подходящата смесица от сърдечност и деловитост.

Тя провери личните документи на Рейли и каза:

— Добро утро, господа, ще ви обслужим в седми офис. Нещата ви са подготвени.

Рейли пое ключа и го връчи на Радич.

— Къде ви е тоалетната, госпожичке?

Обръщението „госпожичке“ не допадна на младата дама. Тя се намръщи, за да покаже своето неудоволствие и добави с подобаваща доза хладина:

— Обратно по коридора и после вляво.

Секретарката отвори чекмеджето си и извади друг ключ с гривна. Рейли го взе и каза на човека на Зенко:

— Ще се върна след секунда.

Младата банкова чиновничка поведе Радич към малкия офис, а Рейли се пъхна в мъжката тоалетна.

Веднага щом се озова там, той бързо изпразни къркорещите си черва в тоалетната чиния. Облекчението беше почти мигновено. Уолдрън му беше дал допълнително хапче и Рейли го измъкна от джоба на ризата си. Разкъса опаковката и го глътна без вода.

Когато свърши, му се наложи да се хване за кутията за тоалетна хартия, за да се изправи на крака. Пищялите го боляха и гърлото му беше смазано от автомобилния лост, с който Девлин го беше притискал към стената.

Когато се добра до малкия офис, който банката беше осигурила за частни трансакции, последните пачки банкноти от по сто лири вече бяха поставени върху бюрото пред Радич. Човекът на Зенко седеше спокойно и наблюдаваше растящата купчина пари. Банковият касиер излезе от малкия офис и затвори вратата след себе си.

Рейли и Радич седяха един до друг в стая със сто хиляди лири. Рейли никога досега не беше виждал толкова много пари на едно място, въпреки че пачките бяха от едри банкноти и не представляваха кой знае колко голяма купчина. Чантата, която Зенко му беше дал, се оказа прекалено голяма за тях.

Рейли се зачуди дали им бяха дали цялото количество и попита Радич:

— Трябва ли да ги броим?

— Да.

Това беше първата дума, която той беше изтървал досега.

Пачките бяха двадесет и една. Всеки от тях взе по една и се зае да брои банкнотите, които трябваше да са петдесет. Заедно преброиха всичките двадесет и една пачки. На Рейли му беше все тая, но продължи операцията. Отне им повече време, отколкото беше очаквал.

— Е, добре. Хайде, да ги връчим на шефа ти.

Радич вече се бе подписал за парите.

Навън, на Мургейт, Уолдрън седеше търпеливо в необозначената кола.

В сааба Роланд се извърна към Зенко и попита:

— Колко време е нужно, за да се приберат някакви пари?

Зенко вдигна както обикновено рамене вместо отговор и каза:

— Сложи си пистолета в скута и се приготви, когато излязат.

От етажа с офиси за частни клиенти на банката се излизаше по вито стълбище долу на етажа с главното служебно фоайе. Никой не беше обърнал внимание на мъжа, който стоеше в коридора до директорския кабинет, наполовина скрит от стълбището. Той четеше брой на „Лондон Таймс“. Беше облечен в широки кадифени панталони, светлозелен пуловер и черни кожени ръкавици. Пуловерът стигаше под кръста му и скриваше автоматичния пистолет „Глок“ 17, затъкнат над дясното му бедро. Мъжът беше Девлин.

В малкия офис Радич и Рейли бяха привършили с прибирането на двадесетте и една пачки в кожената чанта. Радич наблюдаваше как Рейли стисна дръжката на чантата. Беше достатъчно тежка, за да притесни ченгето, че болните му крака няма да издържат товара.

Радич му отвори вратата. Пребитият ирландец си пое дълбоко дъх, изправи се и тръгна. Последното хапче кодеин направи болката в посинените му пищяли поносима.

Радич беше як като горила. Плешив, смръщен, облечен в костюм, който му бе възтесен, той изглеждаше достатъчно внушителен, дори от далечно разстояние. Това, че сега отговаряше за значителна сума пари в брой го правеше да изглежда направо застрашителен.

Когато Рейли забеляза спираловидната стълба, той направи гримаса. Проклета болка, простена наум той. По дяволите! Скоро всичко това трябваше да свърши.

Колебанието на Рейли даде на Девлин възможност да ги забележи преди да тръгнат надолу. Той зае позиция точно зад стълбата. Пусна вестника и когато те се озоваха във фоайето, тръгна плътно зад тях. Нито Рейли, нито Радич забелязаха приближаващия се зад гърба им Девлин. Двамата се бяха съсредоточили към изхода.

Когато се приближиха до вратата, извеждаща на улицата, Девлин се пресегна към задния си джоб и измъкна увенчаната с оловен накрайник палка, която беше взел от Рейли. Знаеше, че този път не бива да греши. Контузените крака на Рейли се огъваха, останали съвсем без сила. Той застана зад свъсения гангстер. Радич отбягна въртящата се врата и пристъпи към отварящата се вдясно от него. Постави ръка на дръжката и се обърна към Рейли. Наведе се и отвори вратата, като му направи път да излезе пръв на улицата.

Точно в мига, в който Радич пристъпи прага, след като Рейли бе излязъл, Девлин го сграбчи за яката, дръпна го назад във фоайето и го удари с палката отзад по главата.

Ударът повали тежкия мъж на колене. Той все още беше в съзнание, но не можеше да контролира краката си. Затършува за пистолета под мишницата си, но се килна настрани.

Рейли тъкмо излизаше през вратата. Той се поколеба за момент, объркан в коя посока да тръгне, за да стигне до сааба. Обърна се за Радич, но вече зад него стоеше Девлин, не Радич.

От наблюдателния си пункт на предната седалка на сааба, Роланд не беше видял какво стана с Радич, но забеляза един мъж с черна маска за ски на лицето, който излизаше от вратата на фоайето, плътно след Рейли. Той понечи да изскочи от колата.

В същия момент Девлин удари Рейли по темето, избягвайки слепоочието. Рейли рухна, но преди тялото му да докосне тротоара, Девлин беше измъкнал чантата от ръката му и беше побягнал.

Роланд вече се бе измъкнал от колата и се затича към тротоара с пистолет в ръката. Опитваше се да излезе срещу Девлин, за да може да стреля. Зенко беше откъм улицата. Той имаше по-добър ъгъл, но все още не бе извадил оръжието си. Роланд стреля пръв. Три хаотични изстрела. Нито един от тях дори не засегна Девлин.

Всичко се разви толкова бързо, че на Уолдрън не му остана време да реагира, камо ли да разбере какво става. Когато чу първите изстрели, той панически натисна призивния бутон на радиостанцията и нареди на наблюдателния екип:

— Останете на позиция. Не се намесвайте. Аз ще се погрижа. Стойте на място, и бъдете готови да последвате сааба.

Уолдрън стисна радиостанцията и зачака отговор. Най-сетне през малкия говорител се чу прашене и отвърнаха:

— Роджър. Оставаме на позиция.

Уолдрън нямаше намерение да призовава за въоръжена намеса. Искаше югославяните да потеглят и да го заведат при Мислович.

Девлин вече почти беше достигнал пресечката на Мургейт и Саут Плейс, когато Зенко най-после успя да произведе първия си изстрел. Той също не улучи. Сега Роланд тичаше след Девлин, като се опитваше да се приближи и да произведе по-точен изстрел. Девлин измъкна тичешком „Глок“-а от кръста си, зае позиция, обърна се и стреля.

За част от секундата той обхвана с поглед всички възможни мишени: тичащия към него Роланд; Зенко, с насочено оръжие; а с периферното си зрение, измъкващия се от фоайето на банката Радич.

Стрелбата бе накарала всички пешеходци в зоната да се затичат и да залегнат. Девлин имаше чиста мерна линия към Роланд, който беше най-близката му мишена. Той се прицели и един куршум се заби в лявото бедро на Роланд. Кракът му отскочи толкова бързо, че едрият мъж залитна и се срути по очи.

Девлин не си загуби времето да стреля по Радич, тъй като мъжът все още едва ходеше след сътресението, което бе получил.

Зенко произведе още един изстрел и отново пропусна. Девлин се завъртя, сграбчи чантата и сви зад ъгъла по Саут Плейс, която след края на карето ставаше Елдън стрийт.

Саут Плейс — Елдън стрийт, беше широка оживена улица. Трафикът беше малък. На западната страна на улицата почти нямаше паркирани коли, тъй като граничеше със строителен участък. Източната страна беше претъпкана с коли, паркирани броня до броня. Девлин се затича по средата на улицата, за да не се блъска в пешеходците по тротоара.

Зад ъгъла на Мургейт, Зенко се понесе с пълна скорост след Девлин.

По средата на карето беше паркирано синьото волво. Ани чакаше на шофьорската седалка и следеше развоя на събитията през огледалото за обратно виждане. Девлин й бе казал какво точно да направи и тя бе решена да го стори на всяка цена. Беше чула ясно пукота на стрелбата, но умът й бе толкова ангажиран с това, което трябваше да направи, че куршумите изобщо не я стреснаха.

Когато Девлин се озова на около петнадесет крачки от колата, Ани се протегна назад и отвори задната врата откъм улицата, натисна с крак педала и превключи на скорост.

Девлин изтича до багажника, пусна чантата на улицата и натисна копчето за освобождаване на капака. Вътре, в ембрионална поза, лежеше Хинтън. Хинтън трябваше вече да е мъртъв. Беше пребит, покрит с отоци, с прекършен гръбнак, беше прекарал натъпкан така в багажника в продължение на часове, опитвайки се да диша. Носът му беше смазан толкова лошо, че трябваше да засмуква въздух през устата. Трябваше вече да е мъртъв. Но не беше. Той изчакваше последния си шанс да убие, и когато Девлин отвори багажника, Хинтън го сграбчи за гърлото със светкавичната реакция на кобра.

Но и Девлин се оказа почти толкова бърз. Той насочи дулото на „Глок“-а право в гръдната кост на Хинтън и дръпна спусъка. Само веднъж. Куршумът разкъса сърцето на Хинтън и проби в гърба му дупка, голяма колкото юмрук.

Със свободната си ръка Девлин издърпа тялото от багажника и го остави по гръб на улицата.

Девлин го беше превърнал в къс мъртва плът. Още един живот, поднесен в жертва на боговете на смъртта. Към този миг бе вървял, още откакто се бе върнал при Ани. Още когато бе прочел съобщението й в Лос Анджелис. Още откакто я бе видял за пръв път преди толкова години в „Били Бъдс“.

И всичко това му бе отнело по-малко от пет секунди.

Девлин се обърна назад към Мургейт и видя завиващия на ъгъла Зенко. Той се прицели и отправи един изстрел малко над главата му. Зенко отскочи встрани и залегна. Девлин хвърли чантата с парите в багажника, затръшна го и отново се обърна назад, прицелвайки се в Зенко. Зенко стреля пръв. Девлин полетя назад, удари се в багажника и падна долу, извън обсега на полезрението му.

Зенко вече се намираше на половин каре разстояние, но не спираше да тича към колата, в която се намираха парите му.

Девлин предприе последния си ход. Изстрелът на Зенко не беше го улучил. Девлин беше рискувал живота си, с надеждата, че Зенко няма да може да го улучи тичешком от половин каре разстояние. Рискът се оказа оправдан. Девлин така и не разбра колко близко покрай главата му беше профучал куршумът на Зенко.

Задната врата на седана беше отворена. Девлин все още лежеше на уличното платно, невидим за Зенко. От това положение той издърпа маската си за ски, навлече я върху главата на Хинтън и се шмугна на задната седалка на волвото.

Веднага щом се озова вътре, той извика „Тръгвай!“ и Ани натисна педала на газта. Волвото се понесе нагоре по Елдън стрийт. Зенко се затича след колата, опитвайки се да стреля по нея, но беше твърде късно. Той взе на бегом десетината метра до трупа, който беше окървавил улицата околовръст. Тялото беше облечено в тъмни панталони, светлозелен пуловер и черна маска за ски на лицето. С изключение на черните ръкавици, облеклото напълно съвпадаше с това на Девлин.

Зенко погледна към тялото, горд от точния изстрел, с който бе убил на място мъжа, който го бе ограбил.

Пресегна се и свали черната маска от лицето му. Оказа се Хинтън.

Зенко напълно загуби контрол. Яростта му избликна в поток от псувни на хърватски. Насочи пистолета си към трупа и задърпа спусъкът отново и отново, докато не му останаха патрони. Изрита мъртвото ярди в лицето, но това почти не уталожи гнева му.

Зенко пъхна пистолета в джоба си и тръгна назад към колата. Искаше му се да остане и да размаже тялото на Хинтън, но не изпитваше желание да бъде арестуван от полицията, която, както се очакваше, щеше всеки момент да блокира района.

Когато се върна на ъгъла на Мургейт, той видя Радич, опрян с една ръка на стената на сградата на банката да се навежда напред и да се оттласква — вторична реакция от мозъчното сътресение, което бе претърпял.

Малка тълпа се беше събрала около Рейли, който все още лежеше на тротоара.

Зенко сграбчи Радич за яката и леко го разтърси:

— Радич! Влизай в колата. Можеш ли?

Радич вдигна поглед към него и кимна немощно. По лицето му се стичаше кръв, а тялото му бе обляно със студена пот, но той успя с препъване да се добере до колата. Зенко си запробива път през тълпата към Рейли.

Уолдрън седеше в колата си и продължаваше да наблюдава червения сааб. Той следеше полицейските призиви по радиостанцията, очаквайки да види кога Троянските подразделения щяха да се задействат. Не беше ги призовал, защото въпреки че бе обезпокоен от събитията, разиграли се пред очите му, знаеше, че няма да може да обясни достатъчно адекватно собственото си присъствие на мястото на инцидента. Това, че Девлин се бе предрешил като ярди, не успя да го заблуди. Той бе наясно, че тъкмо Девлин бе този, който току-що бе предизвикал още една престрелка по улиците на Лондон.

Той изруга. Какво, по дяволите, правеше този янки? Нима беше възможно просто да бе налетял заради парите, за да ги вземе за себе си? Или за жената? В безсилието си Уолдрън тресна длан във волана. Как, по дяволите, щяха сега югославяните да осъществят покупката си? Това обаче нямаше значение. Той нямаше никакъв друг избор, освен да ги следва и да изпълни плана на Девлин. Дано поне Риналди и партньорът му останеха до края на операцията. Сега главният проблем беше дали югославяните щяха да успеят да се измъкнат, преди колите на ТВП да се изсипят и да ги заклещят в района на престрелката.

За щастие, никой в банката все още не беше се обадил. Очевидно там още не знаеха, че техен клиент е бил обран в собственото им фоайе. Но ето че най-после се появи първият сигнал. Беше глас на жена. Прозвуча истерично. Тя се представи като продавачка в магазина „Марк & Спенсър“ на улицата срещу банката. Той слушаше как полицейският оператор по спешните случаи се опитва да отсее информацията.

Уолдрън знаеше, че Троянските подразделения дислоцирани в този район се намираха съвсем наблизо и прецени, че ще им отнеме не повече от пет-шест минути, докато стигнат дотук. Югославяните разполагаха с не повече от три минути, преди да бъдат заклещени в зоната. Знаеше, че те няма да се предадат без стрелба. Знаеше също така и че бойците от Отдела за специални операции с техните смъртоносни карабини „Хеклер & Кох“ МР5 щяха да спечелят битката. Тогава всичките му надежди да изкупи грешките си щяха да се изпарят. Уолдрън разбра, че се намира в абсурдното положение да се моли престъпниците да успеят да се измъкнат.

Зенко вече си бе пробил път през тълпата и изправи полуизпадналия в безсъзнание Рейли на колене. Почти го довлече до сааба, все още паркиран на същото място до бордюра. Някакъв бизнесмен с изискан вид, в кафяв раиран костюм му помогна да примъкне Рейли до колата.

Зенко изръмжа едно „благодаря“ на непознатия.

Роланд вече седеше зад кормилото, борейки се с шока и болката от раздробената кост на крака му. Добре че десният му крак не беше пострадал. Той запали двигателя, готов да потегли.

Зенко избута Рейли в другия край на седалката и се качи до него. Бяха успели да се качат доста бързо и за момент Зенко се поколеба дали да не тръгнат след колата с парите, но съобрази, че ситуацията е безнадеждна. Той гневно затръшна задната врата на колата и извика: „Тръгвай!“.

Около мястото се бе струпала тълпа. Трафикът беше спрял. Отдалече се чуваше воят на приближаващи се полицейски сирени. Роланд даде газ на двигателя, натисна продължително клаксона и подкара по улицата.

Уолдрън вече беше излязъл на платното, готов да поеме в нужната посока. Колата му се озова зад червения сааб и той го последва нагоре по Мургейт стрийт. Помощният екип поддържаше връзка с него по радиостанцията и маневрираше, за да може да го последва.

В сааба Зенко се извърна и сграбчи кичур от сплъстената коса на Рейли. Той разтърси главата на полицая, докато острата болка не го върна в съзнание.

— Кой направи това, шибано копеле? Кой го направи? — закрещя той.

— Не знам. Не можах да видя нищо — едва изломоти Рейли.

— Лъжец! Ти казал на ярдитата. — Зенко измъкна пистолета и го насочи в главата на Рейли. — Никой не знаел за теглене, освен ти. Шибан кур. Как се добрал Оливър до теб? Отговаряй.

— Не се е добрал! Кълна се в Господ!

— Лъжеш! — Той тикна пистолета в лявото око на Рейли и дръпна спусъка.

Уолдрън беше само на една кола разстояние зад сааба и можа да види как Зенко натиква дулото на оръжието в окото на Рейли. Колкото и да презираше този човек, Уолдрън не можеше да гледа как го убиват. Но нямаше оръжие, нито някаква представа как би могъл да предотврати смъртта му. Тъкмо се канеше да се блъсне в задницата на сааба, когато разбра, че макар Зенко да дърпаше спусъка на пистолета, изстрел не бе произведен.

Зенко хвърли с отвращение пистолета на пода и изкрещя на Радич да му даде своя.

Макар и със сътресение, Радич все още можеше да съобразява.

— Почакай малко, Зенко, не го убивай. Той е единственият, който знае къде са парите. Франк ще иска да говори с него. Остави го жив.

В отговор Зенко изкрещя „Мамка му!“ и удари Рейли през устата с опакото на ръката си. Разбитата глава на Рейли се блъсна в рамката на прозореца и той отново изпадна в безсъзнание.

— Ти си прав, Радич. Но не му давам много живот на този скапаняк.

Уолдрън се съсредоточи в колата пред себе си. Той стисна волана здраво и се опита да не обръща внимание на ускорения си сърдечен ритъм.