Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (26)

26.

Букетът, който бях направила от цветята на Грант се поклащаше в скута ми, докато изминавах краткото разстояние обратно до къщата на Елизабет.

Спрях на входа на имота, излязох и се затичах по дългата алея. От кухненския прозорец излизаше мека оранжева светлина. По това време през октомври очаквах да открия Елизабет да прави редовната си обиколка за пробване на гроздето влачейки Хейзъл със себе си, но явно още довършваха вечерята си. Чудех се как успяваше да се грижи едновременно и за лозето, и за бебето и дали това щеше да се отрази на качеството на реколтата. Не можех да си представя Елизабет да допусне такова нещо.

На верандата спрях и надникнах през прозореца. Хейзъл седеше до масата, закопчана на висок стол. Беше изкъпана и облечена; косичката й — по-тъмна и по-къдрава, бе разделена на една страна и прибрана с шнола. На вратлето й бе завързан зелен омазан лигавник, опръскан с нещо бяло и кремообразно, и тя ближеше останките от това, което бе яла, от пръстите си. Елизабет беше с гръб към мен и миеше чинии на мивката.

Когато чух течащата вода да спира, пристъпих зад затворената входна врата.

Наведох глава и зарових нос в букета. В него имаше цветчета на лен, незабравка и лешников цвят. Имаше бели и розови рози, хелениум и зимзелен, иглика и много, много камбанки. Между здраво пристегнатите дръжки на цветята бях сложила за подложка кадифен мъх, който почти не се виждаше, и бях поръсила всичко е пурпурни и бели листенца от голяма мексиканска салвия. Букетът беше огромен и въпреки това не бе достатъчно голям. Поех си дълбоко дъх и потропах на вратата.

След секунди Елизабет мина покрай прозореца и отвори вратата. Придържаше отстрани на хълбока си Хейзъл, която долепила бузка в рамото й. Протегнах й цветята.

По лицето на Елизабет премина усмивка. Личеше, че ме е разпознала, но не беше изненадана, както очаквах. Докато ме оглеждаше отгоре до долу, се чувствах като дъщеря, връщаща се от летен лагер при майка си, която се бе притеснявала безпричинно за отсъствието й. Само дето вместо летен лагер ставаше дума за цялото ми юношество, месеци, прекарани като бездомна на улицата, и раждане и не можех да кажа, че притесненията на Елизабет са били съвсем напразни. Но сега годините, които бяха минали, откакто бях напуснала дома й ми се струваха незначителни и много далечни.

Тя бутна и мрежестата врата, но не пое букета, а направо ме прегърна със свободната си ръка. Долепената до тялото й Хейзъл не изпротестира и ние стояхме там, в неудобна прегръдка, докато бебето не започна да се смъква надолу. Елизабет я намести обратно и аз се отдръпнах назад, за да погледна и двете. Личицето на Хейзъл бе скрито; Елизабет търкаше сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Виктория — каза тя. Стисна пръстите ми с ръката си и сега двете заедно държахме букета. Най-накрая тя го взе от мен. — Липсваше ми. Влез. Яла ли си? Има леща, а следобед направих ванилов сладолед.

— Току-що ядох — казах аз. — Но бих хапнала малко сладолед.

Хейзъл повдигна глава от рамото на Елизабет и плесна радостно с ръчички.

— Не, малката ми, ти вече изяде своя — каза Елизабет и я целуна по главичката, докато влизаше обратно в кухнята.

Остави я на пода, а бебето се вкопчи в краката й. Протягайки се от хладилника до плота, без да прави и стъпка Елизабет успя да извади металната кутия със сладолед, купа и лъжица.

— Заповядай — каза тя, когато напълни купата. Хейзъл се протегна и Елизабет се наведе и я вдигна с една ръка. — Ела да седнем на масата с майка ти.

Сърцето ми трепна от толкова небрежното споменаване на майчинството ми, но Хейзъл, разбира се, дори не мигна.

Измих ръцете си на мивката и седнах на стола. Елизабет обърна високия стол да гледа към мен, но когато се опита да постави бебето вътре, Хейзъл се размърда и се вкопчи във врата й с писъци.

— Не, благодаря, лельо Елизабет, само това бе нужно да кажеш — спокойно й обясни Елизабет и гласът й като с магическа пръчка успокои дъщеря ми. После дръпна стола, постави го на обичайното му място и седна на своя стол, притискайки Хейзъл до гърдите си. — Ще свикне с теб, нужна й е минутка да се отпусне.

— Грант ми каза.

— Видяла си Грант?

Аз кимнах.

— Току-що. Първо дойдох тук, но когато те видях с Хейзъл в градината, бях толкова изненадана, че избягах.

— Радвам се, че се върна.

— Аз също.

Елизабет побутна купата със сладолед през масата към мен и очите ни се срещнаха. Бях се върнала. Може би все пак не беше прекалено късно.

Загребах една лъжица от студения гъст сладолед. Когато вдигнах глава, Хейзъл се бе извърнала с лице към мен. Взираше се срамежливо, тънките й устнички бяха леко отворени.

Напълних лъжицата, вдигнах я бавно към устата си, но точно преди да я погълна, я обърнах към изплезения й език. Тя преглътна, усмихна се и скри лицето си в гърдите на Елизабет. После погледна отново и отвори уста. Загребах втора лъжица и я пъхнах между устничките й.

Погледът на Елизабет се местеше от лицето на бебето към моето.

— Как си, какво прави през това време? — попита ме тя.

— Добре съм — отвърнах аз, избягвайки очите й.

Тя тръсна глава.

— Не ме разбра. Искам да знам всичко — от мига, в който за последно те видях в съдебната зала. Искам да ми разкажеш абсолютно всичко станало, след като избяга от съда навън.

— Не стигнах далече. Мередит ме хвана и ме вкара в групов дом, както бе обещала, че ще направи.

— Ужасно ли беше? — попита Елизабет. В очите й прочетох страх и знаех, че тя очаква да потвърдя най-големите й кошмари за това, което бях изживяла през последните десет години.

— За другите момичета в дома — казах с горчивина, спомняйки си тийнейджърката, в която се бях превърнала, и всички злини, които бях причинила. — За мен бе ужасно само защото не бях тук, с теб.

Очите на Елизабет се изпълниха със сълзи. В скута й Хейзъл потропваше нетърпеливо с юмручета по масата. Подадох й още една хапка и тя се протегна към мен, сякаш искаше да я вдигна. Погледнах към Елизабет.

Тя кимна окуражително.

— Давай.

С треперещи ръце хванах Хейзъл под мишниците, повдигнах я и я преместих в скута си. Беше по-тежка, отколкото очаквах. Тя намести обутото си в памперс дупенце на корема ми и пъхна главичката си под брадичката ми. Зарових лице в косата й. Миришеше като Елизабет: на олио, канела и лимонов сапун. Вдишах дълбоко аромата й и я прегърнах през кръста.

Хейзъл се надвеси над купата и бръкна с пръсти в топящия се сладолед. С Елизабет я гледахме как яде; капките сладолед падаха върху ленената й рокля. Съсредоточена в сериозната си задача, веждичките й бяха събрани също като на баща й.

— Къде живееш? — попита Елизабет.

— Имам апартамент. Имам и бизнес. Аранжирам цветя за сватби, годишнини, такива неща.

— Грант ми каза, че си удивителна. Каза, че жените се редят на опашка и чакат с месеци, за да си купят цветя от теб.

Свих рамене.

— Всичко, което знам, съм научила от теб.

Огледах се и си спомних онзи следобед, в който Елизабет бе поставила лилията на дъската за рязане на същата тази кухненска маса. Всичко беше такова, каквото го помнех — масата и столовете, чистият плот и голямата порцеланова мивка. Единственото допълнение бе рисунка на малък пурпурен зюмбюл, поставена в синя стъклена рамка на лавицата, точно до редичката от сини шишенца.

— От Катрин? — попитах аз, кимайки към нея.

Елизабет поклати глава.

— От Грант. Катрин е умряла, преди да нарисува зюмбюл, който, според нея, да е достатъчно добър за мен. Но Грант харесваше най-много този и искаше да го имам.

— Красив е.

Тя пак кимна.

— И аз го харесвам.

Стана, взе рисунката и я постави на масата между нас.

Изучавах начина, по който отделните цветчета се струпваха около единствената дръжка и острите им връхчета се напасваха едно към друго като частички от пъзел. Нещо в конфигурацията на венчелистчетата ме караше да вярвам, че прошката би трябвало да идва естествено, съвсем лесно, право от сърцето, но в това семейство не ставаше така. Замислих се за годините, пропилени заради поредицата недоразумения, от жълтата роза до пожара, през всичките непохватни опити да си простим и да получим прошка.

— Сега всичко е различно — каза Елизабет, сякаш в отговор на моите мисли. — След толкова много години с Грант отново сме семейство. Надявам се, че се върна, за да бъдеш част от него. Прекалено дълго време ни липсваше, нали, Хейзъл?

Вниманието на Хейзъл бе насочено към вече празната купа. Обърна я наопаки, после отново я изправи и започна да изучава кръглия сметанов отпечатък, останал по масата. Размаза го с пръстчетата си на по-малки кръгчета — дива, захарна абстракция на нейната представа за света.

Ръката на Елизабет се пресегна през масата към моята.

Имах чувството, че така ми предлага път, който щеше да ме доведе обратно в семейството, семейството, в което бях обичана, като дъщеря, като любима, като майка. Протегнах се към ръката й. Хейзъл постави лепкавата си и топла длан върху сплетените ни ръце.

Но дори след искрената прошка в думите на Елизабет имах още един въпрос.

— Какво стана с лозето? — попитах аз. Страхът, който изпитвах, бе същият като страха в гласа на Елизабет, когато ме попита за живота ми в домовете. И двете си бяхме представяли най-лошото.

— Засадихме го наново. Загубите бяха значителни, но не можеха да се сравнят с болката, която изпитвах от твоята загуба. Години наред новите лози бяха прекалено слаби, плевелите — прекалено силни. Излизах от къщата само есента, за да пробвам сладостта на гроздето, и то единствено защото Карлос на практика разбиваше вратата ми всяка вечер.

Караваната вече я нямаше. Карлос също не бе тук.

— Върна се в Мексико преди година, след като Перла отиде в колеж — обясни Елизабет. — Родителите му са прекалено възрастни и болни. А аз най-накрая се научих как да преодолявам болката си и да се оправям сама с лозето. Вече нямах нужда от него.

Значи и аз щях да свикна със загубата на дъщеря ми, помислих си, ако бях изчакала достатъчно дълго. Но десет години са прекалено много време. Притиснах носа си до къдравата коса на Хейзъл и вдишах сладостния й аромат.

— Гроздето сигурно е вече узряло — казах аз.

— Вероятно. Не съм проверявала от три дни. Сега е по-трудно — Елизабет кимна към Хейзъл, — но си струва.

— Искаш ли да ти помогна? — попитах, махайки с ръка към лозето.

Тя се усмихна:

— Да. Да вървим — каза Елизабет, взе кърпа от сушилнята и избърса ръцете и лицето на Хейзъл, докато тя скимтеше и се гърчеше.

Отвън се качихме на червения трактор. Първо Елизабет после аз й подадох Хейзъл и я последвах. Дъщеря ми се настани в скута й, ръцете й се протягаха да докоснат въртящия с волан, но когато двигателят изръмжа, тя се обърна и зарови личицето си в гърдите на Елизабет, като се опитваше да пъхне главата си под мишницата й, за да заглуши звука. Поехме по пътя покрай мястото, където някога беше караваната, изкачихме се по хълма, на който бях намерила първото узряло грозде в годината, в която подпалих пожара. Елизабет угаси двигателя.

Лозето беше тихо. Хейзъл се отдръпна от Елизабет и се огледа наоколо, над лозите, към къщата. Сънливите й очички проследиха очертанията на покрива и се плъзнаха по горните прозорци. Когато се обърна към мен, се сепна, сякаш бе забравила, че съм тук, а после се усмихна с бавна, срамежлива, лъчезарна усмивка. Протегна се към мен и изскимтя от радост; острият звук разчупи на две обвитото ми в твърда черупка сърце с такава лекота, сякаш тя бе тънка като най-крехкото стъкло.

Взех я в прегръдките си. Слязохме от трактора и тръгнахме сред лозите. Хейзъл притисна лицето си в цепка грозде и аз направих същото. Откъснах едно зърно грозде, пробих го със зъби, после го пъхнах в устата й. Тя вече бе научена. Двете заедно сдъвкахме и изплюхме кожичката, прехвърляйки меката сърцевина в устата си.

Усмихнах се. 75/7. Гроздето беше узряло.