Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (21)

21.

Мама Руби се върна в събота, както бе обещала. Приседна на пода в дневната, близо до вратата на синята стая.

Аз извърнах лице встрани. Вината от това, което бях направила, ме измъчваше, и бях сигурна, че тя някак си щеше да разбере. Жена, която прекосява града за раждане, преди да я повикат по телефона, можеше да усети кога едно бебе е в опасност. Чаках обвинението й.

— Подай ми това бебе, Виктория — каза тя, за да потвърди опасенията ми. — Хайде, дай ми я.

Пъхнах пръста си между зърното и венците на бебето както ме беше учила. Засмукването престана. Потърках устата на дъщеря си с палец, за да махна засъхналата кръв по горната й устна, но безуспешно. Подадох през рамо вързопа на акушерката, без да се обръщам.

Мама Руби зарови глава в лицето на бебето.

— О, голямото ми момиче — каза тя. — Липсваше ми.

Чаках да се изправи и да излезе през вратата, отнасяйки дъщеря ми със себе си, но чух само звука на разтягащата се пружина.

— 350 грама! — възкликна тя. — Да не си изяла майка си жива?

— Почти — измърморих аз. Думите ми потънаха между стените на синята стая и никой, освен мен, не ги чу.

— Излез оттам, Виктория — каза мама Руби. — Нека ти разтрия краката или да ти приготвя сандвич със сирене. Сигурно си изтощена от грижите за това голямо бебе.

Не помръднах. Не заслужавах похвалите й. Мама Руби се протегна и започна да гали и масажира челото ми.

— Не ме карай да влизам там — заплаши ме най-накрая тя, защото знаеш, че ще го направя.

Да, знаех, че ще го направи. Сухото мляко, което бях купила, беше в краката ми, все още в торбата — доказателство за моето престъпление. Изритах торбата в ъгъла на стаята и изпълзях в дневната. Седнах на дивана и зачаках мама Руби да види истината. Но тя не ме погледна в лицето. Повдигна тениската ми и втърка нещо от някаква лилава тубичка в разранените ми зърна. Беше прохладно и веднага успокои болката ми.

— Задръж го — каза, като пъхна тубата в ръката ми. Повдигна брадичката ми и ме погледна в очите, в моите виновни пресъхнали очи. — Спиш ли?

Сетих се за предишната вечер. След като изядох сандвича, с бебето се прибрахме веднага в синята стая, тя се долепи за тялото ми и затвори очи. Сучеше и гълташе, и спеше следвайки някакъв свой мъчителен ритъм, но аз й позволих да го направи, приемайки болката като заслужено наказание.

Не заспах дори за секунда.

— Да — излъгах аз. — Доста добре.

— Хубаво — каза мама Руби. — Дъщеря ти е прекрасна. Гордея се с теб.

Погледнах през прозореца и не казах нищо.

— Гладна ли си? Помагат ли ти? Искаш ли да направя нещо, преди да си тръгна?

Умирах от глад, но не можех да понеса още една похвала от нейна страна. Поклатих глава, не.

Мама Руби ми подаде отново бебето и прибра кантара си.

— Добре тогава — каза тя. Очите й бяха впити в лицето ми изучаваха ме, търсеха някакви подсказки и аз извърнах отново глава. Не исках да види нищо, което да й разкрие истината.

Тя се изправи, за да си тръгне, и аз скочих след нея. Внезапно вече не се боях, че ще ме погледне и ще види грешките ми; бях по-ужасена от мисълта, че ще си отиде неподозираща това, което бях направила, без да ме спре да го направя отново. Но мама Руби само се усмихна и се наведе да ме целуне по бузата, преди да излезе от апартамента. Исках да й призная всичко, да я помоля за прошка, но не знаех какво да кажа.

— Трудно е — успях само да прошепна, докато тя слизаше по стълбището. Не беше достатъчно.

— Знам, съкровище — отвърна мама Руби. — Но ти се справяш чудесно. Ти си истинска майка, добра майка — довърши тя и продължи надолу.

Не, не съм, помислих с горчивина. Исках да извикам след нея, че никога не съм обичала никого, да я попитам как може да се очаква жена, която е неспособна да даде любов на някого, да бъде майка, и то добра майка. Но знаех, че и това не е цялата истина. Бях обичала, повече от веднъж. Просто не бях разпознала чувството, докато не направих всичко възможно всичко по силите си да го унищожа.

Когато стигна края на стълбището, мама Руби спря и се обърна. Изглеждаше малка и незначителна и доверието ми към нея ми се стори напълно погрешно. Тя беше една досадна, стара жена, помислих си аз, нищо повече. Сякаш нещо в мен се преобърна и почувствах как гневното дете се завърна. Исках единствено тя да се махне.

— Измисли ли име? — провикна се тя от мястото си. — Голямото момиче има ли си вече име?

Поклатих глава.

— Нищо, ще ти хрумне.

— Не — сопнах се гневно аз. — Няма.

Но мама Руби вече бе излязла през вратата.

След като тя си тръгна, поставих бебето в кошчето му и по някакво чудо то спа спокойно почти целия следобед. Взех си дълъг, горещ душ. Тялото ми беше пълно с направо осезаемо отчаяние — дразнещо, напрегнато усещане — и аз търках ожесточено кожата си, сякаш то беше външно и можех да го измия със сапун и вода. Когато излязох от банята, кожата ми бе розова и на места покрита с червени драскотини. Отчаянието се бе преместило в по-дълбоко, по-закътано място. Престорих се, че съм чиста и обновена, пренебрегвайки тихото му постоянно жужене в главата ми. Обух си свободни панталони и сравнително чиста блуза и втрих крем от лилавата тубичка по ожулените места на ръцете и краката ми.

Сипах си чаша портокалов сок и седнах на пода, взирайки се в кошчето на бебето. Когато се събудеше, реших аз, щях да я накърмя и после двете щяхме да отидем на разходка. Щях да смъкна кошчето по стълбището, да излезем навън и свежият въздух щеше да ни се отрази добре. Може би щях да я занеса до парка „Маккинли Скуеър“ и да й дам първия урок по езика на цветята. Нямаше да ми отговаря, но щеше да разбере всичко. Имаше такива очи, които ме караха да вярвам, че разбира всяка моя дума и дори още повече — това, което премълчавах. Очите й бяха дълбоки, загадъчни, сякаш все още бе свързана с мястото, откъдето бе дошла на този свят.

Колкото повече спеше бебето, толкова отчаянието ми заглъхваше и почти можех да повярвам, че съм го преодоляла. Може би краткото ми бягство до магазина не беше причинило трайни щети и аз наистина бях, както твърдеше мама Руби, способна да се справя със задачата пред себе си. Беше нереалистично да смятам, че всичко ще върви безупречно след живота, който бях водила деветнайсет години. Нормално бе да има пропуски. Бях прекарала целия си живот в омраза и самота и нямаше начин за една нощ да се превърна в любяща и привързана към друго човешко същество жена.

Лежах на пода до бебето и вдишвах влажния аромат, носещ се от кошчето. Спеше ми се. Но преди да затворя очи ритмичното дишане отвътре бе заменено от познатия звук на отварящата се, търсеща гладна уста.

Погледнах в кошчето и дъщеря ми също погледна към мен, с широко отворени очи и движеща се уста. Беше ми дала възможност да поспя, а аз я бях пропиляла. Нямаше да имам друг шанс за сън в следващите няколко часа, а може би дори дни. Взех я на ръце. Очите ми се навлажниха, а когато венците й се забиха в гърдата ми, по лицето ми се стекоха сълзи.

Избърсах ги с опакото на дланта си. Неуморното изстискване на гърдата ми изтегли отново отчаянието от местенцето, където се бе утаило, съпроводено с тихо неясно бучене — като шум от морска раковина, отражение на нещо по-голямо и страшно.

Бебето сука цяла вечност. Преместих я от едната гърда на другата и проверих колко е часът. Беше минал цял час, а тя едва бе приключила с едната си порция. Въздишката ми премина в болезнено стенание, когато бебето се впи отново в кожата ми.

След като ми се стори, че най-накрая е заспала, се опитах да измъкна с кутре зърното си, все още плътно стиснато между устните й, но тя отвори рязко очи и изръмжа възмутено.

— Край, не мога повече — казах аз. — Имам нужда от почивка.

Поставих я на дивана и се отдръпнах назад. Хленченето й се превърна в поредица от пискливи ревове. Въздъхнах; знаех какво иска и знаех как да й го дам. Струваше ми се, че щеше да е толкова лесно. Може би беше лесно за другите майки, но за мен не беше. Бях държала това бебе часове, дни, седмици наред и имах нужда от няколко мига само за мен. Когато отидох в кухнята, тя започна да плаче по-силно. Звукът ме притегли обратно назад.

Седнах на пода и я вдигнах отново.

— Още пет минути — каза аз — и после излизаме. Ти всъщност не си вече гладна.

Но когато пет минути по-късно я сложих обратно в кошчето, тя се разплака така, сякаш щях да я пусна да плава по реката като Мойсей и никога повече няма да се намерим.

— Какво искаш? — попитах аз и усетих, че отчаянието в гласа ми звучи като гняв. Опитах се да люлея кошчето така както бях видяла, че правеше Марлена, но бебето само се разпищя още повече.

— Не може да си гладна — проплаках аз и се наведох по-близо до малкото й ушенце, за да може да ме чуе през силния звук на собствения си рев. Тя обърна личицето си към мен и се опита да ме захапе за носа. От тялото ми се надигна истеричен вик; беше по-скоро скимтене, което страничен наблюдател би могъл да сбърка със смях. — Добре — казах аз. — Ето. Повдигнах блузата си и я побутнах към гърдата си. Тя се опита да отвори уста, но в началото се затрудни от грубия ми натиск. После успя, спря да плаче и започна отново да суче.

— Това е — казах аз. — Надявам се да се наслаждаваш, защото наистина е за последно.

Думите ми прозвучаха заплашително, сякаш ги произнесе някой друг.

Все още кърмейки, изпълзях в синята стая и започнах да търся кутиите със сухо мляко, които бях скрила вътре. Бяха шест. Протегнах се, за да взема едната, и бебето се откъсна от тялото ми и изпусна зърното ми. Веднага нададе сърцераздирателния си рев. — Тук съм — казах аз, после излязох от стаята, отидох в кухнята и я сложих внимателно на плота, но думите ми не успокоиха нито нея, нито мен.

Тя се извиваше жаловито, докато изсипвах сухото мляко в шишето и го смесвах с вода. После затворих добре капачката и наместих биберона до устните на бебето и зачаках да отвори уста. Но нищо не се случваше. Разтворих устните й с пръсти и пъхнах биберона вътре. Тя обаче стисна уста.

Поех си дъх и се опитах да се успокоя. Отнесох бебето и шишето до дивана, седнах и я наместих така, че главичката й да се отпусне удобно на лакътя ми. Целунах я между очите. Тя се опита да захапе носа ми отново и аз пъхнах биберона в устата й. Дъщеря ми смукна веднъж и се извърна встрани, а бялото пенливо мляко потече по ъгълчетата на устните й и надолу по брадичката й. После бебето започна отново да плаче.

— Значи не си гладна — казах й аз и тръснах шишето до себе си на дивана. Движението беше прекалено рязко и от биберона изхвърча струйка мляко. — Щом не искаш да ядеш това явно не си гладна.

Върнах я обратно в кошчето. Щях да я оставя да си поплаче само две-три минути, за да й покажа, че този път съм сериозна. Когато след това я вземех на ръце, тя щеше да пие от това шише. Налагаше се.

Но тя не го направи. Оставих я да плаче още пет минути после още десет. Опитах се да я храня на ръце. Опитах се да я храня, докато е в кошчето. Опитах легнала на дюшека, като протягах шишето вътре в кошчето, но тя отказваше да пие от него. Най-накрая се предадох и затворих полувратата. Бебето продължаваше да плаче в мрака на синята стая, само.

Лежах на пода в дневната и клепачите ми неусетно се отпуснаха. Звукът от бебешкия плач стана някак далечен, все така неприятен, но не толкова оглушителен. За известно време забравих какъв бе източникът на този шум и защо се опитвах да го спра. Мозъкът ми бе замаян от мъглата на изтощението.

Едва когато плачът спря, се стреснах и се събудих. Паникьосах се, че съм я убила. Навън бе тъмно. Не знаех колко време е минало. Може би часовете без храна в стая без светлина бяха достатъчни, за да убият едно новородено. Знаех толкова малко за новородените, за децата, за човешките същества въобще. Беше някаква ужасна, грозна шега да ме оставят сама с бебе, отговорна за друг живот. Спуснах се да отворя вратата на синята стая, но преди да протегна ръка към дръжката, дъщеря ми се разплака.

Заля ме вълна от смесени емоции — облекчение, но и определено разочарование, последвано веднага от срам. Притиснах бебето до тялото си и целунах меката й главичка, опитвайки се да маскирам отчаянието, което вече не можех да пренебрегвам. Напъхах шишето в устата й. Тя трябваше да се научи да пие сухо мляко. Кърменето не беше за мен. Нямаше да се справя с него, а ако исках да я задържа, трябваше да открия начин да бъда майка, която може да храни детето си. Този път тя се опита да засмуче биберона, но устничките й бяха прекалено омекнали, а гуменият биберон бе прекалено твърд и не се огъваше достатъчно.

Явно бе дефектен. Само това можеше да е причината за упорития отказ на бебето ми да пие от шишето. От стотиците шишета на рафта в магазина бях взела най-евтиното. Запратих вбесена бутилката в кухнята и тя се удари с трясък в стената и после в пода. Бебето се разплака.

Поставих я в кошчето и се отдръпнах. Гърдите ми вече бяха пълни и от зърната капеше мляко по килима на пода, но нямаше да й дам да суче. Не можех. Щях да купя ново шише и тя щеше да се научи да пие от него. Паниката ми щеше да изчезне.

Вземах стъпалата надолу по две наведнъж, а нейният плач ставаше все по-силен и отчаян, докато разстоянието помежду ни се увеличаваше. Излязох на тротоара и се затичах по улицата по-бързо, отколкото някога бях тичала в живота си. Пресичах улиците, без да се оглеждам, устремена към магазина, откъдето предишния ден бях купила сухото мляко. Но когато стигнах до улица „Върмонт“, завих наляво вместо надясно. Не мислех къде отивам и не спрях, докато не стигнах до стъпалата, водещи към парка „Маккинли Скуеър“. Изтичах през окосената морава, паднах сред бялата върбинка, свих се на кълбо под храстите на пирена и затворих очи. Само пет минути, казах си аз, само пет минути в парка и когато се върна при бебето, ще имам сила да я накърмя. Покрих глава с ръце, търсейки по навик в мрака кафявото вълнено одеяло, което вече не беше там. Сънят се спусна над мен отново и аз бях защитена, на сигурно място, скрита от всичко и всички. Не съществуваше нищо друго, освен тъмнината, самотата и белите перли на върбинката, които се молеха за мен и за детето, което не можех да си позволя да запомня.

 

 

— Липсваше ми днес — каза Елизабет, когато се качих в стаята си.

Не ме попита къде съм била и аз не й предложих обяснение за изчезването си. Свих се в леглото, придърпах завивката над главата си и се обърнах с гръб към бюрото, където седеше тя.

— Обичам те, Виктория — каза Елизабет тихо. — Надявам се, че го знаеш.

Първият път, когато бе произнесла тези думи, й бях повярвала. Сега те се стекоха покрай сърцето ми като вода върху камък. Столът проскърца, когато тя се надигна, и почувствах как матракът потъва, докато се наместваше на края на леглото ми. Постави предпазливо ръка на рамото ми.

— Какво е направила? — попитах аз.

Въпросът ми бе изненадващ и необмислен и усетих как тялото на Елизабет трепна. Тя дълго време мълча. Най-накрая се отпусна до мен.

— Някога обичах един мъж — каза простичко. — Беше преди много години. Той беше англичанин, беше дошъл на стаж в една от по-големите винарни, само на няколко километра надолу по пътя. Никога не съм била по-щастлива в живота си. И тогава Катрин — моята сестра, моята най-добра приятелка ми го отне.

Елизабет се обърна на една страна и ме прегърна. Стегнах се, но не изпротестирах и изчаках да продължи.

— Година по-късно се роди Грант. Дълго време не можех да погледна към него, без да се сетя за баща му, без да си спомня всичко, което бях загубила. Но баща му го нямаше; така и не разбрах дали въобще бе научил, че Катрин е бременна. Тя отгледа Грант съвсем сама.

Приближи се още повече към мен, краката й вече бяха притиснати към моите. Когато проговори отново, лицето й беше долепено до завивката, покриваща главата ми, и трябваше да се напрегна, за да чуя шепота й.

— Имах шанс да й простя — каза тя. — Веднъж, когато Грант беше бебе, Катрин дойде при мен на фермерския пазар. Извини ми се, разплака се и ми каза колко много й липсвам. Това бе моят шанс да я върна в живота си, но вместо това аз я отблъснах. Не биваше да го правя. Казах й ужасни неща, неща, които не ми дават покой нощем.

Заслужавала си го е, помислих си аз. Катрин заслужава всичко, което Елизабет й е казала, и повече. Мисълта, че Елизабет ще се премести в къщата на жената, която я беше предала, ме изпълваше с гняв. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.

Струваше ми се, че часове наред я чаках да продължи да говори, притисната в нежната й прегръдка. Но тя мълчеше, бе приключила своята история. Тъкмо когато се притеснявах, че е заспала, се надигна и излезе на пръсти от стаята. Казанчето в тоалетната се пусна, водата потече и спря, вратата на спалнята й се затвори и после в къщата настана тишина. Станах от леглото.

Слязох на долния етаж, минах през кухнята и се измъкнах през задната врата. Платнената торба си стоеше под стълбището, където я бях оставила, пълна и тежка. Измъкнах я и я притиснах до гърдите си. Стъклените буркани вътре издрънчаха.

Докато се криех в канавката, бях решила точно къде ще отида, така че сега тръгнах бързо към пътя. Нямаше луна, но звездите осветяваха достатъчно имота, докато вървях към североизточния му край. Там, сбутани между асфалтовия паркинг, където се провеждаше фермерският пазар, и магистралата, лозите бяха прашни и винаги изсъхваха. През есента гроздето тук оставаше кисело дълго след като всички останали акри с лозя бяха узрели.

Развинтих капака на първия буркан. Мазната течност вътре се люшна и потече над ръба му. Бавно я изсипах върху ствола на лозата, като държах буркана далече от тялото си, за да не попадне върху голите ми крака. Когато първият буркан бе изпразнен, отворих втория и се преместих надолу по редицата с лози. Торбата сякаш бе бездънна и започнах да работя по-бързо, решително, течността се изливаше на все по-свободни струи от ръцете ми към лозите. Когато стигнах до края на редицата, се върнах назад по стъпките си и прибрах празните буркани, които бях захвърлила по земята.

Подредих ги в права линия един до друг на най-горното стъпало на верандата — на същото място, където някога с Елизабет бяхме редили нанизите с цветчетата на лайката, и влязох в кухнята, за да взема кибрит.

Върнах се обратно към пътя, оглеждайки се за мократа следа по земята. Тя свършваше точно до алеята. Направих крачка назад. Взех няколко клечки кибрит и ги запалих накуп. Едната пламна и другите я последваха, докато накрая държах в ръка искрящо, светещо кълбо. Изчаках, докато пламъкът стигна заплашително до края на пръстите ми и топлината стане непоносима, болезнена, преди да ги хвърля на земята.

Имаше миг тишина, а после надигащ се шум — като река, която прелива, — последван от бърза поредица от силно пращене. После дойде жегата. Обърнах се и изтичах към къщата както бях планирала, за да взема кофа с вода. Но огънят бе по-бърз от мен. Погледнах през рамо и видях, че пламъците се разрастваха, следвайки невидимата следа между храстите и лозите. Смятах, че огънят ще се ограничи до стволовете на лозите, които бях заляла с бензина, а после аз ще се върна с кофите с вода и ще го спра, но той имаше други планове.

Взех стъпалата по три наведнъж и влетях в кухнята. Върнах кибрита на мястото му и извиках името на Елизабет. Тя се събуди незабавно. Чух я как се втурва към стаята ми, крещейки името ми.

— Долу съм! — извиках отново аз. Бях вече до мивката и пълнех кофа с вода. Тръбите на старата къща тракаха и водата течеше бавно, струите сякаш се задъхваха.

Стиснала пълната кофа, прекосих кухнята в същия миг в които Елизабет слезе по стъпалата, и двете заедно се обърнахме, една до друга, привлечени от светлината.

Небето беше пурпурно. Звездите бяха изчезнали. Докато се взирахме навън, огънят плъзна в крайпътното дере и сухите магарешки тръни в него пламнаха в миг. Стената от пламъци, която се издигна, закриваше небето пред нас. Всичко отвъд нея изчезна от погледите ни. С Елизабет бяхме напълно сами.

Огънят се понесе в равномерни линии със скоростта на ток по електрически жици и за секунди обхвана цялото лозе.