Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (18)

18.

Изчаках два месеца, после още един, за да съм сигурна, като редовно пъхах наема под вратата на Наталия според предишната ни уговорка. В края на октомври гаденето ми отмина и се появяваше само когато не бях яла, което се случваше рядко. Имах достатъчно пари, за да се храня добре.

Парите, които бях взела от Грант, и моите спестявания щяха да стигнат, за да се издържам по време на бременността, но знаех, че не биваше да чакам толкова дълго и да разчитам само на тях.

Когато в края на есента дърветата съвсем се оголиха, разбрах, че Грант се бе отказал. Представях си го как гледа през прозореца на водната кула и прибира в кашон книгите на романтичните поети, как покрива с чаршаф оранжевата кутия — пресметнатите движения на мъж, който има минало за забравяне. И скоро, убеждавах се сама, щеше да забрави. На цветната борса щеше да има много жени — по-красиви, по-екзотични, по-сексуални отколкото някога щях да бъда аз. Ако още не си беше намерил някоя, скоро щеше да стане. Но въпреки че постоянно си го повтарях, образът на Грант с вдигнатата на главата качулка на суичъра все се появяваше в съзнанието ми. Никога не го бях виждала да заглежда някоя от жените, минаващи покрай сергията му.

В деня, в който за пръв път усетих бебето да рита в корема ми, се върнах в синята стая. Пренесох брезентовия чувал почти през целия град до колата си и шофирах до апартамента на Наталия. Паркирах пред самата врата и замъкнах целия си багаж догоре на три пъти. Вратата на стаята на Наталия бе отворена и останах известно време там, гледайки я как спи.

Наскоро си беше боядисвала косата отново и розовите кичури падаха разпилени по бялата калъфка на възглавницата й.

Ухаеше на сладко вино и детелини и спеше тихо, без да похърква. Разтърсих я, за да я събудя.

— Идвал ли е? — попитах аз.

Наталия покри очите си с ръце и изпуфтя.

— Да, преди няколко седмици.

— Какво му каза?

— Просто, че си си тръгнала.

— Добре. Наистина си бях тръгнала.

— Така е. Къде беше?

Пренебрегнах въпроса й.

— Каза ли му, че още плащам наем?

Тя се надигна в леглото и поклати глава.

— Не. Не бях сигурна, че парите са от теб.

Протегна ръка и докосна корема ми. През последните седмици не приличах вече просто на дебело, а определено на бременно момиче.

— Рената ми каза, че си бременна.

Бебето ритна отново, пръстчетата и стъпалата му се притискаха във вътрешните ми органи, стържеха по стените на черния ми дроб, по сърцето, по далака ми. Превих се и изтичах до мивката в кухнята, където повърнах. Отпуснах се на пода и почувствах как гаденето се завръща в тялото ми, следвайки движенията на бебето. Мислех си, че прилошаването от ранната бременност е свършило; освен това мислех, че съм преодоляла нуждата да повръщам всеки път, когато ме докоснат. Едно от двете ми предположения не беше вярно.

Рената беше казала на Наталия. Щом бе казала на Наталия, нямах никаква причина да смятам, че бе скрила от Грант. Надигнах се, отидох до мивката и повърнах отново.

 

 

На прозореца на „Цвят“ имаше нова табела — по-кратко работно време, затворено в неделя. Когато пристигнах в ранния следобед, магазинът бе тъмен и заключен, въпреки че според табелата трябваше да работи. Потропах, изчаках, а когато Рената не отвори, потропах пак, по-силно. Ключът бе в джоба ми, но не го използвах. Седнах на тротоара и зачаках.

След петнайсет минути тя се появи, носейки в ръка сребристата кутия, в която наблизо продаваха буритос. Наблюдавах как светлината се отразяваше в алуминиевата опаковка и по стените на сградите, покрай които Рената минаваше. Изправих се, но не погледнах към нея, дори когато застана точно пред мен. Оглеждах краката си, които все още се виждаха под извивката на заобления ми корем.

— Каза ли му? — попитах я аз.

— Той не знае ли?

Шокът и обвинението в гласа й направо ме избутаха назад като ударна вълна. Слязох от тротоара на улицата. Рената протегна ръка и ме хвана за рамото, за да не падна. Когато я погледнах, очите й бяха по-топли и загрижени от думите й.

Кимна към корема ми.

— Кога ти е терминът?

Свих рамене. Не знаех, а и нямаше значение. Бебето щеше да се появи, когато му дойдеше времето. Нямаше да ходя на лекар и нямаше да родя в болница. Рената явно се бе досетила за всичко това, без да й бях казала и една дума.

— Майка ми ще ти помогне, без пари. Тя смята, че за това е била пратена на тази земя.

Представих си как думите на Рената излизат от устата на мама Руби с нейния по-силен акцент, как ръцете й докосват корема ми. Поклатих глава; не.

— Тогава защо си дошла? — попита ядосано Рената и раздразнението й пролича, защото накъсваше думите.

— Искам да работя — казах аз. — И те моля да не казваш на Грант — нито че съм се върнала, нито че ще имам бебе.

Тя въздъхна тежко.

— Той заслужава да знае.

Кимнах.

— Знам, че заслужава.

Грант заслужаваше много неща, много по-добри от мен.

— Нали няма да му кажеш?

Рената поклати глава.

— Не. Но няма да лъжа заради теб. Не можеш да работиш при мен, защото всяка събота Грант ме пита дали си се появявала. Никога не съм била добра лъжкиня и нямам желание да се научавам тепърва.

Седнах на тротоара и се превих на две. Когато проверих пулса си под каишката на часовника си, ударите почти не се усещаха. Не можех да си намеря друга работа. Дори преди да забременея, вероятността беше нищожна, а в сегашното ми състояние бе ясно, че нямах никакъв шанс. Парите, които бях спестила, в крайна сметка щяха да свършат. Нямаше да мога да си купувам храна и всичките онези неща, които бяха нужни за бебето и изобщо правеха издържането на децата толкова скъпо.

— Какво ще правя? — попитах аз. Отчаянието ми се превърна в гняв, който сякаш видимо излезе от тялото ми, но Рената не трепна.

— Попитай Грант — каза тя.

Изправих се.

— Почакай малко.

Рената отключи вратата на магазина и отвори касата.

Повдигна чекмеджето вътре и извади оттам запечатан червен плик с напечатано върху него моето име и отделно пачка от двайсетдоларови банкноти. Излезе и ми ги подаде.

— Последната ти заплата — каза тя. Не преборих парите, но знаех, че са повече от това, което ми дължеше. Когато ги прибрах в раницата си, ми връчи плика и неотвореното си бурито. — Протеини. Полезни са за мозъка на бебето, майка ми винаги така казва. Или пък за костите, не помня добре.

Благодарих й и се обърнах, за да си тръгна.

— Ако някога се нуждаеш от нещо — провикна се Рената след мен, — знаеш къде да ме намериш.

 

 

Прекарах останалата част от деня в синята стая, борейки се с вълните на прилошаване и повръщане, докато бебето в корема ми се движеше. Червеният плик лежеше на белия мъхест килим като кървава следа, а аз седях със скръстени крака до него. Не можех да реша дали да го отворя, или да го пъхна под килима и да забравя за него.

Най-накрая реших, че трябва да знам. Щеше да ми бъде тежко да чета думите на Грант, но още по-тежко щеше да бъде да мина през бременността, без да разбера дали се бе досетил за причината за внезапното ми бягство.

Но когато го отворих, вътре не открих това, което очаквах. Беше сватбена покана: Бетани и Рей, първия уикенд на ноември, Оушън Бийч. Сватбата бе само след две седмици.

Бях поканена, пишеше Бетани, като гост, но можех ли освен това да приготвя и украсата от цветя? Най-много от всичко искала бракът им да устои на изпитанията на времето и, разбира се, след това да съхрани страстта между нея и Рей. Точно обратното на черешовия цвят, помислих си аз и потръпнах при спомена за следобеда в ателието на Катрин и всичко, в което се бе превърнал онзи миг. Щях да предложа орлови нокти, реших аз — отдаденост. Силата на стъбълцето на лозата предполагаше постоянство и издръжливост, каквито аз самата никога не бях изживявала, но искрено се надявах Бетани да има в живота си.

Тя беше написала и телефонния си номер и молеше да й се обадя до края на август. Август отдавна бе минал и вероятно си беше намерила друг цветар, но все пак трябваше да опитам. Това можеше да е единственият ми вероятен източник на доходи за цялата дълга зима.

Бетани вдигна на второто позвъняване и почти изпищя, когато разпозна гласа ми.

— Виктория! Вече бях изгубила надежда! Наех друг цветар, но ще й откажа, независимо дали ще загубя депозита си.

Можехме да се видим още на следващия ден, каза тя. Щяла да дойде с Рей. Дадох й указания как да стигне до дома ми.

— Надявам се, че ще останеш за сватбата — добави тя, преди да затвори. — Нали знаеш, според мен всичко това се случи благодарение на твоя букет.

— Ще остана — казах аз. И щях да донеса визитки, за да ги раздам на гостите.

Попитах Наталия дали може да се срещна с Бетани и Рей в празния офис на долния етаж и тя се съгласи. Рано на следващата сутрин купих три сгъваеми стола и малка масичка от битака. Побраха се в багажника на колата ми, но трябваше да го завържа с въже, защото не се затваряше. За един долар купих и кристална розова ваза, съвсем леко нащърбена, която напълних с цветя от моята градина в парка „Маккинли Скуеър“. На масата до вазата сложих синята си кутия със снимки.

Проверих няколко пъти картичките вътре, докато чаках вратата да се отвори.

Най-накрая Бетани застана на прага, по-хубава, отколкото я помнех, а до нея Рей бе по-красив, отколкото си бях представяла. Ще бъдат зашеметяваща двойка, помислих си аз, и нервно пооправих с ръка орловите нокти, които бях подредила в линия на масата сред белия пясък от парка.

Бетани разтвори ръце, за да ме прегърне, и аз й позволих, но коремът ми се изпречи като топка помежду ни. Тя погледна надолу, ахна и постави ръцете си върху него. Запитах се колко пъти още щеше да ми се наложи да изтърпя това през следващите месеци независимо дали от близки, или от непознати на улицата. Бременността, изглежда, предизвикваше хората да се държат според някакви неписани правила, които не признаваха ограниченията за личното пространство. Това изобщо не ми харесваше, почти толкова, колкото не понасях чувството, че в моето тяло растеше друго човешко същество.

— Поздравления! — каза Бетани и ме прегърна отново. — Кога е терминът ти?

През последните два дни за втори път ми задаваха този въпрос и знаех, че все по-често щях да го чувам. Започнах да броя на ум месеците.

— Февруари — казах аз. — Или март. Лекарите не са сигурни.

Бетани ме представи на Рей и ние се здрависахме. Посочих към столовете и масата и ги помолих да седнат. Седнах срещу тях и се извиних, че съм се обадила с толкова голямо закъснение.

— Много се радваме, че се обади — каза Бетани и стисна силното рамо на любимия си. — Разказах на Рей всичко за теб.

Побутнах синята кутия към тях. Тя лъщеше под флуоресцентните лампи на офиса.

— Мога да направя всичко, което поискате за сватбата си. На цветната борса има всякакви цветя, дори да не са сезонни.

Бетани отвори капака и аз трепнах, сякаш отново бе докоснала тялото ми.

Рей извади първото картонче. През годините, които последваха, много пъти наблюдавах как мъже примижават при вида на моя цветен речник, а флуоресцентните лампи хвърлят лека сянка върху нервните им лица. Но Рей не беше от тях. Едрото му тяло бе измамно; той можеше да обсъжда свободно емоциите си като приятелките на Анемари, красноречиво и непринудено, даже с желание. Двамата с Бетани се спряха на първата снимка, акацията, и започнаха да спорят също както бяхме направили с Грант, но по напълно различни причини.

— Тайна любов — прочете той. — Харесва ми.

— Тайна? — попита Бетани. — Защо да е тайна?

Каза го иронично, но леко обидено, сякаш имаше чувството, че той предлага да скрият любовта си от света.

— Защото това, което притежаваме, е тайна. Когато моите приятели говорят за приятелките си или за жените си, винаги се оплакват или се фукат. Аз просто мълча. Това между нас… е различно. И искам да си остане така. Непроменено. Тайна.

— Хъм… Да — каза Бетани.

Обърна картичката и погледна снимката на акациевия цвят, златист, със сферични цветчета, висящи на фино стъбло. В „Маккинли Скуеър“ имаше много акациеви дървета.

Надявах се, че в момента все още бяха разцъфнали.

— Какво можеш да направиш с това? — попита Бетани.

— Зависи какво друго ще изберете. Акацията не може да е основното цвете. Вероятно ще я увия по ръба на букета ти.

— Харесва ми — каза Бетани. После се обърна към Рей. Какво друго да изберем?

В крайна сметка се спряха на мъхави рози и бледорозов люляк, прасковени далии, орлови нокти и златиста акация.

Щеше да се наложи да върнат роклите на шаферките — бяха от бургундскочервена коприна и нямаше да отиват на цветята. За щастие не бяха шити по поръчка, а просто наети от булчинския магазин. Цветята обаче бяха най-важното нещо, каза Бетани уверено и Рей кимна в знак на съгласие.

Когато дойде време да си ходят, им казах, че ще доставя цветята по обед и ще се върна в два часа за сватбата.

— Ако нещо се развали, ще мога да оправя букета ти — добавих аз.

Бетани ме прегърна отново.

— Ще бъде чудесно — каза тя. — Най-големият ми страх е, че розите ще се разпаднат или ще се разпилеят във въздуха, когато гръмне музиката, и не само сватбата ми, но и цялото ми бъдеще ще бъдат провалени.

— Не се притеснявай — казах аз. — Цветята не избухват нито се самозапалват просто така.

Погледът ми се премести от Бетани към Рей, докато го казвах. Тя се усмихна. Говорех за Рей, не за цветята и Бетани го разбра.

— Знам — каза тя.

— Имаш ли нещо против, ако си донеса визитки на сватбата? — попитах аз и кимнах към белите стени. — Тъкмо започвам свой бизнес.

— Естествено, че не! Донеси си! Доведи си и придружител; забравихме да ти кажем, че може — Бетани кимна към корема ми и намигна. Бебето ритна; гаденето ми се върна.

— Ще дойда с визитките — казах аз, — но без придружител. И още веднъж ви благодаря.

Бетани изглеждаше смутена, а Рей се изчерви и я дръпна към вратата.

— Благодаря ти — каза отново тя. — Наистина, никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Стоях до остъклената врата и ги наблюдавах как вървят по стръмната улица към колата си. Рей беше прегърнал Бетани през кръста. Знаех, че я утешава и успокоява, уверявайки я, че странната, самотна млада жена с магическото умение да говори с цветята е щастлива да бъде самотна майка и да гледа детето си без баща.

Но не бях.

 

 

Купих си черна рокля от магазина на площад „Юниън“ и четири дузини пурпурни ириси от улица „Маркет“. Роклята прикриваше корема ми и щеше да ми спести допира на чуждите нагли ръце; ирисите щяха да бъдат моите визитни картички. Нарязах лилава хартия на правоъгълни картончета и пробих дупка в средата на всичките. От едната страна написах думата „Послание“ с красивия ръкописен стил, на който ме беше научила Елизабет. От другата — Виктория Джоунс флорист, със собствения си небрежен почерк. Добавих и телефонния номер на апартамента на Наталия.

Имаше само един препъникамък и пречката се оказа по-сериозна, отколкото предполагах — все още разполагах с търговската карта за отстъпки на Рената, но не можех да си позволя да купя цветя от борсата. Грант беше там всеки ден, с изключение на неделя. Нямаше как да купя цветя в неделя за сватба, която щеше да бъде чак следващата събота. Реших, че мога да отида с колата до Сан Хосе или Санта Роза и да взема оттам, но когато проверих, с изненада открих, че в цяла Северна Калифорния нямаше други борси. Цветарите пътуваха по цели нощи, стотици километри, за да купят цветя от Сан Франциско.

Не можех да пазарувам от обикновен магазин — изчислих, че така няма да имам никаква печалба; даже може би щях да съм на червено. Затова в петък, деня преди сватбата, изкачих циментовите стъпала и потропах по тежката врата на Дома за временно настаняване.

Отвори ми слабичко момиче с толкова светла коса, че изглеждаше почти бяла, и ме пусна вътре.

— Някой да търси работа? — попитах аз. — Аз съм цветарка утре имам сватба и ми трябва човек да ми помогне с купуването на цветя.

Няколко момичета се надигнаха от местата си и прекосиха стаята, за да дойдат при мен. Събрахме се в трапезарията около дългата маса.

Направих нещо като интервю — зададох на момичетата по три въпроса и ги изслушах една по една. Първият въпрос — „Имате ли часовник с аларма“ — предизвика поредица от тържествени кимвания с глава. Вторият — „Знаете ли как да стигнете до 6-та улица и «Бренън» с автобус?“ — елиминира нисичка, прекалено пълна, червенокоса девойка в края на масата. За нищо на света, каза ми тя, и при никакви обстоятелства не би се возила на автобус. Дадох й знак с ръка да си ходи.

Попитах останалите две девойки за какво са им нужни парите. Първата, която отговори — латиноамериканка на име Лилия, изреди купища желания, някои от които съществени, но повечето бяха просто детински, егоистични глупости. Имала нужда от повече пари, каза тя; гримовете й вече свършвали и нямала никакви дрехи, които да отивах на обувките, подарък от гаджето й. Спомена, че трябва да плаща и наема, но чак на последно място. Харесах името й, но не и отговорите й.

Не виждах очите на последното момиче заради дългия й бретон. От време на време го отмяташе, но тогава слагаше длан на челото си и отново прикриваше по-голямата част от лицето си. Но отговорът на въпроса ми беше простичък и точно това, което исках да чуя. Ако не намери пари за наема, ще я изгонят от Дома. Гласът й потрепна, когато го каза, а лицето й се скри още повече във високата яка на пуловера, така че сега над него се подаваше само носът и. Имах нужда от някой достатъчно отчаян, за да чуе алармата си в три и половина през нощта и наистина да стане от леглото; това момиче нямаше да ме разочарова. Казах й да ме чака на автобусната спирка на улица „Бренън“, която беше на една пресечка от цветната борса, в пет часа сутринта на следващия ден.

Момичето закъсня. Не толкова, че да ми попречи да свърша това, което ме чакаше този ден, но достатъчно, за да ме притесни. Нямах план Б и по-скоро щях да оставя Бетани без букет пред олтара, отколкото да рискувам да се срещна с Грант. Всеки път, когато се сетех за него, изпитвах болка в цялото си тяло и бебето започваше да рита. Но момичето пристигна тичайки, и останала без дъх, петнайсет минути след уговорката ни. Заспала в автобуса, обясни тя, и пропуснала спирката, но щяла да работи бързо и да навакса. Подадох й търговската си карта, пари в брой и списък с цветята, които трябваше да купи.

Докато беше вътре, аз обикалях нервно пред главната врата на сградата, страхувайки се, че може да се опита да избяга с парите ми. Многобройните резервни изходи за спешни случаи ме притесняваха, но се надявах да има аларми на тях.

Половин час по-късно момичето се появи на вратата, а ръцете й бяха пълни с цветя. Подаде ми ги заедно с рестото от парите и влезе вътре да донесе и останалата част. Когато се върна натоварихме покупките в багажника на колата ми и аз подкарах към Потреро Хил. И двете мълчахме.

Бях покрила пода на долния етаж с огромен найлон. Наталия каза, че мога да правя каквото си искам долу през деня стига това да не пречи на репетициите на групата й нощем.

Вазите, които купих от магазина за евтини стоки, бяха подредени на пода, вече пълни с вода, а до тях имаше панделки и карфици.

Седнахме на пода и се заехме с работата. Момичето гледаше, а аз й обясних как да махне бодлите на розите, кои листенца са излишни и как да изреже дръжките под ъгъл. Тя подготвяше цветята, а аз започнах да правя украсата. Работихме докато краката ми изтръпнаха и почувствах, че вече натежалото ми тяло се уморява от седенето на пода. Качих се на горния етаж, за да си почина малко и да донеса акациевия цвят и орловите нокти, които бях събрала от парка. Стояха на средния рафт в хладилника заедно с кутия с канелени ролца и галон прясно мляко. Взех всичко и го смъкнах долу. Подадох ролцата на момичето.

— Благодаря — каза тя. — Казвам се Марлена, в случай че си забравила.

Бях забравила. В Марлена нямаше нищо, което да се запомни. Всичко в нея беше прекалено обикновено и незабележимо и дори тази незабележимост бе скрита от дългата коса и торбестите дрехи. Тя тръсна глава и отмести с ръка бретона си, така че най-накрая той се раздели на две и застана на една страна над челото й. Лицето й, което най-накрая можех да видя, бе кръгло, с хубава, чиста кожа. Носеше огромна, раздърпана блуза, която стигаше почти до коленете й и я правеше да прилича на захвърлено на улицата сираче. Когато се наяде бретонът отново падна на лицето й; тя не го отмести.

— Аз съм Виктория — казах. Подадох й един ирис от вазата на масата.

Тя прочете какво пишеше на картончето.

— Ти си късметлийка. Имаш собствен бизнес, а скоро и бебе. Не мисля, че много от нас ще успеят като теб.

Не й разказах за месеците в парка или за ужаса, който изпитвах от това, че нарастващата маса вътре в мен ще се превърне в дете: пищящо, гладно, живо нещо.

— Някои ще успеят, някои не. С всички хора е така, независимо откъде са тръгнали.

Изядох ролцето си и се захванах отново с работата. Часовете минаваха, от време на време Марлена задаваше въпрос или ми правеше комплимент за украсата и букетите, но аз работех до нея мълчаливо. В главата ми изплуваха спомени за Рената, за първата сутрин с нея на цветната борса, как се пазареше, как по-късно същия ден седяхме двете заедно на дългата маса, как тя кимаше одобрително при всеки букет, който правех.

Когато приключихме, Марлена ми помогна да занеса цветята до колата ми, и аз извадих парите си.

— Колко ти трябват?

Тя беше подготвена за въпроса ми.

— Шейсет долара. За да си платя наема на първо число. Така ще мога да остана там още месец.

Отброих три двайсетачки, спрях, после отделих още една.

— Ето ти осемдесет долара. Звъни на телефона от тази визитка всеки понеделник и ще ти казвам дали и кога ще имам нужда от още помощ.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Можех да я откарам у тях — Домът бе само на няколко пресечки от мястото на сватбата, но бях уморена от компанията на друг човек. Изчаках я да завие зад ъгъла, качих се на колата и подкарах към морския бряг.

 

 

Сватбата беше идеална. Розите не клюмнаха, орловите нокти се виеха красиво около тях и не се оплетоха. След церемонията застанах на входа и давах на всеки гост ирис с картончето с името ми. Никой не докосна корема ми. Не отидох на приема.

Не казах на Наталия за бизнеса си, затова рядко напусках къщата и винаги вдигах телефона. „Да, моля“, отговарях аз на телефона и тонът ми беше нещо между въпрос и твърдение.

Приятелите на Наталия оставяха съобщения за нея, аз ги записвах и ги залепвах на вратата й. Клиентите ми се представяха и обясняваха за какви събития искат цветя, аз уточнявах желанията им с поредица въпроси или ги канех на долния етаж за допълнителна консултация. Приятелите на Бетани бяха състоятелни хора и никой нито веднъж не ме попита за цената. Когато имах нужда от повече пари, им исках повече, когато бизнесът вървеше добре — по-малко.

Докато чаках телефонът да звънне и списъкът ми с ангажименти да се попълни, направих друг комплект на речника. Не ми допадаше идеята непознати да се ровят из синята ми кутия, а и имах нужда от още една, подредена по снимките на цветята, както беше тази на Грант. От негативите, които пазех, извадих нови, залепих ги на бели картончета и ги подредих в кутии от обувки. Единият комплект поставих на масата на първия етаж, а другия дадох на Марлена и й казах да научи наизуст всяко картонче. Върнах синята си кутия в моята стая, където щеше да бъде в безопасност зад редицата ключалки.

Обадиха ми се за бебешко парти в квартал „Лос Алтос Хилс“, за рожден ден на малко детенце в един огромен апартамент на булевард „Калифорния“ и за сватба на крайбрежието, на улицата срещу любимия ми деликатесен магазин. Имах три тържества и новогодишен купон у Бетани и Рей.

Където и да отидех, винаги носех със себе си сребриста кофа с ириси и картички с името ми към тях. Хората започнаха да говорят за Посланието — така наричаха работата ми, езика на цветята, който бе истинска новост за тях. През януари Марлена имаше достатъчно пари, за да си наеме свой малък апартамент, а в графика ми бяха насрочени шестнайсет сватби за лятото.

За март месец обаче нямах никакви поръчки, а февруарските ме притесняваха. Четири пластмасови кофи от по един галон, пълни с росен, стояха в ъгъла на синята стая. Растението не цъфти без светлина, така че държах лампата постоянно загасена и се молех да забавя максимално неизбежния цъфтеж.

Нямаше какво да направя обаче за бебето вътре в мен. То продължаваше да расте. Коремът ми бе станал толкова голям, че в края на януари вече не можех да премятам колана в колата си през него. Между корема ми и волана имаше съвсем малко разстояние, може би три-четири сантиметра. Когато бебето се въртеше и ме удряше с лакът или крак, имах чувството, че се пресяга напред, за да поеме контрола върху колата. Носех мъжки дрехи, тениски и блузи, които бяха прекалено големи и прекалено дълги, и еластични панталони или клинове, смъкнати под корема ми. Понякога ме вземаха за прекалено дебела, но повечето време се налагаше да търпя досадните и любопитни ръце по себе си.

През последния месец на бременността се срещах с клиенти колкото можех по-рядко, стараех се да доставям цветята преди пристигането на гостите, оставяйки визитките си — кофата, пълна с ириси. Небрежният ми вид определено не пасваше на онези места, в които живееха добре облечените жени и виждах, че макар да се преструваха, че това не е така, присъствието ми ги караше да се чувстват неловко.

Мама Руби идваше все по-често у нас и почти не си правеше труда да измисля някакви извинения за посещенията си.

Първия път ми каза, че Наталия й се струвала прекалено отслабнала и затова й била приготвила домашна храна — мъкнеше със себе си тенджера с печено тофу. Нито Наталия изглеждаше слаба, нито аз изядох храната. Тофуто беше едно от малкото неща, които не можех да погълна. Когато Наталия замина на първото си едномесечно турне — феновете на нейната група се бяха увеличили значително, — изхвърлих цялата тенджера на боклука. Сама в апартамента, преди всяко излизане започнах да поглеждам навън през прозореца и ако видех мама Руби отвън на тротоара, се връщах в синята стая и се заключвах с шестте ключалки.

Знаех, че Рената беше казала на майка си за бременността ми. Наталия едва ли я бе поканила да й идва по-често на гости, а въпреки че ме бе уволнила, Рената се тревожеше за мен — както правеше от мига, в който се срещнахме, макар да не разбирах защо. Рано сутрин, докато правех букети на долния етаж, виждах как натовареният й с цветя камион минаваше бавно по улицата на път към магазина. Погледите ни се срещаха, тя ми помахваше за поздрав с ръка и понякога аз й отвръщах, но камионът никога не спираше, а аз никога не ставах от стола и не излизах отвън на улицата.

Готвейки се за бебето, накупих някакви дреболии: одеяла, шише, сухо мляко, бебешки дрехи, шапка. Не можах да се сетя за нищо друго. Бях като парализирана, докато пазарувах не се притеснявах, нито тръпнех в очакване. Не се страхувах от раждането. Жените раждат, откакто свят светува. Умират майки, умират и бебета; други оцеляват. Майки отглеждат бебетата си, други ги изоставят, независимо дали са момчета или момичета, здрави или с дефекти. Мислех за всички възможни варианти и никой не ми се струваше по-правилен или неправилен от другите.

 

 

На 25 февруари се събудих плувнала във вода и веднага след това започнаха болките. Наталия още беше на турне и бях благодарна за това. Бях си представяла как хапя възглавницата, за да заглушавам виковете си, но сега нямаше да ми се наложи. Беше събота околните офиси бяха затворени и апартаментът ни бе празен. При първата вълна от контракции отворих уста и някъде отвътре в мен се надигна тихо ръмжене. Не разпознах гласа си, а изгарящата болка в тялото ми беше нещо напълно ново за мен. Не подозирах, че ще бъде така. Когато контракцията премина, затворих очи и си представих, че се нося безгрижно из дълбоко синьо море.

Плувах си така по вълните около минута, може би две преди болката да се завърне, по-остра от първия път. Завъртях се на една страна; чувствах стените на корема си като от стомана — затваряха се около бебето и го избутваха надолу. Мъхестият килим беше мокър, стисках и скубех кичури от него, а когато болката отмина, започнах да блъскам гневно с юмруци по голите дъски на пода.

Миризмата на росен и влажна почва като че ли примамваше бебето и единственото, което исках в този момент, бе то най-накрая да излезе. Щеше да бъде различно на студения циментов тротоар навън, помислих си аз, сред трафика и целия шум. Бебето щеше да разбере, че няма място и време в света за нежно посрещане, нищо грижливо и гостоприемно.

Щях да отида до сладкарницата и да си купя поничка, бебето щеше да се надруса от шоколадовата глазура и да реши да си остане в безопасност, неродено. И както си седях на твърдия пластмасов стол, болката щеше да отмине; така трябваше да стане.

Изпълзях от синята стая и се опитах да се надигна. Но не успях. Контракциите заляха тялото ми като ударна вълна и ме смъкнаха отново долу. Довлякох се до стола, опрян до кухненския плот, и главата ми се тресна в ниската метална пръчка в долната му част. Може би вратът ми ще се счупи помислих си с надежда аз, може би главата ми ще се стовари тежко на пода, ще се нараня и ще се свърши. Отворих уста и направо захапах метала, когато ме заля болката от следващата контракция.

Когато тя отмина, закопнях за вода. Подпирайки се с ръце по стената, успях да се довлека до банята, да се наведа над мивката и да пусна чешмата. Напълних шепите си с вода и ги поднесох към устата си. Не беше достатъчно. Пуснах душа и се отпуснах във ваната, силната струя потече по лицето ми и надолу по гърлото. Обърнах се на една страна и оставих водата да залее дрехите и цялото ми тяло. Останах така във ваната, с глава, опряна в стената, усещайки все по-растящото напрежение ниско долу в корема си, докато горещата вода в бойлера свърши. Надигнах се, цялата трепереща от студ, а от дрехите ми капеше вода.

Приведох се отново над мивката и започнах да ругая със силен и гневен глас. Щях да мразя детето си заради това. Всички майки сигурно тайно ненавиждат децата си заради непоносимата болка при раждането им. В този момент напълно разбирах майка си и я оправдавах за това, което беше направила. Представях си я как се измъква сама от болницата приведена над добре увитото бебе. Бебето, което бе заменила за някога съвършеното си тяло, за своя незатормозен от болка живот. Нищо не можеше да бъде оправдание за тази болка и тази саможертва. Аз не заслужавах прошка. Погледнах се в огледалото и се опитах да си представя лицето на майка си в онзи миг.

Пристъпът на следващата контракция ме накара да се превия на две, челото ми се допря до извитата метална мивка. Когато повдигнах глава и погледнах пак в огледалото, не видях лицето на въображаемата си майка, а на Елизабет. Нейните очи се взираха в мен така, както ме гледаха по време на гроздобера, диви и пълни с очакване.

Повече от всичко на света исках да бъда с нея.

 

 

— Елизабет! — провикнах се аз.

Гласът ми беше почти истеричен, отчаян. Макар да бе все още рано, луната се надигаше над караваната на Перла и тя хвърляше тъмна сянка — правоъгълна и не много дълга, върху хълмчето, на което стоях. Елизабет реагира незабавно на гласа ми, обърна се и се затича по ръба на сянката. Скриваше се и излизаше от мрака, докато най-накрая стигна задъхана до мен. Лунната светлина предизвикваше отблясъци по няколкото сребристи кичура, виещи се по слепоочията й. Застанала там, в центъра на сянката, лицето й бе странно съчетание от ъгли и линии, но аз забелязвах само двете нежни, почти кръгли очи.

— Ето — казах аз.

Сърцето ми биеше толкова силно, че ударите му се чуваха. Подадох й едно-едничко зрънце грозде, сепнах се, избърсах го в протритата си тениска и протегнах отново ръка към нея.

Елизабет взе зърното и ме погледна. Устата й се отвори и затвори. Сдъвка веднъж, изплю семките, сдъвка отново, преглътна и сдъвка пак. Лицето й се промени. Напрежението изчезна и сладостта на гроздето сякаш омекоти кожата й; по бузите й изби нежна руменина, тя се усмихна и без никакво колебание ме придърпа в прегръдката си. Постижението ми изпълни въздуха, разшири се като огромен балон, който ни обви и погълна, създавайки защитена зона само за нас двете и взаимната ни радост. Сгуших се в нея, горда, сияеща и увих ръце около талията й, успокоена, макар сърцето ми все още да препускаше бясно.

Елизабет ме притискаше силно към себе си, после повдигна главата ми, погледна ме в очите и каза:

— Да. Най-накрая.

Почти седмица търсехме първото узряло зрънце грозде.

Внезапното повишаване на температурите бе причина за толкова неочаквано ускорение в растежа на плодовете, че беше невъзможно да се оценят точно хилядите лозички. Препускахме като луди из редиците и Елизабет изстрелваше нарежданията си към мен, сякаш аз самата бях продължение на нейния език. По-голямата част от лозето все още не бе огледана, затова се разделихме и тръгнахме редица по редица, късахме зрънце грозде от тази чепка, после от онази, дъвчехме, плюехме семки.

Елизабет ми даде пръчка, с която да отбелязвам — пред всяка лозичка, която опитвах, трябваше да начертавам О или X нейните знаци за слънце и сянка, и след това да записвам преценката си за нивото на сладост и танин в гроздето. В началото на пътя резултатите ми бяха О 71:5, зад караваните: X 68:3 после се качих на хълма над винарската изба: О 72:6. Елизабет обикаляше в далечния край на лозето, но понякога се връщаше по стъпките ми, за да провери резултатите ми, пробваше зрънце от някоя лозичка и сравняваше бележките ми.

Не беше необходимо да проверява способностите ми и сега вече го знаеше. Целуна ме по челото и аз се надигнах на пръсти, за да бъда по-близо до нея. За пръв път от месеци се почувствах отново желана, обичана. Елизабет седна на земята и ме притегли към себе си. Седяхме там, мълчахме и гледахме как луната изгрява.

Напрежението от наближаващата беритба ни бе накарало да забравим за малко предупреждението на Грант. Нямахме време да мислим за Катрин и заплахата й. Сега, заобиколени от изпълнените със сладост чепки грозде, във вените ни също потече сладост — и любов — не само от една към друга, но и към лозето, и споменът за думите й се завърна. Притеснението ме заля като вълна.

— Тревожиш ли се? — попитах аз.

Елизабет беше спокойна, замислена. Преди да проговори се обърна към мен, отмахна бретона от очите ми и ме погали по лицето. Кимна.

— За Катрин, да. Но не и за лозето.

— Защо?

— Сестра ми не е добре. Грант не каза много, но не беше и нужно. Личеше му, че е ужасен. Щеше да го разбереш, ако бе видяла лицето му и ако познаваше майка ни.

— За какво говориш?

Не разбирах как мъртвата майка на Елизабет можеше да има нещо общо със сегашното състояние на Катрин или със страха на Грант.

— Майка ни беше психичноболна — каза Елизабет. — През последните години от живота й изобщо не съм я виждала. Бях прекалено уплашена. Тя не ме помнеше или пък помнеше само някои ужасни неща, които бях правила, и ме обвиняваше за болестта си. Беше тежко, но не биваше да оставям Катрин сама да се оправя с това бреме.

— Нима си можела да направиш нещо? — попитах аз.

— Можех да се грижа за нея. Сега, разбира се, е прекалено късно. Тя почина преди повече от десет години. Но все още мога да направя това за сестра си — дори тя да не ме иска. Вече говорих с Грант и той се съгласи, че идеята е добра.

— Какво? — сепнах се аз. Бях шокирана. През последната седмица с Елизабет пробвахме гроздето по дванайсет часа на ден. Не можех да си представя кога е намерила време да говори с Грант.

— Той се нуждае от нас, Виктория, Катрин също. Къщата им е почти толкова голяма, колкото нашата — има достатъчно стаи за всички ни.

Поклатих глава, бавно, но решително, после я тръснах по-яростно. Косата ми скри лицето ми. Тя искаше да се преместим и да заживеем с Катрин. Искаше да живея и да се грижа за жената, която бе съсипала вече веднъж живота ми.

— Не — казах аз, скочих на крака и отстъпих назад от нея. Ти можеш да отидеш, но аз няма да дойда с теб.

Когато погледнах към Елизабет, тя извърна лице встрани и думите ми останаха да висят там, в празното пространство помежду ни. Исках да ме прегърне, както ме беше прегърнала тогава сред лозите, да докосне мокрото ми от пот лице и раменете ми със същата нежност, с която бе почистила изранените ми от бодлите ръце. Исках да ме увие цялата в марля, да ме отнесе до масата в кухнята за закуска и да ми каже да не се катеря по дърветата.

Но тя не беше тук.

А дори да успеех някак да стигна до нея, едва ли щеше да ме прегърне, както преди.