Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (12)

12.

Споменът за лицето на Грант, разочаровано и отчаяно, ме държа будна цяла нощ. Преди съмване се отказах от мисълта, че ще заспя, и седнах до кухненската маса в очакване да чуя шума от двигателя на камиона. Вместо това не след дълго на вратата се потропа леко и когато отворих, съненият Грант мина безмълвно покрай мен и се качи по стълбата на горния етаж. След малко чух шума от течащата вода на душа и осъзнах, че днес бе неделя.

Исках вече да се върна в синята си стая, при Рената и да се потопя в забързаната лудост на празничните дни. Бях останала тук прекалено дълго. Но днес той нямаше да ходи в града. Приседнах на най-горното стъпало и започнах да обмислям как да го убедя да направи това тричасово пътуване до града и обратно в почивния му ден.

Все още мислех за това, когато Грант ме побутна със стъпало между лопатките — тласъкът бе толкова неочакван, че паднах от стъпалото на пода. Скочих веднага на крака.

— Приготви се — каза той. — Ще те върна у вас.

Познавах добре тези думи. Събирай си нещата. Алексис не иска да живееш повече в стаята й. Прекалено сме възрастни, за да правим това отново. А най-често беше просто: Мередит идва, към което понякога прибавяха едно фалшиво „съжалявам“.

Казах на Грант това, което винаги казвах в тези случай:

Готова съм.

Грабнах раницата си, в която бяха фотоапаратът и дузината изснимани филми, и се качих в камиона. Грант шофираше бързо из все още мрачните пътища, смесвайки се с оживения трафик на пикапите и товарните камиони, каращи продукцията си към града. Пое по първия изход южно от моста и след това отби на банкета на обръщалото. Наблизо не се виждаше автобусна спирка. Без да помръдвам, огледах улицата.

— Трябва да се върна на фермерския пазар — каза той. Не ме погледна. Угаси двигателя, излезе от камиона и дойде откъм моята страна. Отвори вратата и се пресегна да вземе раницата ми от пода, до краката ми. Гърдите му се допряха до коленете ми и когато се отдръпна назад, топлината, която беше избухнала за миг от допира между телата ни, изчезна сред студения повей на декемврийския въздух. Скочих долу и взех раницата си.

Значи така ще свърши, помислих си аз. Един фотоапарат пълен с образи от цветната ферма, в която никога нямаше да се върна. Цветята вече ми липсваха, но нямаше да допусна и Грант да ми липсва.

Трябваше да сменя четири автобуса, за да стигна до Потреро Хил, но само защото взех номер 38 в обратната посока и се озовах в Пойнт Лобос. Беше късна сутрин, когато стигнах до „Цвят“, и Рената тъкмо отваряше магазина. Усмихна ми се, щом ме видя.

— Нямаше почти никаква работа тия две седмици — каза тя. — Полудяла съм от скука.

— Защо хората не се женят през декември? — попитах аз.

— Че какво им е романтичното на голите клони на дърветата и сивото небе? Двойките чакат пролетта и лятото, искат сини небеса, цветя, ваканции, такива неща…

Синьото и сивото бяха еднакво неромантични в моите представи, а ярката светлина не беше подходяща за снимки изгаряше ги. Но човек не можеше да търси логика в една истерясала булка, поне това бях научила от Рената.

— Кога ще имаш нужда от мен?

— Имам голяма сватба на Коледа. И после ще ми трябваш през цялата първа седмица на януари.

Съгласих се и я попитах по кое време да дойда.

— На Коледа ли? О, наспи се. Сватбата е късно, а цветята ще ги купя предишния ден. Ела някъде към девет часа.

Кимнах. Рената извади плик от касата и ми го подаде.

— Весела Коледа!

По-късно, в синята стая, отворих плика и видях, че ми беше платила двойно повече, отколкото бе обещала. Точно навреме за коледни подаръци, помислих си аз, като прибирах парите обратно в раницата си.

Изхарчих по-голямата част от бонуса си, за да си купя кутия за съхранение на филмите от близкото фотостудио, а всичко останало взех от един сувенирен магазин на улица „Маркет“. Моят речник нямаше да бъде като книга; вместо това се сдобих с две специални кутии за снимки с платнена подвързия, едната синя, другата оранжева, черни правоъгълни картончета с размер 12 на 18 сантиметра и металическо сребрист маркер.

До Коледа имаше десет дни. С изключение на занемарената ми градинка в парка „Маккинли Скуеър“ — пиренът и хелениумът бяха оцелели въпреки ужасното време и липсата на грижи, не снимах много. Бях изщракала двайсет и пет филма във фермата и през тези дни се занимавах само с проявяването, сортирането, залепването на снимките върху черните картончета и надписването им. Под всяка снимка пишех обикновеното име на цветето, след това научното име, а на гърба — значението. Направих по две копия от всяка снимка и ги разпределих в синята и оранжевата кутия.

На Бъдни вечер всички снимки бяха надписани и подредени. Наталия и групата й бяха отишли там, където ходят обикновено хората по празниците, и апартаментът беше възхитително тих. Занесох кутиите на празния долен етаж, където обикновено репетираха, и подредих снимките на пода в редици — така имаше достатъчно разстояние между тях, за да мога да ходя. Поставих картоните от оранжевата кутия със снимката на цветята нагоре, а картоните от синята — с обратната страна. Обикалях по пътечките с часове, подреждайки по азбучен ред първо цветята, после значенията им. Щом приключих, прибрах всички картони в кутиите и отворих речника на Елизабет, за да проследя напредъка си. Беше средата на зимата, а илюстрованият ми речник бе почти наполовина готов.

Пицарията на върха на хълма бе празна. Взех пицата си за вкъщи и я изядох в леглото на Наталия, зазяпана в пустата улица отдолу. След това се излегнах в синята стая. Въпреки че беше топло, спокойно и тъмно, очите ми не се затваряха. Лъч бледа светлина от уличната лампа влизаше в стаята на Наталия и си пробиваше път през пукнатината на затворената полуврата. Лъчът бе тънък като молив и очертаваше линия по срещуположната стена и по средата на кутиите ми със снимки. Синята кутия бе с абсолютно същия цвят като стаята ми и се сливаше така с нея, че оранжевата, която беше поставена отгоре й, сякаш се рееше във въздуха. Мястото й не беше тук.

Трябваше да седи на рафта с книги на Грант, срещу оранжевия му диван. Избрах цвета точно заради това, макар да не си го бях признала. Грант го нямаше. Вече не беше необходимо да се старая да избягвам недоразуменията със символиката на цветята и все пак бях купила втора кутия, оранжева, и бях направила втори комплект от снимките. Отключих ниската врата, водеща към дневната, и изнесох оранжевата кутия навън.

 

 

Грант не дойде за къпиновия коблър. А трябваше, помислих си аз на следващата сутрин, докато облизвах дъното на чинията си. Беше много вкусен.

Докато слагах чинията в мивката, Елизабет влетя задъхана през задната врата. Косата й беше разпусната и падаше до раменете й и внезапно осъзнах, че никога, вече почти цяла година, не я бях виждала без здраво пристегнатия на главата й кок. Тя се усмихна — очите й искряха от щастие; беше толкова нова и непозната за мен в този си вид, че за миг помислих, че е друга жена.

— Разбрах го! — извика тя. — Нелепо е, че ми отне толкова много време.

— Какво? — попитах аз. Радостта й ме изнервяше. Облизах сладкия къпинов сос, полепнал по лъжицата, и се втренчих в нея.

— Когато бях в пансиона, с Катрин си пишехме писма докато майка ми не започна да ги конфискува.

— Конфискува?

— Да ги взема. Четеше ги всичките — не ми вярваше, мислеше, че писмата ми могат по някакъв начин да развалят Катрин, въпреки че аз бях дете, а сестра ми беше много по-голяма и зряла. Години наред не си писахме. Но малко след двайсетия си рожден ден Катрин открила един викториански речник за езика на цветята сред книгите на дядо ни и започна да ми изпраща рисунки на цветя, като старателно изписваше латинските им имена в долния десен ъгъл. Изпрати ми поне дузина, преди да добави и една бележка, на която просто пишеше: „Разбираш ли какво ти казвам?“.

— А ти разбираше ли?

— Не — отвърна Елизабет, поклащайки рязко глава, сякаш си бе спомнила младежката си досада. — Питах всички учители и библиотекари, които успях да намеря. Но мина месец преди прабабата на моята съквартирантка, която беше дошла на посещение в пансиона, да види рисунките ми, закачени на стената, и да ми каже за езика на цветята. Намерих речник в библиотеката и веднага изпратих бележка на сестра си — но не нарисувах нищо, защото съм ужасен художник, а поставих изсушено цвете в сгънатия лист.

Елизабет отиде в дневната и след малко се върна с купчина книги и ги постави на масата.

— Години наред общувахме по този начин. Изпращах цели стихотворения и истории, като навързвах на конци изсушени цветя и добавях къси думички на отделни листчета между тях — и, от, със, ако… Сестра ми продължи да изпраща рисунки, понякога цели пейзажи с различни цветя, всичките надписани и номерирани, за да знам кое цвете да „прочета“ първо и да разшифровам последователността на случките и емоциите в живота й. Живеех за тези писма, по няколко пъти на ден си проверявах пощата.

— Е, как това ще ти помогне да я накараш да ти прости? — попитах аз.

Елизабет бе тръгнала към градината, но спря и се обърна към мен.

— Аз й прощавам — натърти тя. — Не забравяй това. — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Но ще ти кажа как ще помогне. Катрин ще си спомни колко близки бяхме; ще си спомни как я разбирах по-добре от всеки друг на света. И дори да не иска да вдигне телефона и да се обади, ще ми отговори с цветя. Знам, че ще го направи.

Излезе навън. Когато се върна, държеше в ръка букет от три различни цветя. Взе дъската за рязане от плота и седна до масата.

— Ще те науча — каза тя. — А ти ще ми помогнеш.

Седнах до нея. Елизабет не беше спирала да ми обяснява за цветята и тяхното значение, откакто бях при нея, но не и по такъв свързан начин. Предишния ден на фермерския пазар бяхме минали покрай сергия с ръчно направени чанти — платнени, с десен на малки бели цветчета. Лош избор за чанта на бедност е, каза Елизабет, поклащайки глава. Посочи ми цветчетата и ми обясни символиката на повета. Нямах търпение за новия урок, затова приближих максимално стола си до нея. Тя взе тъмнолилаво цвете с размера на орех с жълта среда.

— Иглика — каза и завъртя цветето със заострени на върха венчелистчета между палеца и показалеца си, преди да го постави на бялата си длан. — Детство.

Наведох се към ръката й и забих нос на сантиметър от цветето. Игликата имаше остър аромат, на подсладен алкохол и парфюм на нечия чужда майка. Отдръпнах се назад и вдишах силно, за да се освободя от тази миризма.

Елизабет се разсмя.

— И на мен не ми харесва. Прекалено сладникава е, сякаш се опитва да прикрие истинския си, не чак толкова възхитителен мирис.

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, Виктория, ако не знаем, че това е иглика, как ще го разберем? — Елизабет остави цветето на масата и вдигна малка книжка, джобен формат. — Това е наръчник на диворастящите цветя в Северна Америка, описани по цвят. Игликата трябва да е при синьо-лилавите.

Подаде ми книгата. Отворих на графата „синьо-лилави“ и прелистих страниците, докато открих рисунка, която отговаряше на цветето.

— Иглика — прочетох аз. — Семейство Игликови.

— Добре — кимна Елизабет и взе второто цвете — голямо и жълто с шест венчелистчета. — Сега това — лилия, величие.

Продължих да търся цветята и да откривам рисунките, които им съответстваха. Посочвах с все още мокър пръст страницата, на която се намираха, и гледах как водата попиваше в листа. Елизабет кимаше одобрително.

— Сега, нека се престорим, че не си намерила рисунка, която да отговаря на цветето в ръката ти, или не си сигурна, че е вярната. Ето защо трябва да знаеш кои са частите на цветето.

Използването на наръчника е като да имаш книга, в която сама си избираш приключенията. Започва със задаването на лесни въпроси: Цветето има ли венчелистчета? Колко? И всеки отговор те води до различна поредица от по-сложни въпроси.

Елизабет взе кухненския нож и разряза лилията наполовина; венчелистчетата на цветето паднаха отворени на дъската за рязане. Посочи ми яйчника и притисна пръста ми до лепкавия връх на дръжката. Броихме венчелистчета, описвахме формите им… Елизабет ми обясни определението за симетрия, разликата между горни и долни яйчници и възможните варианти на подредба на венчелистчетата на дръжката. Изпита ме върху третото цвете, което беше избрала — теменужка, малка и клюмнала.

— Добре — каза отново, след като отговорих на поредицата от въпроси. — Много добре. Бързо се учиш.

После изненадващо издърпа назад стола ми и аз паднах на пода.

— Сега отиди в градината, докато приготвя вечерята. Постой малко пред всяко цвете, което познаваш, и си задай същите въпроси, които те питах и аз. Колко са венчелистчетата какъв е цветът му, каква е формата… Ако знаеш, че това е роза, какво всъщност я прави роза, а не слънчоглед?

Продължаваше да ми дава указания, но аз вече се бях впуснала тичешком към кухненската врата.

— Избери нещо за Катрин! — провикна се тя след мен.

Без да се обръщам, изтърчах надолу по стъпалата.