Джейн Костело
Нежененият ми приятел (76)

Глава 76

Двамата с Дейв бяхме повикани в къщата на мама и татко. Нещата едва ли щяха да изглеждат по-сериозни, дори и ако бяхме призовани в съда по обвинения, че сме надничали в градината пред къщата на съдията.

Когато пристигнах, Дейв беше в кухнята с майка ми. Тя бе висока метър и петдесет, а крачетата й бяха като на пойна птичка; той бе седемдесет и шест килограма, с мускули като на Попай моряка, след като беше изсмукал спанака си. Изглеждаше изплашен.

— Идеята беше на Луси — протестираше той. — Тя каза, че те е видяла в хотел с някакъв мъж и че просто знаела, че имаш връзка.

Мама вдигна поглед.

— О, това не е ли самата проклета Хети Уейнтроп^[1].

— Съжалявам, мамо — промърморих аз. Явно нямаше голям смисъл да казвам нещо друго.

— Сядай — заповяда тя. Послушно си намерих стол и улових погледа на Дейв. Той явно нямаше никакво намерение да ме подкрепи за инцидента.

— Ще ми позволите ли да отбележа — решително продължи тя, — че това е първият път, откакто… ами откакто се помня, когато получавам възможност за добра работа.

— Знаем — измънкахме двамата с Дейв.

— Ще ми позволите ли освен това да отбележа колко невъзпитано бе от ваша страна да нахлувате и да занимавате с глупости новия ми шеф?

— Знаем.

— А да не забравяме и факта, че макар Джаспър Пейдж да е чаровен, привлекателен и безупречно облечен, е женен — продължи тя — за друг мъж.

— Знам — засрамено пророних аз. Дейв изглеждаше шокиран.

— Е, какво си мислехте, че правихте?

Прехапах устни. Дейв погледна през прозореца.

— Можеше да ни кажеш — слабо запротестирах аз. — За новата ти работа, искам да кажа.

— Бе потвърдено едва в петък. — Мама кръстоса ръце. — Не исках да казвам нищо преди това, в случай че не се получеше.

— Е, не обвинявай мен — добави Дейв. — Казах, че никога не би изневерила на татко, но Луси бе убедена, че се шляеш наоколо като лейди Чатърли. За всичко е виновна глупавата ти дъщеря, не аз.

— Браво, Дейв. Наистина много благородно от твоя страна. — Знаех, че бе чувствителен, след като Шерил го бе зарязала, но нямаше да приема това оскърбление без бой.

— Благородно ли? Ти беше тази, която…

— Достатъчно! — изкрещя майка ми като келтската кралица Боудика, която укротяваше двама непокорни войници. — Обещайте ми, че никога повече няма да сторите нещо подобно — добави тя.

— Разбира се, мамо — изрече Дейв с ангелски гласец.

Погледнах го злобно, а после осъзнах, че мама чакаше моя отговор.

— Разбира се — измънках аз.

— Сега вие двамата се разкарайте и ме оставете да приготвя чая на Негова светлост. — Тя отвори фурната, измъкна някаква тава, като я обгърнаха огромни вълни дим. — О, господи — разкашля се тя и се вторачи в почернелия чипс, който очевидно се бе пекъл с около час и половина повече. — Бихте могли да въоръжите някой атомен подводен крайцер с това.

Дейв подскочи и профуча край мен. Както и преди двадесет години, нямаше търпение да се отърве от жестокото мъмрене. Когато се опитах да се изнижа, мама докосна ръката ми.

— Изчакай за минутка. — Тя сложи тавата на поставката до печката.

— Да, мамо?

Тя се поколеба:

— Има ли някакъв проблем, Луси?

— Какво искаш да кажеш?

Тя се наведе над работния плот и махна готварската ръкавица.

— Защо би си помислила, че имам връзка? — попита меко тя. — Някога правила ли съм нещо подобно?

— О, не знам. — Отново седнах. — Събрах две и две и получих пет. Това е всичко. Освен това тъкмо бях видяла как приятелят на Доминик я мамеше. Това вероятно ме е накарало да си въобразя разни неща.

— Има разлика между Доминик и нейния човек и мен и баща ти — засмя се мама. — Като за начало, говорим точно за тридесет години.

— Знам. — Сега се чувствах глупаво. — Предполагам… може би ми се иска татко да не те приема през цялото време за даденост.

— Да ме приема за даденост? — Тя повдигна вежди. — Миличка, та ние сме заедно от цяла вечност. Всички двойки се приемат за даденост след толкова време. Не звучи романтично, но това е реалността.

Намръщих се:

— Но той никога дори не ти е купил картичка по случай годишнината.

— И какво от това? — обади се тя. — Това не означава, че не се обичаме.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Тя огледа изражението ми и седна:

— Знаеш ли, че когато бяхме млади, баща ти беше много добър улов.

— Кой, татко ли?

— Да. Симпатичен и чаровен. Честна дума, половината от момичетата в Ливърпул бяха полудели по него. И ако си мислиш, че положението при нашия Дейв е трагично, трябваше да видиш баща си.

— Е, обзалагам се, че и ти си била добър улов — казах й аз. — Виждала съм старите ти снимки. Била си наистина великолепна.

— Може би. — Тя сви рамене. — Никога обаче не съм разсъждавала така в онези дни.

— Защо?

Тя се замисли:

— Наистина не знам, просто не съм го правела. Ако трябва да съм честна, се опитвах да докажа, че съм по-добра, отколкото в действителност. Ужасно преувеличавах, Луси.

— О, какво казваше?

— Разказвах на хората всякакви глупости. Видя колко трудно се оказа да ме завлечеш на уроците по салса. Танците не са ми в кръвта, но когато се запознах с баща ти, успях да го убедя, че бях на път да подпиша договор с трупата, която танцуваше в музикалното шоу на Би Би Си.

— Танцова трупа? — изкисках се аз.

Тя се подсмихна.

— Винаги го правех — преструвах се, че съм по-талантлива, отколкото бях в действителност. За щастие, баща ти разбра, че бях досадната стара Каролин Гейтс, и реши, че и така ме харесва. — Тя въздъхна. — Доволна съм, че никой от семейството не го е наследил.

Спрях да се смея, защото ми хрумна нещо.

— Защо се изчерви? — попита мама.

— Аз ли? О, без причина — отвърнах аз.

— Въпросът е, че двамата с баща ти винаги сме се обичали с всичките ни кусури. Фактът, че не тичаме през ден по улиците, за да го оповестяваме с крясъци, не го прави по-малко вярно.

Бях убедена, че е права, че след тридесет и две години съвместен живот това беше нормално. Но въпреки това продължавах да предпочитам холивудската версия за истинската любов.

— Луси — отново промълви тя. Тонът й беше доста нежен, което не бе типично за нея, — това ли е единственият проблем?

— Да, разбира се. Защо питаш?

— Може и да съм разтълкувала погрешно нещата и ако е така, не се притеснявай да ме пратиш по дяволите.

— Какво намекваш? — попитах объркано аз.

— Откакто започна тази работа с пълната промяна, имам чувството, че се държиш малко… странно. Миличка, нямам намерение да ти се меся, но ти изпитваш чувства към Хенри, нали?

Прехапах устни:

— Естествено, та той е най-добрият ми приятел.

— Не това имах предвид и ти го знаеш.

Когато погледите ни се срещнаха, сякаш нещо в мен се пречупи. Очите ми се напълниха със сълзи, а устните ми започнаха да треперят неудържимо.

— Можеш да ми кажеш, миличка. Аз съм ти майка.

Поех си дъх, като цялата потръпнах, и се опитах да се успокоя, но не успях. Вместо това избухнах в плач.

— Влюбена съм в него, мамо — ридаех аз. — Само дето и една от най-добрите ми приятелки също е влюбена в него.