Джейн Костело
Нежененият ми приятел (75)

Глава 75

Знаех, че Доминик не беше в настроение, защото изглеждаше ужасно. Обикновено определението „ужасно“ бе толкова неподходящо, за да се опише външният вид на Доминик, че само Жизел Бюндхен можеше да застане до нея, без да се почувства засенчена.

Когато се отби в апартамента, за да остави някакъв документ за работа, очите й бяха кървавочервени, цветът на лицето — сивкав, а дъното на долнището на анцуга толкова провиснало, че човек би решил, че е наблъскала крадени бакалски стоки в него.

— Не е нужно да казваш нищо — заяви тя и ми връчи папката. — Знам, че изглеждам като лайно.

— Не, не е вярно. — Опитах се да звуча убедително. — Малко по-неглиже от обикновено, но в никакъв случай не изглеждаш…

— Луси, изглеждам като лайно — прекъсна ме тя. — Не се тревожи, мога да го преживея. — Прекоси всекидневната и се пльосна на дивана.

— Искаш ли чаша чай? — попитах аз.

Погледна ме многозначително.

— Добре, нека бъде вино. — Завъртях се кръгом и се отправих към кухнята.

Когато се върнах, тя се взираше печално през прозореца. За миг изпитах съжаление към нея. Обикновено Доминик бе толкова жизнена, че никой нямаше да ви се разсърди, ако си помислехте, че всяка сутрин си миеше зъбите със серотонин. Преживяването с Джъстин явно я бе наранило жестоко.

— Как се чувстваш? — попитах аз, като й подадох чашата.

— Добре — отвърна тя и направи опит да изглежда весела.

Погледнах я скептично.

Тя сви рамене:

— Чувствам се така, както изглеждам… като лайно.

— О, Доминик. — Приближих се и я прегърнах.

— Защо хората се влюбват, ако свършва по този начин? — унило попита тя.

— Невинаги свършва така — отвърнах нежно.

— Нима. Ще ти повярвам, защото повече няма да се опитвам да разбирам дали е така. Ще си почина от мъжете.

Това бе все едно Гордън Рамзи^[1] да заяви, че ще си почине от псувните.

— Какво? — невинно изрече тя, когато видя изражението ми.

— Нищо. Виж, знам, че за мен е лесно да го кажа, но би било ужасно, ако решиш, че всички мъже са един дол дренки, и позволиш на едно ужасно преживяване да оформи всичките ти бъдещи връзки. Защо да жертваш себе си заради някакъв мъж?

На лицето й се изписа тъжна усмивка:

— Знаеш ли, Луси, едно от нещата, заради които винаги съм ти се възхищавала, е несекващият ти оптимизъм.

— Божичко — изстенах аз.

— Сериозна съм. Въпреки всичките ти ужасни преживявания с мъжете, никога не се отказваш, нали?

Не можах да не се засмея:

— Предполагам, че е малко откачено.

— Мисля, че си живяла с Хенри прекалено дълго. Той е най-свестният мъж сред представителите на този пол и ти смяташ, че всички останали са такива. Действителността е различна.

Опитах се да продължа да се усмихвам. Да се престоря, че този коментар не ме бе засегнал дълбоко. И по изключение Доминик бе така погълната от собствения си проблем, че ми се размина.

— И като говорим за Хенри — продължи тя, — вчера проведох по телефона един дълъг разговор с Ерин.

Сърцето ми прескочи:

— О, така ли?

Тя отпи от виното си:

— Мисля, че е хлътнала по него.

— Какво?

— До уши.

Преглътнах с усилие:

— Наистина ли?

— Убедена съм. — Тя изучаваше реакцията ми. — Изненадана ли си?

Изразих се внимателно:

— Не съм сигурна, че ги виждам като двойка в дългосрочен план. — Щеше ми се. — Ерин все още не е преодоляла Гари. Все си мисля, че чувствата й са предизвикани от нещастието, преживяно от раздялата.

— Невъзможно — заяви Доминик, сякаш твърдението ми беше нещо абсурдно. — Луси, това е истинско. Убедих се, докато слушах Ерин вчера.