Джейн Костело
Нежененият ми приятел (74)

Глава 74

Беше странно, защото тази вечер Хенри си бе у дома. Не само защото напоследък бе толкова често в апартамента на Ерин, но и защото се чувствах като емоционална и физическа развалина, когато беше наблизо. Или се улавях, че говорех като развълнуван коментатор на Формула 1, или едва успявах да пророня някоя думичка. Бях изпълнена с копнеж по него, отчаяно исках да протегна ръка и да докосна скулите му, да целуна устните му, да почувствам как ръцете му ме обгръщат. Бях разкъсвана от ревност към него и Ерин. Беше срамота, че изпитвах подобни чувства към двама от най-добрите си приятели.

Този епизод беше извадил на бял свят злата вещица в мен и, честно казано, не я харесвах. Тя беше кучка. При това една окаяна кучка.

Хенри влезе в кухнята и извади пилешки гърди със зеленчуци от хладилника, докато аз приготвях вечерята си.

— Това изглежда… апетитно — каза той.

Погледнах към купата си със зърнена закуска. Само сто тридесет и пет калории, или две и половина от хранителните съставки на „Диетичен свят“ на порция. Щях да се чувствам като светец, ако не бях излапала седем солени миникексчета, четири шишчета с кралски скариди и четири малки чийзкейка на организирания обяд.

— Така или иначе, не съм гладна — излъгах аз. Сандвичите канапета бяха западният еквивалент на китайската храна — първоначално те засищаха, но след три часа човек беше гладен като вълк.

— Ще правя къри по тайландски. Тук има много, така че, ако искаш, можем да си го разделим и да хапнеш с мен.

Бях разкъсвана от разбираемата възможност да офейкам и по-примамливата опция да остана, за да се взирам в очите на Хенри и да се измъчвам.

— Добре. Благодаря — отказах се от зърнената си закуска. Никога не съм имала воля.

— Как мина седмицата ти? — попита той и започна да реже една чушка на кубчета.

— О, не питай — въздъхнах аз.

— Анди Смит да не те притеснява отново?

— Той е най-малката ми грижа. Мислех си, че майка ми има връзка.

Очите на Хенри за малко щяха да изскочат от орбитите.

— Не се тревожи, няма — казах му аз. — Мъжът, с когото я видях, беше новият й шеф, нейният нов гей шеф. Сега почти не ми говори, защото, с две думи, казах на Дейв и той нахлу в „Нюз“, за да ги разобличи.

— Дейв се слави с тактичността и дипломатичността си — подсмихна се Хенри.

— Няма смисъл да ми го натякваш.

Двамата с Хенри сготвихме и изядохме кърито, заедно измихме съдовете и продължихме да си бъбрим, седнали на кухненската маса. Изведнъж ми хрумна колко неловко се бе получило, защото нито веднъж не бяхме отворили тема за новото му гадже. Накрая се почувствах длъжна да кажа нещо:

— Как е Ерин? — уверих се, че изражението ми не издаваше нищо.

— Страхотно — отвърна той и погледът му светна.

— И такаааа… сериозно ли е това между вас?

— Кой знае? Почти съм сигурен, че не съм влюбен в нея. — Искаше ми се да започна да се премятам като някой акробат из кухнята. — Във всеки случай все още не, но това е само началото. — Искаше ми се да легна на пода и да се разридая.

— Няма съмнение, че до този момент изпитвам най-истински чувства към нея. — В погледа му за момент проблесна свенливост, която се опитваше да прикрие. Нямаше представа колко привлекателен изглеждаше така. — Мисля, че е чудесен човек — добави той.

— Така е — съгласих се аз.

— И е красива.

— Да — съгласих се отново.

— Освен това е сред най-интелигентните хора, които някога съм срещал.

— Да — добавих аз. Започна да ми се гади.

— А нека да не забравяме, че е мила. Нежна. И, сещаш се, секси, по един ненатрапчив начин.

— Ненатрапчив. Да. — Идваше ми да скоча от някоя скала. — Ти си щастливец — едва добавих.

— Е, Луси, досещаш се, че сега, когато съм с Ерин, нещата са различни. Излизам единствено и само с нея.

Опитах се да си придам одобрително изражение:

— Чудесно.

— Рейчъл и всички останали бяха прелестни, но сега, когато съм с Ерин, е невъзможно да продължа да се виждам с някоя от тях. Знам, че никога не би ми простила, ако разигравам някоя от приятелките ти. Но няма защо да се тревожиш. Сега в живота ми има само една жена.

— Радвам се да го чуя.

Той кимна:

— Ами ти? Напоследък не си ли харесала някого?

Кръвта ми кипеше от адреналина и ми идваше да го сграбча за раменете, да го разтърся и да изкрещя: „Теб! Теб, Хенри! Харесвам теб. Обожавам те. Не мога да живея без теб. И повече не мога да издържам този фарс!“.

Вместо това се изкашлях нервно:

— Никой специален. Знаеш какъв е любовният ми живот, Хенри. Никога не е просто.

Той се присегна и ме стисна за ръката. През тялото ми премина гореща вълна.

— Ще откриеш някого, Луси — прошепна той. — Някой красив и мил. Някой, който те заслужава.

Погледнах го в очите. Сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне.

Вече го бях открила. Но той си нямаше никаква представа.