Джейн Костело
Нежененият ми приятел (73)

Глава 73

Никога не бе спирало да ме удивява колко много жени харесваха брат ми. Пътуването с колата продължи десет минути, като за това време непрекъснато намигаше, усмихваше се и подсвиркваше възхитено, та в един момент дори си помислих дали няма да се превърне в някаква епидемия.

Първия път, когато се случи, бяхме спрели на светофарите до една брюнетка във „Фолксваген Голф“. Погледнах повторно към нея, за да се уверя, че не е получила инсулт.

— Какво намират тези жени в теб? — попитах невярваща аз.

— О, благодаря ти. Повдигаш самочувствието ми, нали така?

— Ако повдигах самочувствието ти, щеше да се изтласка към орбитата.

— Всъщност… — започна той, но после спря.

— Какво?

Поклати глава:

— Нищо.

— Хайде де, откога си станал срамежлив и стеснителен?

Прикова поглед към пътя:

— Може би вече знаеш. Скъсахме с Шерил.

— Какво? — Бях шокирана. — Защо, по дяволите, скъса с нея? Тя беше страхотна за теб. Честна дума, вие, мъжете, не знаете какво искате. Тя те заливаше с подаръци, беше мила, красива… добре де, не беше от най-умните, но…

Изведнъж ме осени една мисъл:

— О, господи! Тя те е зарязала, нали?

Челюстта му се стегна и една вена изскочи на врата му:

— Както изглежда, съм я приемал за даденост.

— Има право — изплъзна се от устата ми, но после съжалих, задето го казах.

— Знам — сериозно изрече той, за моя изненада.

— Опитал ли си да я спечелиш отново?

Той кимна:

— Тя излиза с някой друг.

— Какво? Толкова скоро? Дейв, не мога да повярвам. Съжалявам.

За първи път в живота си си помислих, че всеки момент брат ми щеше да се разплаче. Тогава спря колата и разбрах, че се намирахме пред сградата „Нова Зеландия“, в която се помещаваше бар „Нюз“.

— Хайде, да вървим и да разберем каква е работата.

Тъй като беше ранна вечер в четвъртък, очаквах мястото да е оживено и да не ни е никак лесно да открием мама.

Имаше и други начини за постигане на целта и справяне с проблема с връзката на мама и бих предпочела всеки един от тях. Опитах се да го убедя да остави нещата така, за да можем да го обсъдим с нея като зрели хора през уикенда, но Дейв беше непоколебим.

— Не мисля, че е тук — сграбчих го за ръката и се опитах да го завъртя.

Той се отърси от мен и посочи към ъгъла:

— Там.

Спрях се и се вторачих. Разбира се, там беше майка ни. И той — Натрапникът.

— Може би не съм разбрала правилно. — Отново се вкопчих в ръката му.

— На мен ми изглежда съвсем очевидно. — Той се освободи и тръгна към тях.

Замъкнах се след него, когато маминият събеседник се изправи и се насочи към бара. Дейв тръгна след него, но аз бързо изрекох:

— Нека първо да говорим с мама.

— Предпочитам да ида и да го фрасна.

— Можеш да го направиш след това — заявих аз, докато печелех време. Той се поколеба, после кимна.

Когато се озовахме на масата на майка ми, едва ли щеше да изглежда по-шокирана дори ако вместо това се бяха явили героите от риалити формата „Великолепната петорка“ с покана за пикник.

— Какво, по дяволите, търсите тук вие двамата? — яростно прошепна тя.

— Кой е този мъж с теб? — попита Дейв. Той винаги беше притежавал способността да пристъпва директно към въпроса.

— Мъж ли?

— Да, мъж — с укор отвърна той. — Не се опитвай да отричаш. Видяхме те. А малко по-рано Луси те е видяла да влизаш в някакъв хотел.

Майка ми ми хвърли свиреп поглед и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Натрапникът се появи отново със сок от боровинки и чаша вино.

— Благодаря, Джаспър — притеснено изрече тя и пое сока.

Натрапникът се обърна към Дейв и мен и ни се усмихна дружелюбно. Не можеше да ме измами.

— Здравейте. Мога ли да ви почерпя с нещо за пиене?

— Те няма да сядат — каза майка ми, преди да успеем да отговорим.

— Напротив — отвърна Дейв.

— Не, няма — процеди тя с изкуствена усмивка.

Всички се вторачихме един в друг, като се чудехме кой ще проговори пръв.

— Аз съм Джаспър Пейдж. — Натрапникът протегна ръка към Дейв.

Той я огледа подозрително и не помръдна:

— Е, Джаспър Пейдж, чудех се дали би могъл да ми обясниш нещо.

— Джаспър е новият ми шеф — прекъсна го мама. Тя все още се опитваше да се усмихне, но изглеждаше така измъчена, че човек имаше чувството, че се опитваше да прикрие ранните етапи на настъпващи родилни мъки.

— Шеф? — каза Дейв и сбърчи лице. Усетих, че и аз правех същото.

— Радвам се да се запозная с вас — усмихна се Джаспър, пое ръката ми, стисна я самоуверено и я разтърси.

Той седна, а зъбните колела в мозъка ми бавно заскърцаха, докато се опитвах да се сетя къде бях чувала това име. Джаспър Пейдж. Джаспър Пейдж. Джаспър Пей…

— Това са децата ми — неохотно обясни майка ми.

— Ах — каза той. — Е, от Каролин ще излезе страхотен офис мениджър. Чудесно е, че имаме човек като нея, който е така запален по това, с което се занимаваме.

— С което се занимавате? — повтори Дейв.

— Хотели и ресторанти — отвърна Джаспър.

Тогава си спомних и усетих как гърлото ми се сви на топка. Джаспър Пейдж, ексцентричният предприемач и собственик на половината барове, ресторанти и хотели в северозападната част на страната. Носеше му се славата, че успяваше да открива занемарени сгради и да ги трансформира в толкова модни места, че трябваше да си продадеш единия бъбрек, за да се озовеш в списъка на гостите.

После си спомних и нещо друго. Той беше гей.

— Прекарахме следобеда в „Авалон“ — продължи весело той. — Майка ви присъства на среща с нашите специалисти по вътрешен дизайн. Все още не е започнала официално, но сметнах, че ще е добра възможност да опознае бизнеса.

— Нека изясним нещо — обърнах се към майка си. — Ще работиш за „Пейдж Груп“? Като… като офис мениджър?

Въпросът беше очевиден — как бе успяла да се добере до този пост, когато цялата й кариера до настоящия момент бе на чистачка в Дирекция „Градоустройство“ към общината? Знаех, че всеки си поукрасяваше автобиографията, но майка ми сигурно бе позлатила своята.

— Точно така. — Джаспър отговори вместо нея. — Макар че майка ви няма много опит в тази област, тя притежава всички важни умения — има бърза мисъл, отлично се справя с ръководенето на хора и, преди всичко, кипи от ентусиазъм. Инстинктите ми никога не грешат. Успях да забележа потенциала й в деня, когато се запознахме.

— Къде се запознахте? — попита Дейв и разкръстоса ръце.

— На уроците по салса — отвърнаха двамата едновременно.

Дейв ми метна бърз поглед. Ако погледите можеха да убиват…