Джейн Костело
Нежененият ми приятел (63)

Глава 63

Някъде бях прочела, че затворниците, които са били несправедливо осъдени на смърт, са много по-склонни да развият зависимост към алкохола, след като бъдат освободени. След днешния ден разбирах защо бе така. Добре де, проблемите ми не бяха точно като техните, но след като бях вероломно обвинена, че съм изплюла камъчето за „Пийч Гиър“, се втурнах така бързо към бара, че имаше опасност за малко да подобря световния рекорд на Фло-Джо^[1] на сто метра бягане.

— Гориш от нетърпение — каза Хенри, когато завихме зад ъгъла. — Знаеш, че пиячката няма да свърши.

— Преживях няколко напрегнати дни и не съм подготвена да рискувам.

Поне едно хубаво нещо бе излязло от тази седмица — твърдостта ми бе дала резултат и двамата с Хенри се държахме почти както преди. Всъщност щеше да е като в добрите стари времена, ако той беше облечен като Нед Фландърс от „Семейство Симпсън“, а аз бях с девет кила по-слаба.

— Предполагам, че отново си на диета, съдейки по пълния догоре пакет с бобени кълнове в хладилника — каза той, сякаш бе прочел мислите ми.

— Така е, но не е някоя от старите диети. Този път ще го комбинирам с едни разкошни билкови хапчета за отслабване, които ще засилят метаболизма ми. Изненадана съм, че все още не съм заприличала на Парис Хилтън.

Той се усмихна и поклати глава.

— Освен това започнах почти непрекъснато тайно да стискам задника си, за да стегна седалищните си мускули — информирах го аз.

— Наистина ли? Не ти ли омръзва да го правиш почти постоянно?

— Съвсем не. Това се нарича изпълнение на няколко задачи едновременно. Отсега нататък, ако говоря по телефона с някой журналист и едновременно с това не упражнявам задника си, то значи не съм постигнала целта си.

— Така няма ли да ти е трудно да се концентрираш?

— Не мисля. Макар че тази вечер за малко не се блъснах в едно такси, когато стигнах до двеста и двадесетото стискане.

— Колко? — Хенри се ококори.

— Трафикът беше натоварен — обясних аз и двамата прихнахме да се смеем.

Нашият местен бар беше странна стара сграда, която някога е била внушителна със своето сега поизбледняло помпозно великолепие. Най-честите й посетители представляваха доста разнородна смесица — застаряващи бохеми, млади професионалисти, издокараните момичета от близкия супермаркет и членовете на Асоциацията по философия в Ливърпул.

Хенри се насочи към бара, а аз се шмугнах в наскоро освободено сепаре. Той се появи с напитките и се намъкна до мен. Когато ръката му докосна моята, през вените ми премина електричество, но се постарах да скрия реакцията си.

Значи не съвсем всичко беше постарому. Шегите ни се бяха върнали. Разговорите ни бяха духовити, както обикновено, но ако трябваше да съм честна, чувствата ми към Хенри, нарастващите ми чувства към него, не бяха просто платонически. Вече не.

Предизвикателството из къщата ти да се върти привлекателен, атлетичен, стилен и харизматичен мъж ми идваше в повече. Дори и това да беше просто Хенри. Бях победена от хормоните си. Или от феромоните. Или онова, което ме караше да размишлявам толкова много върху плочките на корема му.

Един въпрос непрекъснато изникваше, отново и отново. Какво трябваше да направя? Дали да не се опитам да накарам Хенри да ме желае, както когато излизам на среща? Дали да не флиртувам с него? Дали да не се притисна към него и да му кажа, че искам да пъхна ръка в дънките му?

Обмислих всичките гореспоменати варианти, но проблемът беше двоен: първо, продължавах да се страхувам да не загубя двадесетгодишното ни приятелство. Вторият, по-сериозен проблем бе, че нямах смелостта да действам, особено след Нощта на задушения морски дявол по карибски. Явно бях мекотело. И лицемерка. Непрекъснато бях повтаряла на Хенри, че нерешителният никога не печели, но се оказваше, че бях като някой безгръбначен нетърпелив кръгъл червей.

Може би бях прекалено строга към себе си. Беше лесно да се държиш безсрамно с някой друг, защото, ако нещо се объркаше, нямаше да ти се наложи да го виждаш отново. Но беше значително по-трудно, когато живеете под един покрив — не можеше в един момент да предприемеш масирана атака за прелъстяване, а в следващия — да започнеш да обсъждаш хидроизолацията.

— Няма да повярваш кого видях на бара — каза ми Хенри и отпи от халбата си.

— Кого?

— Анди Смит.

— Телевизионния водещ на вечерните новини по Би Би Си?

— Не, онова хлапе, с което ходехме на училище.

— О, господи… не е онзи, който…

— … ми открадна панталоните в Коломенди — довърши той.

— Малкият проклетник — изсумтях аз. — Не мисля, че бих го познала.

— Облечен е в елегантен костюм и има скъпа прическа, но определено е той. Сигурен съм.

— Каза ли му нещо?

— Като например какво? „Наскоро да си крал нечии други панталони?“

Свих рамене:

— Добър въпрос.

Той се усмихна и отпи от бирата си:

— Както и да е, имам добра новина за теб. Записах ни за участие във викторината.

— О, чудесно. Смея да твърдя, че съм добра във викторините.

Хенри не отговори нищо.

— Какво? — попитах аз. — Онази викторина на Коледа беше изключение. Не се чувствах добре.

— Имаше кокоши трън.

— Да — съгласих се аз, — но от най-лошите.

Запасих се с няколко чаши вино, преди да започне викторината, за да съм сигурна, че щях да се отпусна и да се представя по-добре. Хенри бе скептичен.

— Нека изясним нещо — обади се той. — Искаш да ми кажеш, че играеш най-добре, когато си полупияна?

— И с билярда е същото — уверих го аз и отпих голяма глътка. — Докато напълно не кръстосам поглед, нищо не мога да уцеля.

Водещият на викторината ни даде пет минути, за да загреем. Канех се да ида до тоалетната, когато върху масата ни падна една сянка и вдигнах поглед. Беше Дрю.

Тъкмо щях да го поздравя, но Хенри се обади преди мен:

— Здрасти, Анди. Анди, нали? Анди Смит.