Джейн Костело
Нежененият ми приятел (54)

Глава 54

Започнах да се чувствам толкова нещастна от развоя на нещата между мен и Хенри, че реших, че бе дошло време да действам. Само дето, когато се прибрах у дома, за пореден път заварих апартамента празен и си признах, че на думи беше по-лесно, отколкото на дела. Хвърлих ключовете си на масичката в коридора и се запътих към банята, която изглеждаше по-занемарена от обикновено с двете празни шишета от балсам за коса и засъхналите корички паста за зъби по мивката. Същата мисъл ме споходи и в кухнята, когато избърсах трохите под тостера и започнах да мия чашите от кафе, захвърлени в мивката.

Тогава осъзнах разликата: Хенри. Явно преди домакинската работа беше идеално разделена помежду ни, макар че никога официално не си бяхме разпределяли задачите: аз готвех вечерята, защото ми харесваше, а той се грижеше за къщната работа, защото тя не ми се нравеше. Но напоследък имаше по-приятни неща за вършене, вместо да бърше след мен.

Грабнах телефона си и набрах номера на Хенри. Той вдигна веднага:

— Здрасти, Луси. Как си?

— Добре. Къде си?

— Карам колата, но няма проблем, сложил съм си хендсфрито. Какво има?

— Ще си бъдеш ли у дома тази вечер?

— Би трябвало, но ще излизам рано. Имам ръгби мач, а после вероятно ще ида да пийна по нещо с момчетата. Защо питаш? Всичко наред ли е?

— Да. Просто се чудех… — Замълчах, докато обмислях как да му го съобщя, без да го превръщам в голяма работа.

— Какво има? — попита Хенри.

И макар че на практика напоследък всеки си живееше свой собствен живот, инстинктивната му способност да долавя нюансите в настроението ми беше изострена, както винаги.

— Имам чувството, че почти не те виждам — признах си аз. — Приятели сме от толкова дълго време и ще се почувствам ужасно, ако… сещаш се, ако нещата помежду ни се променят. Би било добре да прекарам малко време с теб, това е всичко.

Почувствах се като хленчеща нещастница, задето го казах, но не успях да се въздържа. Веднага след като завърших изречението си, се свих притеснена.

— Знам какво искаш да кажеш и съм съгласен — отвърна той. — Напоследък почти не се виждаме и трябва да направим нещо, за да променим това.

— Чудесно — обадих се, успокоена от отговора му.

— Но всичко това е изцяло твое дело — продължи той. — Все още щях да си седя самичък вкъщи, ако не беше измислила „Проекта Хенри“.

— Да — изкисках се аз.

— Кога искаш да направим нещо?

— Какво ще кажеш за петък? — предложих развълнувано.

— Бих могла да сготвя нещо, като в добрите стари времена, а после можем да се разположим пред телевизора и да си говорим глупости, както преди, и…

— Петък ще е малко трудно — прекъсна ме той.

— О, ясно. Имаш среща.

— Не е точно среща. Макар че ще излизам с някого.

— Звучи ми като среща.

— Предполагам, че е така.

— Познавам ли я?

— Хей, Луси, стига си ме разпитвала за любовния ми живот. Какво ще кажеш вместо тогава, да го направим в събота?

— Ще трябва да си проверя графика. — Кого се опитвах да заблудя. Съботните ми вечери едва ли щяха да бъдат по-малко скучни и лишени от забавления, дори ако бях затворена в тапицирана килия в някоя психиатрична болница. — Макар че съм почти сигурна, че нямам никакви планове — добавих аз, преди да е размислил.

— Страхотно. Тогава остава събота вечер. Ще чакам с нетърпение.