Джейн Костело
Нежененият ми приятел (53)

Глава 53

Ставаше нещо странно с майка ми.

Беше в понеделник, по време на обедната почивка. Отбих се в универсалния магазин, за да изпробвам едно червило на „Клиник“, когато погледнах през витрината и — ето я нея. Майка ми. В козметичния магазин на марката „Елизабет Ардън“. И не с една, а с три придобивки в ръцете си.

Бях наясно, че на повечето хора това нямаше да се стори подозрително, но майка ми не посещаваше често скъпите щандове за козметика на универсалните магазини. Тя си купуваше грима от приятелката си Джули, в долния край на улицата, и винаги беше правила така. Представата й за луксозен лосион за кожа беше тубичка „Толкова мека кожа“ на „Ейвън“, която купуваше от 1961 година насам.

Трябваше да разбера какво ставаше.

Запътих се към нея с бойна крачка и я потупах по рамото. Тя за малко не изпусна някакво бурканче с антицелулитен крем.

— Как си? — казах аз.

— Кааа… Луси, едва не ми докара инфаркт!

— Обикновено не си купуваш грим от подобни места, нали?

— Просто разглеждах. — Тя изпъна рамене.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да ги купиш.

Тя се намръщи:

— И какво ако е така, проклет инспектор Клузо^[1]?

Отпуснах кръстосаните си на гърдите ръце:

— Просто не е в стила ти. Ами какво ще каже Джули?

— Напоследък „Ейвън“ не ми се нрави — кротко каза тя и взе тубичка с околоочен крем.

Бях смаяна:

— Тя ще бъде съсипана.

— Не, няма. Не мисля, че ако престана да си купувам два пакета талк на всеки шест месеца, ще съсипя бизнеса на Джули.

— Не ме разбирай погрешно, много се радвам, че за пръв път те виждам да харчиш някакви пари за себе си.

— Е, кой би предположил. Единствената цел, с която дойдох, бе да купя някои дреболии, а стана така, сякаш съм подложена на разпит в затвора „Гуантанамо“.

— Извинявай. Просто се изненадах, като те видях тук.

— Вместо да седя вързана за кухненската мивка, нали това искаш да кажеш? — Без да изчака отговора ми, тя тръгна, за да плати дребните си покупки. Излязоха повече от шестдесет паунда. Без да се колебае, извади дебитната си карта. Трябваше да положа усилие, за да не се облещя от изумление.

— Обядвала ли си? — попитах я аз, докато излизахме навън.

— Още не. Щях да си взема нещо пътьом и да го хапна в автобуса.

— Имаш ли време за по сандвич? Аз черпя — казах й аз. — Но имам само половин час.

Кафенето беше оживено, но двете с мама успяхме да се настаним на една маса до вратата. Отхапах от арабската питка с пълнеж от пилешко месо и песто, а тя изсипа четири пакетчета подсладител в чая си. Майка ми винаги бе обичала сладкото. Ако никой не беше открил изкуствения подсладител „Аспартам“, тя вече щеше да е с размерите на каравана с осем легла.

— Да не си била на фризьор? — попитах аз, като осъзнах, че новият грим не беше единственото различно в нея.

Вратът й почервеня:

— Да, ненадминатият коафьор Тревор Сорби се отби лично, за да ме боядиса. Представяш ли си?

Въпреки сарказма й веднага ставаше ясно, че новите, по-светли кичури в косата на мама не бяха резултат от комплекта боя за домашни условия. Бяха прекалено професионално направени. Но ако не искаше да си признае, нямаше да я насилвам.

— Как мина срещата ти в събота? — Тя отхапа от сандвича си.

— Не питай — заявих аз, но тя очакваше да навляза в подробности. — Съвсем сериозна съм, недей.

Тя сви рамене:

— Колко жалко, че нямаш късмета, с който Хенри може да се похвали напоследък. Казах ли ти, че нашият Дейв го видял миналата седмица? Едва го познал. Но преди шест месеца кой би си помислил, че Хенри ще излиза с някоя дългокрака блондинка, нали?

— Бил е с блондинка? — Дори не знаех, че на сцената се беше появила и блондинка. Смятах, че бе специалист по брюнетките.

Майка ми ме погледна и се поколеба:

— Нали не ревнуваш?

— Майко!

— Извинявай. Успокой се. Само се пошегувах.

— Е, хубаво тогава. Само да отбележа за протокола, че не ревнувам. Разбира се, че не ревнувам.

— Чудесно. „Разбира се, че не ревнувам“ — имитираше ме тя.

Отново си гризнах от сандвича и погледнах през прозореца. Попитах я:

— Между другото, Денис още ли те мъкне на уроците по салса?

Тя кимна, но изражението й остана каменно. Усетих, че се подсмихвам самодоволно.

— Ходиш от вече три месеца — отбелязах аз. — Не върви никак зле, като се има предвид, че е „глупост“. Нали това каза?

Тя отново ме погледна, но този път предупредително:

— Не е зле. Доколкото съм подготвена за ходене.

— Може и аз да дойда някоя вечер.

— Да не си посмяла! — подскочи тя. — Съвсем сериозна съм. Няма да ти позволя да ми цъфнеш там и да ми се присмиваш.

— Не бих го направила — запротестирах аз. — Наистина съм заинтригувана, това е всичко.

— Нима? Е, постарай се да бъдеш заинтригувана някъде другаде, ако нямаш нищо против.

— Добре — промърморих аз.

— О, канех се да ти изразя — обади се тя, като нарочно смени темата, — благодарностите си за картичката по случай годишнината.

— Няма проблем. Предполагам, че Дейв не се е трогнал.

— Дейв ли? Проклетият ти баща не се трогна, а какво остава за брат ти.

Знаех, че това не биваше да ме изненадва — татко винаги си е бил такъв. Преди мама получаваше от него картички по случай годишнината, но всички знаехме, че ги купуваше леля Хилда. Този факт бе потвърден, щом секнаха в годината, в която тя почина. И макар да бях наясно, че много мъже бяха такива, една част от мен не можеше да не му се разсърди от солидарност към нея.

— Не се ли дразниш, че татко никога не ти купува картичка по случай годишнината?

— Още когато се омъжих за него, знаех, че не вземам за съпруг Омар Шариф.

— И все пак трябваше да ти изпрати картичка — недоволствах аз. — Ще му кажа.

Тя се засмя:

— Все едно да кажеш на тоя, дето духа. Както и да е, не е голяма работа.

— Но сигурно…

— Виж, ако има нещо, което съм научила през годините, то това е, че мъжете никога не се променят. И ако се опиташ да ги промениш, си обречена на пълен провал.

— Иска ми се някой да можеше да каже това на Хенри. Напоследък е станал неузнаваем.

— Е, да — въздъхна тя, — но той винаги си е бил малко различен, нали?