Джейн Костело
Нежененият ми приятел (52)

Глава 52

Когато се прибрах у дома малко след десет вечерта, се молех Хенри да е наблизо. Отчаяно исках да поговоря с някого за случилото се тази вечер, а той беше единственият човек, който ставаше за такива неща. Доминик и Ерин бяха излезли, а и не бяха така добри слушатели като Хенри. Моите уважения, но никой не можеше да се мери с Хенри. А след тазвечерните дяволии имах нужда от наистина сериозен слушател.

Обаче си напомних, че бе събота вечер, а Хенри не си бе оставал у дома в събота вечер, откакто динозаврите бродеха из равнините на Източна Африка. Или поне така ми се струваше. Въпросът бе, че не хранех големи надежди.

Когато мушнах ключа във вратата и я отворих, съзрях палтото на Хенри да виси в съседство с моето на закачалката в коридора. При тази гледка сърцето ми подскочи от щастие. Хенри си беше у дома и бях сигурна, че щях да се почувствам по-добре.

Ключовете му бяха до телефона на шкафа. Взех го и погледнах екрана, на който имаше наша обща щура снимка на плажа, направена миналото лято. Бях я виждала хиляди пъти, но отново се усмихнах. Слава богу, че имах Хенри.

Отправих се към всекидневната, като предположих, че гледаше телевизия, и със замах отворих врата. Дори и да се бях напънала, едва ли щях да бъда по-впечатлена от гледката, която се разкри пред очите ми.

Донякъде бях пожалена, защото бяха напълно облечени. И все пак, позата на Хенри и на тази жена, която и да беше тя, бе толкова интимна, че човек спокойно би могъл да реши, че му правеше фелацио.

Хенри лежеше по гръб, като се разкриваха великолепните му бицепси. Беше положил едната си ръка под главата, а този дявол в женски образ, с черни лъскави къдрици и пола, запретната до чатала, се бе излегнал на гърдите му. Невероятно загорелите й крака бяха вплетени в неговите. Тя бе вторачила взор в него, а от изражението й струеше благоговение и сладострастие. Хенри държеше в ръката си поомачкана книга с меки корици, озаглавена „Любовната поезия на осемнадесети век“.

— Моето бедно очакващо Сърце бие за твоята Гръд — шепнеше Хенри с иронична усмивка — и всеки удар не ми дава мира. Хиляди скъпи желания се пробуждат там…

Той спря и вдигна поглед:

— О, Луси, здрасти. Не забелязах, че си тук.

Сирената бързо се изправи и дръпна надолу полата си. Слава богу, вече не можех да се наслаждавам на гледката на черните й дантелени бикини (не можех да не забележа, че бяха от евтините).

— Здрасти! Извинявайте, че ви прекъсвам. Аз съм Луси. Приятно ми е да се запознаем — запътих се към нея с широка усмивка и й протегнах ръка, твърдо решена да не показвам възмущението си.

— Здрасти! — весело отвърна тя, седна и пооправи блузата си. — Аз съм Давина. Хенри ми е разказвал много за теб.

Беше красива, с очарователна усмивка, със стегнато слабо тяло и гърди, които спокойно можеха да заместят надуваемите топки за скачане.

— Само хубави неща, надявам се. — Поех си дъх и незабележимо наперих гърди.

— Разбира се — отвърна спокойно тя.

Тогава всички се втренчихме един в друг, като лепнахме на лицата си любезни усмивки.

— Имате си прекрасно местенце — неловко се обади Давина.

— О, това ли? — отвърнах аз. — Живеем тук от доста време, нали, Хенри?

— Четири години.

Продължихме да се гледаме ухилено.

— Прибра се рано — додаде Хенри. — Наред ли е всичко?

— О! — Погледнах към часовника си и се престорих, че не съм обърнала внимание. — О, да. Наред е.

— На среща ли беше?

— Хммм? Среща ли? Ами, донякъде. Всъщност не. Бях излязла с колеги. Честно казано, беше скучно.

— Но как така се прибираш по това време?

— Не се чувствах добре — изстрелях още една лъжа.

— О! — учуди се Хенри.

— Малко… ми се гадеше — импровизирах аз. — Доста ми се гадеше всъщност. Но не мога да си обясня каква би могла да е причината.

— О, боже — намеси се Давина, — съквартирантката ми се прибра рано миналата събота и също й се гадеше, а после откри, че е бременна.

Изгледах я кръвнишки.

— Страшничко си е — продължи тя. — Каза точно същото, каквото и ти: че й се гадело, но не можела да си обясни каква би могла да е причината. Три дни по-късно разбра, че очаква дете.

— Не съм бременна — заявих категорично.

— Сигурна ли си? — попита Давина, като изглеждаше искрено загрижена. — Да не задържаш вода?

— Не — отсякох аз.

— Знаеш как е, приятелката ми бе последната жена, която съм очаквала, че ще забременее, и въпреки това се случи. Ако бях на твое място, щях да проверя още веднъж.

— Повярвай ми, не съм бременна — изрекох с най-безгрижния си смях.

— В наши дни вече можеш да си купиш тестове и от супермаркета, струват по-малко от десетачка, но си заслужава, защото така ще се успокоиш.

— Нямам нужда да се успокоявам. Не съм бременна — казах й аз.

Давина ме погледна със съжаление:

— Само че ако си, както казват хората, е добре да се изправиш срещу проблема навреме. Така ще можеш да решиш какво да правиш. Най-лошото е да започнеш да отричаш, поне така казват всички.

— Честна дума — настоях аз, като веле се чувствах доста ядосана. — Сто процента съм сигурна, че не съм бременна.

— Е, и Лусинда си мислеше така, но…

— Слушай — изкрещях аз и размахах ръце, — напоследък съм правила толкова секс, колкото и основателят на някоя група, проповядваща целомъдрието. И ако не съществува такова явление като непорочното зачатие, значи не съм бременна!

В стаята настъпи мълчание. Давина беше слисана. Хенри се раздвижи неловко.

— Може би трябва да се разкараме от погледа ти. — Той се изправи и хвана Давина за ръката. — Смятах да покажа на Давина моята…

Хенри замълча, когато се сети, че може би нямах желание да науча какво се е канел да покаже на Давина.

— Не. Аз ще се разкарам от погледа ви — запристъпях заднишком. — Извинявам се… много се извинявам.

Когато се добрах до стаята си, се хвърлих на леглото, погледнах към пукнатината на тавана и се почувствах ужасно депресирана. Минута по-късно на вратата ми се почука.

— Влез — казах аз и седнах в леглото.

Хенри влезе и затвори вратата след себе си.

— Нямаш ли гостенка, която трябва да забавляваш? — попитах аз, когато той седна в крайчеца на леглото.

— Нищо няма да й стане за две минути. Да не се е случило нещо тази вечер?

— О, Хенри, не питай — обадих се аз и веднага съжалих, защото отчаяно исках да споделя с някого. — Поредната отвратителна среща. Най-ужасната от всичките. Едва не убих човек.

— Сериозно ли? — Той се облещи. — Какво направи?

Осведомих го с всичките бляскави подробности, а той седеше и слушаше, търпеливо и съчувствено, както винаги.

— Най-ужасното е — продължих аз, — че всичко вървеше така добре, преди да се случи катастрофата с изкуствения нокът. Дори ме покани да отидем заедно на фехтовка… — Гласът ми изтъня.

Той се намръщи:

— Фехтовка ли? Това е странен избор за среща.

— Хммм… да — отвърнах глуповато.

Изведнъж изражението му се промени. Явно се бе досетил:

— Казала си му, че можеш да се фехтуваш.

— Аз… — Канех се да започна да протестирам, но веднага осъзнах, че нямаше никакъв смисъл.

— Луси, може ли да ти предложа нещо? — попита той.

— Защо не? — Свих рамене.

— Случката с нокътя е била лош късмет, но понякога се случват неща, които не сме в състояние да контролираме и няма нужда да се тревожим за тях. Трябва да помислиш за нещата, които можеш да контролираш.

— Какво искаш да кажеш?

Погледна ме право в очите:

— Луси, трябва да спреш да лъжеш всички тези хора.

Прямотата на думите му сякаш ми нанесе юмручен удар в стомаха. Изведнъж се почувствах смутена и заех отбранителна позиция.

— Не лъжа, Хенри — запротестирах аз. — Аз просто… просто… добре де, признавам си, за никого не е тайна, че обичам да преувеличавам. Мъничко. Но нищо повече от това.

Той се намръщи:

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Изведнъж прекъснах словоизлиянието си и заподсмърчах. — Не — продължих смирено. — Не съм сигурна. Прав си, Хенри.

Очите ми се напълниха със сълзи. Той се наведе и ме хвана за ръката.

— Не знам какво ме кара да го правя — хленчех аз. — Предполагам, че отчаянието. Просто искам една от тези проклети срещи да се получи. Някой да си помисли, че съм достатъчно специална, и да пожелае да излезе с мен отново.

— Луси, какво съм ти казвал? — намеси се Хенри. — Ти си достатъчно специална такава, каквато си. Лъжите няма да те отведат доникъде. Не разбираш ли?

— Ако прецениш трезво нещата, да, естествено — смънках аз. Погледнах към ръката му, която стискаше моята, а после отново към очите му. Той ме пусна и се изправи.

— Най-добре да се връщам при Давина — отправи се към вратата. — Но нали ще помислиш върху това? Признай си това, което правиш, и престани.

— Добре — подсмърчах аз.

Той погледна към коридора, а после отново към мен:

— Ще се оправиш ли?

Кимнах:

— Разбира се. Връщай се при твоята… Давина.

Той се усмихна и тръгна, затръшвайки вратата след себе си.

Никога не бях искала така отчаяно да продължим да си говорим. Да анализираме този абсурден натрапчив импулс, който ме подтикваше да разказвам тлъсти опашати лъжи на всеки, с когото излизах на среща. Отчаяно исках Хенри да ми кажеше, че въпреки всичко все още ме обичаше; че все още бях най-добрата му приятелка в целия свят.

Но когато звукът от кикота на Давина проникна през цепнатините на вратата ми, захлупих глава с възглавницата и се проклех, задето въобще ми бе хрумнала мисълта за „Проекта Хенри“.

Благодарение на блестящата ми идея една от най-успешните ми връзки с мъж се изплъзваше през пръстите ми. А аз не можех да направя нищо по въпроса.