Джейн Костело
Нежененият ми приятел (50)

Глава 50

На следващия уикенд нещата се бяха пооправили — имах среща.

Знаех, че някои хора нямаше да видят в това повод за празнуване, като се имаше предвид успехът, който жънех. Но, както самата аз бях открила от личен опит, беше по-добре, отколкото да си седиш у дома, да гледаш за пореден път „Хубава жена“, заслушана във възбудените стонове, които се носеха иззад стената на стаята на Хенри.

Освен това имах добро предчувствие. Ако искате, наречете ме непоправим оптимист, но Уил, с когото се запознах на обяд в Търговската камара, имаше вид на джентълмен, за разлика от някои мъже, с които бях излизала преди. Освен това бе не толкова… как да го формулирам, биещ на очи в категорията „външен вид“. Малко по-нисичък. По-слабоват. Със заострен нос. О, при такова описание сигурно ви се струва ужасен, но не беше такъв. Той бе доста симпатичен. Определено беше сносен. Това ме устройваше, защото това, което правеше един мъж секси и мил, и всички останали качества, които търсех, нямаше нищо общо с външния му вид. Бях научила добре този урок.

Освен това бях убедена, че в сравнение с всички останали Уил имаше потенциала да прояви повече търпение, в случай че сгафех някъде. Не че планирах нещо подобно, но от друга страна, тези неща никога не са влизали в плановете ми.

Уил бе специалист „Проектно-технически отдел“ и наскоро се бе преместил от Бристол. Стилът му на обличане бе леко консервативен. Всъщност Уил като цяло бе леко консервативен.

Имайки предвид това, реших да заложа на лосиона за тен „Сен Тропе“, новата си небрежно разрошена прическа, с която се сдобих в известния фризьорски салон „Тони и Гай“, дизайнерския тоалет на „Карън Милън“ и обувките „Кърт Гайгер“. Само дето имаше разпродажба в луксозния търговски център „Меткуотър“ и не можах да устоя. А на всичкото отгоре Доминик си направи маникюра в някакъв салон, където предлагаха оферта за два на цената на един, като не можах да устоя и на това.

Никога преди това не бях имала изкуствен маникюр и не можех да повярвам колко много бях изпуснала. Сигурно съм изглеждала като ужасна повлекана преди два часа този следобед, с нелакираните си и жалки къси подобия на нокти.

Сега, когато внимателно бях положила ръце върху новата си дамска чантичка, почувствах прилив на самоувереност. Господи, бяха великолепни. Доминик се опита да ме посъветва да избера по-къси, като се имаше предвид, че току-що бях посветена в тайните на изкуствените маникюри. Но като ще е гарга, да е рошава. Сега бяха толкова пищни и дълги, че от разстояние сигурно приличах на голямата сестра на Едуард Ножиците^[1]. Това беше само шега. Донякъде.

Единственият недостатък на тези великолепни хищнически нокти бе, че макар да изглеждаха съвсем подходящи за случая, превръщаха почти всичко — от мушкането на ключа във вратата до гримирането — в едно мъчително пътуване, изпълнено с препятствия. Беше ми особено забавно, докато се опитвах да отворя капака на пяната си за бръснене, за да си оправя краката. Не само че успях да отчупя края на единия нокът (който в момента продължаваше да виси застрашително въпреки спешните мерки, които взех), а на всичкото отгоре накрая метнах флакона в другия край на банята и за малко не счупих прозореца. Но, за щастие, стъклата бяха двойни.

Беше благоуханна вечер в началото на пролетта, когато се появих с елегантна походка в бара на ресторанта и забелязах Уил, който се бе настанил на един-висок стол. Пиеше джин с тоник и се опитваше да напише нещо на блекберито си, когато го приближих. Той вдигна поглед и изражението му веднага ме успокои.

— Уау — каза той, остави телефона настрани, изправи се и ме целуна по бузата. — Изглеждаш невероятно, Луси.

— Благодаря — усмихнах се аз и седнах до него. — Надявам се, че не съм те накарала да ме чакаш.

— Съвсем не. — Беше ясно, че излъга, защото почти бе изпил джина и тоника. — Искаш ли нещо за пиене?

В началото разговорът беше скован, но след няколко питиета се поотпуснахме. Естествено, трябваше да се съобразявам с истината, когато ме попита за уменията ми по йога (дори не помнех, че съм му го казвала) и поста ми на президент на местния шах клуб, особено след като последната игра с дъска, в която бях взела участие, беше „Букаро“^[2]. Но когато седнахме в ресторанта и си поръчахме храната, бях уверена, че вечерта вървеше добре.

— За постоянно ли се местиш тук? — попитах аз.

— Кой знае? Тук съм заради работата ми, но в крайна сметка може и да се установя. Но предполагам, че би било малко странно, като се има предвид, че приятелите и семейството ми са в Южна Англия. Но нали можеш да се сприятелиш и с нови хора?

— Ако искаш, ще се грижа за теб — предложих палаво. Обзе ме паника, когато не ми отговори веднага. Може би бе преценил погрешно усилията ми да го измъкна от черупката му.

Но тогава на лицето му разцъфтя широка усмивка:

— Тогава е уредено. Оставам.