Джейн Костело
Нежененият ми приятел (38)

Глава 38

Тази вечер в нашето домакинство се случваше нещо ново и вълнуващо: и двамата с Хенри се подготвяхме за среща.

Щурахме се наоколо, като гладехме дрехи (Хенри), спасявахме загубените къдрави кичури изпод дивана (аз) и проверявахме телефоните си, в случай че настъпеше някаква драстична промяна (и двамата). Вече готови за излизане, бяхме насъбрали толкова много нерви, че щяха да осигурят достатъчно гориво за малък двуместен самолет.

Хенри си пое дълбоко дъх:

— Изглеждаш възхитително.

— Ти също — отвърнах аз, като изпитах странно чувство на стеснителност.

Улових погледа му и не успях да се сдържа.

— О, Хенри, ела тук и ми дай прегръдка! — Обвих ръцете си около него. — Толкова е вълнуващо.

Той се поколеба и после ме гушна. За момент се запитах дали не долавям нещо нередно, но той се откъсна от мен и се усмихна:

— Знам.

— Нервен ли си? — попитах аз.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако трябваше да изпълня съвместен скок с парашут с някое камикадзе.

— Единственото, което трябва да изпитваш, е пълна и абсолютна увереност — казах му аз и изчетках някакво мъхче от рамото му. Отстъпих назад, за да го огледам, и бях поразена от това колко верни бяха думите ми.

Тази вечер изглеждаше зашеметяващо. Не беше само заради новата бледосиня риза и дънките, които го отваряха още повече. Кожата му сияеше, очите му искряха.

— Рейчъл смята, че си най-секси създанието на два крака на този свят.

— Сигурно трябва да си прегледа главата — ухили се той и отвори входната врата.

Барът в центъра на града вече беше претъпкан, когато се срещнах с Пол. Изпитах облекчение, задето се бях издокарала, защото това място бе центърът на футболните съпруги и гаджета. Разбира се, не всички жени бяха истински футболни съпруги и гаджета, макар че сред тях имаше една или две истински, чиито крака бяха дълги колкото и кичурите им за удължаване на косата, а микророклите им бяха толкова къси, колкото и времето, през което успяваха да се концентрират. Но имаше и много други момичета, които не падаха по-долу — ято красиви жени, натруфени с всякакви блестящи и дрънчащи аксесоари, които сякаш бяха посветили три седмици на френския си маникюр. Нямах никакъв шанс да си съпернича с тях, най-малко защото моите нокти в сравнение с техните изглеждаха като изпилени със секач.

— Луси! — Пол беше забелязал, че приближавах към бара, и ми махна. Поех дълбоко дъх и се насочих към него, като се опитвах да скрия напрежението си.

— Здрасти! — ухилих се аз. Той обгърна талията ми с ръка, притегли ме към себе си и ме целуна грубо по устата. Целувката продължи само няколко секунди, но когато ме пусна, усетих, че се изчервявам, и се почувствах някак си зашеметена.

— Как върви?

— О, амиии, добре — отвърнах задъхано. Отстъпих назад и се втренчих в очите му, за да си припомня колко великолепен беше той.

Освободи ме от прегръдката си и ме сграбчи за ръката:

— Ела да се запознаеш с някои от момчетата.

Поклатих глава, чудейки се дали не го бях разбрала погрешно.

— Момчетата ли? Какви момчета? — Дали не го казах на глас?

— Неколцина от приятелите ми са излезли тази вечер, за да се позабавляват, та реших да се присъединим към тях за час-два. Нали нямаш нищо против?

Преди да успея да изстрелям лъжата: „Разбира се, че нямам!“, се озовах пред три приятелчета, които стискаха бутилки скъпа бира и се смееха гръмогласно. Когато усетиха присъствието ни, смехът им заглъхна и се обърнаха към нас. Почувствах се като музеен експонат.

— Това са Джими, Браян и Час — съобщи Пол.

— Здравейте, приятно ми е да се запознаем — засиях аз. Физиономиите им бяха толкова намръщени, че всеки момент очаквах да ми връчат фиш за неправилно паркиране. — Аз съм Луси. Приятно ми е да се запознаем. — Глупачка такава, това вече го каза. — Ъмм… от работата ли се познавате?

Погледнах право към Джими, после към Браян и накрая към Час. Целта ми беше да открия искрица сърдечност в един от тях, за да мога да започна разговор и да осъществя контакт. Ако исках да просъществува връзката ми с Пол, трябваше да демонстрирам с колко фантастично и весело момиче с многостранни интереси излизаше техният приятел.

За съжаление, никой от тях не ми отговори.

— Познаваме се от доста време — отвърна Пол и демонстративно пресуши последната четвърт от бирата си. — Какво ще пиеш?

Не ми беше нужно много време, за да осъзная, че Джими, Браян и Час, които очевидно негодуваха срещу натрапчивото присъствие на една жена по време на момчешкото им събиране, щяха да се окажат костеливи орехи. Всъщност доста ги подценявах, като ги наричах костеливи орехи. Чувствах се като маймуна, танцуваща пред някой римски император, който беше отегчен да наблюдава как мародерстващите лъвове откъсваха главите на девствениците. Опитите ми да завържа някакъв невинен разговор бяха приветствани с едносрично грухтене, ако имах достатъчно късмет, и скоро стана ясно, че смятаха Пол за луд, след като ме бе довел със себе си тази вечер. Всъщност единственото, за което мненията ни съвпадаха.

Дори и да забелязваше тази енергия, Пол не го показваше. Вместо това той се присъедини към разговора. Скачаха от тема на тема, спираха се върху (без някакъв определен ред): циците на актрисата Кийли Хоус, вчерашния епизод на „Топ Гиър“, дали бе приемливо да пърдиш на първа среща (очевидно това беше не само нормално, а и трябваше да се насърчава). Въпреки гръмките изблици на смях в продължение на два часа се опитвах да открия една-единствена духовита забележка сред този потоп от жалки подобия на ученически хумор. И все пак последното, което исках, бе да ме изолират, защото нямах никакво чувство за хумор, затова стоях встрани като излишна, със застинала усмивка. Звучи лесно, но в действителност не беше. За разлика от Пол, по чиито бузи се стичаха сълзи от смях, за мен приятелите му бяха толкова забавни, колкото пристъп на дизентерия.

— Господи, ама че веселяци! — смееше се Пол. Той се обърна към бара, като така ми се отдаде рядката възможност да разговаряме насаме. — Какво ще кажеш? Браян е като следващия Били Конъли^[1], всички казват така.

Да сравниш Браян с Били Конъли, бе все едно да наречеш някой любител на картинките за оцветяване следващия Ван Гог. Можеше и да има значителен репертоар от вицове, но човек трябваше да е претърпял лоботомия, за да сметне някои от тях за забавни.

— Безспорно, знае един или два — насилих се да кажа. — Скоро ще ходим ли някъде другаде?

— О, де да знам. Може би. — Пол сви рамене и подаде една банкнота от двадесет паунда на бармана. — Ще видим какво ще правят момчетата.

Настроението ми се развали:

— О, те нямаше ли да ходят някъде другаде?

— Така бяха планирали, но виж как се забавляваме заедно!

Погледнах го безизразно и не успях да измисля какво да отговоря. Бяхме прекъснати от Джими:

— Пол! Само чакай да чуеш този виц убиец, който Браян знае, за някаква монахиня със силиконови цици…