Джейн Костело
Нежененият ми приятел (35)

Глава 35

От седмица нямах никаква вест от Пол и беше повече от ясно, че поредната обещаваща връзка се бе свила окаяно в кошчето ми за душевни отпадъци и очакваше да бъде изхвърлена.

Беше така деморализиращо. Кога бях станала толкова непривлекателна? Безспорно, преди не бях такава. По ирония на съдбата диетата ми, с изключение на сиропирания шоколадов сладкиш, вървеше великолепно. Ако застанех в определена позиция на кантара — на един крак и се наклонях леко наляво, — бях отслабнала най-малко с два килограма и половина, а често и с повече, особено след като бях посетила тоалетната.

— Луси, ти не си непривлекателна. Напротив, ти си великолепна — каза ми Доминик по телефона, докато се прибирах към вкъщи след работа. Бях прекарала целия ден с нея, но не можехме да водим подобен разговор в присъствието на колегите си. — Някои мъже не биха забелязали нещо страхотно дори и да ги цапардосаш с него през лицето.

— Не съм пробвала да ги цапардосвам през лицето.

— Не ти го препоръчвам — засмя се тя. — Но сега сериозно, не бива да се обвиняваш за това. Мисълта ми е, че този път се държа хладнокръвно, нали?

— Ъммм…

— Какво искаш да кажеш с това „ъммм…“?

— Искам да кажа — да — отвърнах решително. — Бях ледената кралица.

— Значи не си му се обадила?

— Ъммм…

— Луси! Колко пъти?

— Дванадесет — отвърнах смутено. — Или пък може би тринадесет. Загубих им бройката.

— Мили боже. — Беше поразена. — Надявам се, че си набрала 1571, за да си сигурна, че номерът ти няма да излиза?

— Разбира се. Може и да съм отчаяна, но не съм глупава.

— Ти не си отчаяна — извика тя.

— Не съм, права си. — Ударих с юмрук по волана. — О, господи, надявам се да си права. Не искам да съм отчаяна, честна дума, не искам. Звучи толкова жалко, но ще те излъжа, ако кажа, че не се разтревожих. Кой не би се притеснил на мое място? С тази скорост ще имам сериозна връзка, когато започна да навлизам в менопаузата.

— Послушай съвета ми, Луси: забрави за Пол! Ако не може да види в теб една прекрасна и интелигентна жена, каквато си всъщност, тогава ще му трябва нов чифт от собствените му очила.

Кимнах, твърдо решена отново да бъда непоколебима:

— Права си, ако някой мъж ти върже тенекия и въобще не си направи труда да ти звънне в продължение на повече от седмица…

— То тогава той е задник от световна класа… — Тя довърши изречението ми.

— Много точно — съгласих се аз. — Дори и да ме умолява да изляза с него след това, няма да го направя.

— Добро момиче — насърчи ме Доминик, сякаш приучваше някое кученце как да ходи до тоалетна.

— Права си, благодаря ти. И така, къде ще излизате заедно с твоето секси гадже тази вечер?

След като се бе запознала с Джъстин, Доминик бе станала необичайно разсеяна. Ако не я познавах по-добре, щях да заявя, че я грозеше опасността да бъде като онези хора, които преживяваха ранните етапи на една свястна връзка, но тази идея беше толкова чужда за приятелката ми, колкото бръсненето за Дядо Коледа.

— Мислехме да не излизаме и да релаксираме пред телевизора — отвърна небрежно тя.

Замълчах, за да се убедя, че бях чула правилно:

— Това въобще не е в твой стил.

— Знам — дочух шепота й, сякаш самата тя едва го вярваше.

Обикновено представата на Доминик за среща включваше скъпа вечеря a deux^[1], дива нощ навън, а после лудешки плътски удоволствия, продължаващи поне до зазоряване на следващия ден, а често и на по-следващия.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Да — звучеше странно. — Да, наред е.

Присвих очи:

— Как вървят нещата с Джъстин?

— Сещаш се, съкровище, добре. Наистина добре. Той е… Не знам какво да кажа. Той е прекрасен.

От шока за малко не излязох от платното. Никога не бях чувала Доминик да описва някой мъж като „прекрасен“. Тази дума не беше в речника й. „Надарен“ — да. „Паралия“ — нямаше проблем. Но „прекрасен“? Тук ставаше нещо.

— Наистина го харесваш, нали?

Настъпи мълчание.

— Най-добре да бягам, някой звъни на вратата — отвърна Доминик. — Не се тревожи за любовния си живот, Луси. Човек никога не знае какво го очаква зад ъгъла.

Когато пристигнах у дома, хвърлих ключовете на шкафчето, после се спрях и се усмихнах. Из апартамента се разнасяше класическа музика, подобно на миризмата на разтопен карамел. Хенри свиреше на пианото.

Тихо побутнах вратата на всекидневната. Той беше изцяло погълнат от заниманието си. Застанах и започнах да го наблюдавам. Обзе ме нежност. Бе почувствал присъствието ми, защото спря и се обърна.

— Хей, Луси, не те видях.

— Недей да спираш заради мен. Какво свириш?

— Дебюси. „Clair de Lune“^[2]. — Той отново засвири. — Харесва ли ти?

Отпуснах се на дивана:

— Великолепно е.

— Настанявай се спокойно. — Той подхвана друга мелодия.

— Джъстин Тимбърлейк? Хенри, голям си всезнайко. Никой не може да е така добър в толкова много неща.

— Не във всичко — поправи ме той. Нямаше нужда да изрича на глас за какво намекваше.

— Е, и това е на път да се промени. Вълнуваш ли се преди първата си среща?

— Да — отвърна той. — Определено.

Поради някаква незнайна причина, която не можех точно да си обясня, усетих, че нещо ме бодна; нещо, което можех единствено да опиша като — наистина се мразех за това — завист. Завист, че Хенри и Доминик щяха да излизат с хора, които наистина харесваха, докато аз бях отново зарязана и щях да се завра сам-самичка у дома.

Насилих се да се усмихна. Той също ми се усмихна и отново се зае с пианото си, като засвири Дебюси. Бавно се надигнах от дивана и тръгнах към спалнята си, за да се преоблека, ужасена от разяждащото ме чувство.

Нима можех да завиждам на Хенри? Как, по дяволите, можех да изпитвам завист към него? Моят прекрасен, възхитителен приятел, който най-после бе открил жена, която така, беше лапнала по него? Нима наистина можех да бъда толкова егоистичен и ужасен човек, че да не се радвам до небето заради Хенри просто защото никой не ме искаше? Мили боже, не ме карай да желая така отчаяно някой мъж да ме хареса, защото ненавиждах…

Мобилният ми телефон звънеше.

— Луси Тайлър — казах аз.

— Луси, Пол е. Как вървят нещата?