Джейн Костело
Нежененият ми приятел (32)

Глава 32

Разбрах, че бях стигнала дъното в работата си, когато се улових, че се чудя дали по-добрият вариант нямаше да е да си бях останала у дома, за да гледам токшоуто на Джеръми Кайл.

Махмурлукът ми беше нищо в сравнение с изгарящия срамен спомен от снощи. Или пък с факта, че Роджър бе отказвал да ме погледне цялата сутрин. Или с това, че речта ми беше отразена дума по дума в раздела за бизнес клюки в един вестник; надписът под снимката гласеше:

„Всички присъстват и са с ерекция… Луси Тайлър, която отдаде дължимото уважение на собственика на «Пиймън-Браун», Роджър Пенис.“

На всичко отгоре се бе появил и проблем — две от телевизионните станции най-после се бяха съгласили да направят репортаж „зад кулисите“ с болницата, която беше един от клиентите ми. Прокарвах тази идея от седмици и при нормални обстоятелства щях да съм във възторг. Проблемът бе, че искаха да го направят днес, за да съвпадне точно с публикацията на доклад за Националната здравна служба, а точно по същото време трябваше да ръководя мащабно представяне на продукт за друг клиент. И двамата клиенти бяха прекалено важни, за да изпратя някой друг, и все пак не можех да бъда на две места едновременно. Единствената ми опция беше да отнеса въпроса до Роджър.

Поех дълбоко дъх, почуках на отворената му врата и се усмихнах нервно. Роджър вдигна поглед от компютъра си и веднага забелязах, че настръхна.

— Имаш ли минутка, Родж?

— Заповядай — отвърна той. Влязох и затворих вратата след себе си. — Ако е свързано със снощи…

— Не е — обадих се аз и веднага се зачудих дали не е трябвало да бъде. — Е, очевидно е едно от нещата, за които исках да поговоря с теб, но…

— Нека да не го обсъждаме. — Изражението на лицето му беше изморено, сякаш се опитваше да ми прости, но усилието му причиняваше физическа болка.

— Естествено, че няма. И все пак, Роджър, съжалявам. Честна дума. Чувствам се напълно смазана. Всъщност…

— Луси, казах да го забравим — прекъсна ме той. — Считай въпроса за приключен.

Отново си поех дълбоко дъх:

— Благодаря, Роджър. Ти си страхотен шеф.

Завъртя очи по начин, който доста ме притесни. Обикновено с Роджър бяхме толкова близки, доколкото позволяваше връзката работодател-служител, като очевидно всичко беше съвсем открито и честно. Винаги съм работила здравата за него и от мига, когато започнах работа тук, двамата с Роджър просто си паснахме.

Тази сутрин за пръв път се чувствах така, сякаш връзката между наставника и неговата ученичка беше унищожена. Сега бях офис кретенът, най-слабото звено. Това усещане никак не ми хареса.

— Каза, че има и друго? — добави той и прекъсна мислите ми.

— О, да. Днес имам малък проблем.

Докато му обяснявах ситуацията, анализирах поведението му и ме обхвана още по-голяма параноя. Езикът на тялото му не би могъл да бъде по-негативен, дори ако ме беше освирквал.

— Та в общи линии ми трябва някой, който да действа като подкрепление при срещата с един от клиентите — заключих аз. — Единственият въпрос е — кой?

— Ще трябва да запазиш за себе си „Игрите едно“ — отсече решително той. — Те са по-големият клиент и ще присъства националната телевизия, за която трябва да се погрижиш.

„Игрите едно“ бе представянето на нова английска видеоигра, разработена тук, в Ливърпул. Тя беше одобрена от една от най-известните компании за игри в света и вероятно щеше да бъде демонстрирана почти във всички държави. Тъй като градът бе избран за първия етап от представянето, те се нуждаеха от организация с местни връзки, която да им помогне да го осъществят.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но се притеснявам, че болницата е един от най-големите и най-старите ни клиенти — отвърнах аз. — Освен това отчаяно искат да популяризират профила на новия си изпълнителен директор, затова е изключително важно да убедим телевизионния екип да вземе интервю от нея. Освен това, след като отскоро имат нов шеф, трябва да подчертаем значимостта си като тяхна водеща агенция.

— Но тази работа е по-проста.

Кимнах неохотно. Не бях убедена, но нямах друга алтернатива. Който и да наследеше работата с болницата, трябваше да е дяволски добър.

— Дай Националната здравна служба на Дрю — каза Роджър и отново се втренчи в компютъра си.

Чух рязко вдишване и осъзнах, че бе дошло от мен:

— Моля?

Отново вдигна поглед:

— Хайде, Луси. Дрю е акаунт мениджър. Той би трябвало да е повече от компетентен.

Прехапах устни и кимнах. Той би трябвало да е повече от компетентен. Но ако трябваше да съдим по представянето му по случая на „Ернст Самър“, то тогава не беше.

Така и не успях да си обясня защо Роджър не можеше да види колко ограничен бе Дрю. Не, всъщност успях: Роджър беше страхотен шеф в много отношения, но не бих казала, че имаше око за новостите. Беше доволен, стига само компанията да постигаше заплануваните цели. В това обикновено нямаше нищо лошо, но в моменти като днешния не можех да не се почувствам възмутена. Роджър въобще не знаеше, че „Ернст Самър“ щяха всеки момент да ни уволнят заради скапаното представяне на Дрю. И докато част от мен искаше той да разбере това в интерес на компанията, щях да се почувствам като някой доносник, ако му го бях споменала. Освен това, ако се намираш в стъкларски магазин, не биваше да хвърляш камъни, а и след снощното представление Лувърът направо изглеждаше нищожен в сравнение с моя стъкларски магазин.

— Добре — казах неохотно. — Нека бъде Дрю.

Той кимна и отмести поглед, като ме остави да подновя анализа си върху езика на тялото му.

— Ако това е всичко, Луси, днес имам доста работа — кисело рече той.

— Разбира се, Родж — отвърнах аз и заотстъпвах към вратата. — Ъммм… какво ще кажеш да излезем на обяда, който планираме от толкова време, когато това приключи?

Той се размърда на стола си:

— Може би. Доста съм зает в момента.

Напуснах офиса мълчаливо, като не спирах да се чудя дали отношенията с шефа ми някога отново щяха да бъдат както преди…