Джейн Костело
Нежененият ми приятел (30)

Глава 30

— Роджър, съжалявам. Толкова съжалявам. Не знам какво друго да кажа. Наистина ужасно съжалявам.

Роджър отпи още една глътка вино.

— Да го забравим, Луси, става ли? — По тона му не личеше дали смяташе да ми прости, или да ме убие и да погребе останките ми под шкафа с канцеларските материали на компанията. — Ще поговорим за това на работа, утре.

— Няма да ме уволниш, нали? О, господи, Роджър, моля те, не ме уволнявай. Умолявам те. Обичам тази работа. Обичам компанията. Обичам и теб, Роджър. Ще направя всичко само за да…

— Луси, престани. Моля те.

Помислих си, че щях да се разплача. Отново.

Оказа се, че Роджър бе излязъл, защото са му се обадили от старческия дом на майка му. Напоследък тя разиграваше странни номера, но той не искаше да рискува, дори и ако, както се бе получило този път, му се обаждаше просто за да го помоли да й донесе нова нощница от марката „Марк енд Спенсър“.

— Няма да те уволня — въздъхна Роджър. — За твое щастие, клиентите ти веднага ще възразят бурно срещу това. Естествено, представям си колко впечатлени ще бъдат, след като управляващият директор на пиар компанията им е бил наречен дяволски страхотен пенис.

— О, господи, Роджър, толкова съжалявам — заридах аз и забих глава в масата.

Хенри застана до мен.

— Ще я отведеш вкъщи, нали? — каза му Роджър. — Моля те, просто я изведи оттук.

Хенри ме повдигна.

— Вероятно е време да си ходим — внимателно изрече той. — Доминик каза, че ще се видите на сутринта. Един от клиентите й настоява да продължат в някакъв клуб, но тя заръча да не се тревожиш. Искаш ли да тръгваме и да си хванем такси?

Кимнах нещастно:

— Но първо трябва да ида до тоалетна.

Стигнах до дамската тоалетна. Отчаяно се спотайвах в кабинката, защото бях толкова засрамена, че не исках да си подам носа навън. Когато накрая се престраших, Рейчъл беше пред огледалото и освежаваше грима си.

— Добре ли си? — Тя засмука навътре бузите си, сякаш влизаше в барокамера и с въртеливи движения нанесе пудра върху страните си.

Кимнах:

— Все пак се надявам, че няма да бъда уволнена, но като изключим това, иначе съм добре.

— О, на твое място не бих се тревожила за това — каза ми тя и взе спиралата си. — Всички са пили толкова много, че едва ли ще си го спомнят.

— Е, благодаря ти — насилих се да се усмихна. — Но подозирам, че може и да си спомнят. Единственото, което искам да направя, е да се прибера у дома и да се мушна под леглото. Като най-добре ще е да остана там до следващата Коледа.

Четчицата, с която Рейчъл нанасяше спиралата си, замръзна във въздуха и тя ме погледна разтревожено:

— Нали не си тръгваш?

— Ами всъщност… да.

— Добре. — Тя кимна, като се опитваше да изглежда безразлична, но никак не й се удаваше. — И Хенри ли ще си тръгва?

— Да, каним се да си викнем такси, но… защо?

— О, сещаш се — отвърна тя и ме погледна многозначително.

Бях озадачена:

— Не, какво?

Сега тя се намръщи:

— Вие двамата не ходите, нали? Каза ми, че сте просто приятели, и предположих…

— Така е, ние сме просто приятели. Я чакай малко, случайно да не би да харесваш Хенри?

Рейчъл сякаш се отприщи:

— Да го харесвам ли? Господи, че кой не би го харесал? Той е великолепен. Не знам как можеш да живееш с някого, който изглежда като него, и да не се изкушаваш. Той е не само привлекателен, но и интелигентен. Не съм предполагала, че съществуват такива мъже. Не и в истинския живот. Не и идеалната комбинация, както е в неговия случай.

Тя изрече това хвалебствено слово почти без да си поеме дъх.

— Пълната комбинация ли? — попитах удивена.

— Не е обвързан, нали? Той ми каза, че не е.

— Ами да.

— Господи, ама че възможност! — Рейчъл едва не припадна от радост. — Кажи ми, смяташ ли, че трябва да го поканя на среща? Познаваш го по-добре от мен. Няма ли да реши, че съм прекалено безсрамна?

Отстъпих назад и се загледах в Рейчъл. В лъскавата й лешникова коса, сияещата кожа, сочните устни и безпогрешния вкус за обличане. Поклатих глава:

— Не, не смятам, че ще реши, че си безсрамна. Мисля, че ще бъде възхитен.

— Наистина ли смяташ така? О, господи, благодаря ти! Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш възхитително — отвърнах аз, като си мислех, че вечерта се бе оказала много по-добра за Хенри, отколкото за мен.