Джейн Костело
Нежененият ми приятел (17)

Глава 17

Бях сигурна, че моят принос изигра решителната роля при емоционалното възстановяване на Ерин. За страничния непосветен наблюдател ситуацията може би изглеждаше така, сякаш Хенри бе влязъл с валсова стъпка и я бе трансформирал от ломотеща нечленоразделно развалина в триумфираща феминистка. Но бях убедена, че аз положих основите.

— Как е Ерин? — попита Хенри, след като се прибра от сутрешния си крос и си наля чаша вода от чешмата.

— Състоянието й все още е нестабилно — отхапах от препечената филийка диетичен хляб, която можеше да се похвали с кулинарните достойнства на оборска тор. — Мисля, че ще мине доста време, преди да преодолее Гари.

— Наистина ли? — Хенри избърса потта от челото си и пресуши половината чаша. — Срамота. Надявам се скоро да се съвземе.

— Хммм — отвърнах уклончиво, докато отпивах от кафето си.

Ако трябваше да съм честна, бях удивена от очевидната издръжливост на Ерин след раздялата. Не бих казала, че се бе възстановила на сто процента. Очаквах, че ще ридае неутешимо цяла седмица, но след случилото се тя ни навести вече два пъти, без да пророни и сълза, като изключим моментите, когато плачеше от смях заради шегите на Хенри. Дори и заради най-безвкусните. Единственото възможно обяснение бе емоционалният й смут.

Зад гърба си имах години обучение по психотерапия, благодарение на страниците, които бяха посветени на читателските проблеми в списания като „Джаки“, „Космополитън“, а напоследък и Мариела Фростръп^[1] от вестник „Обзървър“, но част от мен започваше да се чуди дали не губех форма. Ако бях знаела, че са нужни само няколко дребни обиди, щях да ги кажа още в самото начало. Не че не мога да изфабрикувам някоя обида. Напротив, доста ми се удаваше, след като последните две години бюрото ми бе срещу това на Дрю.

— Най-добре да тръгвам. — Сложих кутията с обяд в чантата си, като изпитвах облекчение, че той бе последният за седмицата. Нямаше да мога да преглътна още една порция кафяв ориз, семена от люцерна и салата от червени чушки, особено като се имаше предвид, че днес бе петък и бях изчерпала всичките си други запаси, с изключение на кафявия ориз.

И въпреки това си струваше. Бях следвала фанатично диетата си в продължение на четири дни и ако след нея дънките, които си бях купила за срещата с Пол, не направеха дупето ми да изглежда така, сякаш бях носила вибриращ колан за отслабване цели пет години, щях да си поискам обратно парите от „Диетичен свят“. Или поне щях да го направя, ако бях подновила членството си през последните осемнадесет месеца.

— Да се надяваме, че някои от нас ще имат повече късмет в отдела „Любовен живот“ този уикенд — усмихнах се и метнах чантата си на рамо. — Тази вече ще излизам с Пол, а утре ще търсим Госпожица Съвършенство. Вълнуващо, нали?

— О, да. Бях забравил за това.

— Забравил си, че ще излизаш, за да свалиш някоя жена за първи път в живота си? Луд ли си, Хенри?

Той ме погледна и се усмихна:

— Лека работа.

— И на теб — провикнах се аз и затръшнах вратата след себе си.

Единадесет часа по-късно затръшнах същата врата и се отправих към местното заведение в квартала на Пол, къде се бяхме уговорили да се срещнем. В мига, когато пристъпих вътре, сърцето ми започна да бие лудешки. Видях го, застанал до бара. Той вдигна поглед към мен и се усмихна. Беше онази широка усмивка, при която очите му засилваха, същата, която бях видяла в оптиката преди седмица. Краката ми омекнаха като желе.

— Тя дойде — ухили се той и издърпа един стол. — Винаги е добре да не ти вържат тенекия на първа среща.

— Какво те накара да мислиш, че ще ти вържа тенекия?

— О, ами не знам. Красивите жени са непредвидими. Променят решенията си така, както ветропоказателите — посоката си.

— Не и аз. Освен това — продължих аз, — мислех си, че сме тук, за да обсъдим пиара. И думичка не си казал за среща.

— Ах. Нима това променя нещата?

Свих рамене:

— Предполагам, че след като съм тук, бихме могли да се възползваме по възможно най-добрия начин.

— Чудесно. Тогава какво би искала да пийнеш?

Не след дълго двамата с Пол бяхме потънали в разговор, като си разменяхме анекдоти за работата и детството ни, обсъждахме любимите си филми и, за мое огромно удоволствие, се впуснахме в един от най-страстните флиртове, които можеха да се видят само в някой френски салон за еротичен масаж. Освен това се оказа, че помежду ни има много общи неща.

— Не е ли удивително, че и двамата сме толкова големи любители на спортовете на открито? — размишляваше Пол. — Разказах ли ти за изкачването си на Бен Невис миналата година?

Добре де, не беше съвсем вярно, че бях вманиачена на тема спортове на открито. Всъщност почти не правех разлика между планинарски котки за катерене и тампони, но нямаше да му позволя да го разбере.

— О, този не съм го изкачвала — отвърнах аз, сякаш го бях пропуснала само защото в продължение на тринадесет години бях тренирала за покоряването на втория по височина връх на земята, К2.

— Трябва да го направиш — намеси се той. — Гледките са фантастични.

След няколко часа и няколко чаши вино бях изпълнена с надежди, че тази среща щеше да просъществува по-дълго, отколкото останалите. Като за начало се забавлявах повече. Пол беше интересен, забавен, секси, а още по-хубавото бе, че не бе стигнал до заключението, че съм умопобъркана. Поне засега.

— Е, как стоят нещата между теб и онзи младеж от по-миналия ден? Как му беше името? Хари?

— Хенри.

— Има ли нещо между вас двамата?

— Аз и Хенри ли? — едва сдържах кикота си. — Съжалявам, аз… не. Между мен и Хенри няма нищо.

— Да не сте роднини?

— Не, макар че понякога го чувствам като брат. Той е стар приятел. Най-добрият ми приятел. Но нищо повече. Никога не е бил нещо повече от това.

— Не знам — отвърна той и повдигна вежда. — Останах с впечатлението, че би бил, ако имаше такава възможност.

— Би бил, ако имаше каква възможност?

— Сещаш се — Пол ми намигна, — но с теб кой ли би се отказал.

Енергично поклатих глава:

— Грешиш. Честно.

— Добре. Тогава — чудесно.

— Чудесно ли?

— В такъв случай нямам съперници.

Пол се беше приближил до мен. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Той се усмихна. Усмивката му казваше: „Сега ще те целуна, а на теб много ще ти хареса“.

Само дето не помръдна. Имах чувството, че бяха минали десет минути, макар че всъщност вероятно бяха по-малко от десет секунди, но аз се почувствах доста неловко.

— И такааа — обадих се аз, — колко дълго си работил като оче…

Бях прекъсната от устните на Пол, които изведнъж се озоваха върху моите, целувайки ме уверено и грубо. Заля ме вълна на желание, когато вдишах аромата му — смесица от зноен афтършейв, мента и червено вино. Когато отвърнах на целувката, в мен започна да пулсира неутолима страст. Не ми пукаше, че хората на бара можеха да ни видят. Устата му се плъзна покрай ухото ми и докосна леко косата ми.

— Барът скоро затваря — прошепна той. — Ела у нас.

Адреналинът изгаряше тялото ми:

— Аз… не знам. Трябва да се прибирам.

Той спря, облегна се на стола и сви рамене:

— Добре.

Сякаш върху ми се стовари лавината на разочарованието. Казах си: „Бих могла да се целувам само за да продължа разговора ни“. Сладките приказки с него нямаше да нарушат правилото ми за първа среща. Можехме да продължим да се целуваме, но нищо повече. Та това несъмнено би било напълно нормално.

— Може би бих могла да размисля по въпроса — прошепнах аз и устните ми отново срещнаха неговите. Той отвърна на целувката, а сърцето ми бясно заби. Той се отдръпна, изправи се, грабна палтото ми и ме повлече за ръката.

— Последвай ме — изрече той, а аз изпитах облекчение, че се бях погрижила за бикини зоната си този следобед.