Джейн Костело
Нежененият ми приятел (14)

Глава 14

Никога не съм се смятала за експерт в областта на модата, красотата и грижите за косата, но в сравнение с Хенри бях Стела Маккартни, Макс Фактор и коафьорът Видал Сасуун, при това взети заедно. Безспорно знаех достатъчно, за да му помогна да подобри външния си вид, и тъй като осъзнавах, че той ми бе помагал безброй пъти с нещата, в които го биваше, то „Проектът Хенри“ се превръщаше в моята отплата.

Не твърдя, че без него щях да се проваля в училище. Бях достатъчно умно дете, а още повече — бях твърдо решена да порасна и да си намеря добра работа.

Когато бях на пет, обявих, че ще ставам физиотерапевт. Не знаех какво правеше физиотерапевтът, с изключение на това, че в повторенията на сериала „Младите лекари“ имаше един очарователен представител на тази професия. През годините мечтаех да стана телевизионен продуцент на новинарските емисии, архитект, адвокат, агент по недвижими имоти и сърдечен хирург, макар че последното беше съвсем мимолетна амбиция, като се имаше предвид, че така и не успях да погледна към някоя карантия, без да ми се догади.

Проблемът бе, че единствените хора с подобни професии, които бях срещала, се появяваха по телевизията. Татко имаше три сергии на пазара, където продаваше „стоки от италианска естествена кожа“, внесени от някоя задна уличка в Тайван, а мама беше чистачка. И макар че изпитвах единствено и само уважение към родителите си, никога не съм си помисляла да тръгна по техните стъпки, а и, меко казано, нямах солидно обкръжение, от което да получавам практически съвети за изпитите. С едно забележително изключение.

Винаги, когато се сетя как Хенри направи живота ми по-добър, си спомням за зрелостния изпит по математика. Би трябвало да обясня, че не притежавах това, което хората наричат математическо мислене. За мен Питагоровата теорема бе като кънките на лед за някой хипопотам — не ми се удаваше.

В общи линии мразех математиката, не я разбирах. Без значение колко се стараех, за мен тя си оставаше тъмна Индия. При всеки урок следвах нишката през първите пет минути, а после се изгубвах и обърквах, като бях напълно неспособна да навържа обясненията чак до вечерта, когато Хенри ми обясняваше всичко.

Въпреки че трябваше да се тревожи за собствените си зрелостни изпити (макар че никога не се бе тревожил), Хенри прекарваше седмици, за да ме обучава и подготвя за предстоящия изпит по математика. За него уравненията бяха лесни, но аз имах чувството, че докато ги схвана, все едно изкачвам връх Килиманджаро, като единственото ми оборудване беше малък чадър.

Съвсем ясно си спомням нощта преди изпита. Хенри бе почукал на вратата около пет и половина следобед, тъкмо когато приключвах с полуготовата хрупкава палачинка, фасула и чипса. Ядях това всяка вечер, с изключение на съботите, когато татко ни носеше китайско угощение от ресторантчето за бързо хранене. Изхождайки от днешните си познания за диетичните фибри, съм изненадана, че не съм страдала от запек до двадесет и три годишната си възраст.

— Здравей, Хенри, миличък — бе казала мама, отваряйки входната врата. — Мини през всекидневната. Спря да преговаря, за да изпие чая си.

— Благодаря, госпожо Тайлър. Как се справя? — бе попитал Хенри.

— О, сигурна съм, че ще сложи и Стивън Хокинг^[1] в задния си джоб — саркастично бе вметнала майка ми.

Бях вдигнала поглед от чинията си, когато го съзрях, натоварен с книги.

— Какво ще кажеш за малко преговор в последния момент? — се бе усмихнал той.

— Прекалено късно е, Хенри. Скарана съм с тази математика.

— Не бъди такъв песимист. Освен това, ако искаш да влезеш в университет, ще трябва да изкараш минимум три.

— Невъзможно.

— Въобще не е невъзможно — бе засиял той. — Почти си влязла. Ако отделим още няколко часа тази вечер, ще успееш.

Бяхме се отправили към стаята ми, където прекарахме следващите четири часа в преповтаряне на законите на тригонометрията. Най-удивителното в Хенри не бе фактът, че беше факир на задачите, а че бе блестящ учител, далеч по-добър от изкуфелия господин Картър, който посвещаваше толкова време на чопкането на брадата си, колкото на умножението на многоцифрени числа. Хенри беше търпелив и мил, ясен и стегнат. С него всичко добиваше смисъл.

Бях си легнала с чувство, което много приличаше на увереност.

А после се бях събудила като кълбо от нерви.

Спомням си, че бяхме влезли мълчаливо един по един в изпитната зала, треперейки от ужас. Едно беше да разбирам нещата, когато бях с Хенри, но в изпитния ден това бе нещо съвсем различно.

Когато тържествено бях оставила раницата си в предната част на изпитната зала, ме бе осенило едно прозрение — щях да прекарам целия си живот на някаква мизерна работа. Университетът беше само един блян. Имаше само един възможен изход — щяха да ме скъсат. О, божичко, щяха да ме скъсат!

Бях извадила кутията си за моливи, когато съзрях бележката, пъхната в нея. Не бях забелязала кога я бе мушнал. Отворих я.

„Луси, стегни се. Няма да те скъсат. Ако греша, ще нахлузя гащите на татко на главата си и ще тичам гол по централната търговска улица.“

Бях се изкикотила, а после бях обърнала листчето, където продължаваше:

„Мамка му! Няма да се осереш, нали?! Целувки.“

Бях уловила погледа на Хенри, който беше в другия край на залата. Бе ми намигнал. Бях поклатила глава, като се опитвах да скрия усмивката си.

За негово щастие, той се оказа прав. Всъщност, като по някакво чудо, изкарах петица. И така светът бе пожален от гледката на Хенри, гащите на баща му и голотиите, които щяха да се окажат прекалено скандални дори и за така нареченото английско лято. Не можех да не си помисля, че това се бе оказало победа на всички фронтове.