Джейн Костело
Нежененият ми приятел (11)

Глава 11

Никога не съм спирала да се чудя колко малко се беше променила къщата на майка ми и баща ми през годините. И макар че майка ми беше успяла да замени пердетата с щори от бамбук от „Икеа“ и печката с три реотана, имитация на камина, сега бе „жив огън“, къщата все още се гордееше с дреболии от миналото, които, за мое учудване, никога не са били изхвърлени. Имахме един представител на ограничената серия сапуни с въженце под формата на Кевин Кийгън^[1], който беше вдигнал високо купата на футболната асоциация (той никога не е бил използван и затова къдриците му на пудел бяха все така лустросани, както през 1974 г.), и картина на „Зелената дама“^[2], завещана ни от пралеля Лил, въпреки че днес тя се намираше в свободната стая. Освен това имаше цял отряд безвкусни орнаменти, главно сватбени подаръци, които татко отнесе на оценителите от телевизионното предаване „Антикварно пътуващо шоу“ миналата година, за да открие, че общата им стойност надвишава съвсем леко стойността на използвана торбичка чай.

— И това ако не е семейният политически консултант — каза мама, когато влязох във всекидневната. Бях се отбила, за да ги поздравя. Обикновено минавах често, за да видя родителите си, но този път бе минало повече време.

Както винаги, мама беше на крак и чистеше праха от повърхностите, които вече бяха толкова чисти, че дори и някой астматик можеше да вечеря върху тях.

— Къде се губиш? — попита тя. — Не сме те виждали от седмици.

— Бях дяволски заета в работата — отвърнах аз и се стоварих на мекия стол до еркерния прозорец. — Божичко, какво е това?

Въпросът беше реторичен, тъй като бе повече от очевадно, че бяха обзавели всекидневната си с размери три на четири метра с нов телевизор. Той беше по-голям от единия от екраните в местното кино.

— Хубав е, нали? — ухили се татко и вдигна поглед от дистанционното. — Последна дума на техниката.

— Да, така е — отвърнах аз. — Не е ли малко голям?

— Беше на далавера — настоя той. Това потвърждаваше, че покупката явно бе изпаднала от ремаркето на някой камион.

— Че каква бе далаверата — нацупи се мама. — Струваше цяло състояние.

— Реалната му цена е четири пъти по-висока, Каролин — не й остана длъжен той.

Мама поклати глава:

— Баща ти сигурно не е забелязал, че свободното пространство ни е много оскъдно, иначе щеше да спре да пълни къщата с разни технологични джаджи, защото в момента имаме повече от тях, отколкото някой космически кораб.

Майка ми бе най-саркастичният човек, когото познавах. Ако се даваха титли за ирония, тя вече щеше да е почетен професор. Това обаче или не правеше впечатление на татко, или просто бе решил да не й обръща внимание.

Не че коментарът й не беше основателен. Докато повечето бащи имаха хобита като голф, футбол или да киснат по гарите в лошо време и да записват в тефтерче номерата на локомотивите, то единственото хоби на моя баща беше да колекционира. И ако трябваше да съм точна — да колекционира боклуци. Поне такова беше мнението на майка ми. Татко смяташе, че неговите дреболии правеха живота по-стойностен. Ако това беше вярно, то животът им сред барометъра, рулетката, тренажора и остъкления балкон за парти със сгъваеми навеси сигурно беше толкова стойностен, че се наслаждаваха на едно безкрайно духовно изживяване.

— Не мога да се оплача — продължи мама, докато полираше масичката за кафе. — С мен се отнасят подобаващо. Уикенди в Париж, цветя два пъти седмично, шампанско „Кристал“, с което да пера бикините си…

Татко не й обърна внимание.

— Сякаш си имам собствен супермен, който ми поднася всичко на тепсия, ето такъв е животът ми с баща ти — обади се мама. — Искаш ли чаша чай?

Двете с мама се оттеглихме в кухнята, но тя отново се захвана с някаква работа, вместо просто да приготви чая. Тя напръскваше, бършеше, полираше и лъскаше кухненските мебели с такова богато разнообразие от почистващи препарати, че се зачудих дали не я спонсорираха от „Джонсън и Джонсън“.

— Здравата ли работиш? — попита тя, като с едната ръка наливаше чайника, а с другата излъскваше решетката на печката.

— Разбира се — отвърнах аз. — Знаеш, че обичам работата си.

— Само недей да приемаш нещата за даденост при заплата като твоята. Млада жена като теб да печели толкова пари… по мое време това беше нечувано.

— Звучиш така, сякаш говориш за деветнадесети век, а не за осемдесетте. Та ти си само на петдесет и две.

— На петдесет и една всъщност. — Тя направи гримаса. — Просто казвам, че си късметлийка, че имаш подобна работа. Не всички от нас са получили възможността, която ти имаше.

Ококорих се.

— Напълно сериозна съм. Няма служебна кола и надбавки, когато работата ти е да търкаш тоалетните.

Намръщих се и се почувствах виновна:

— Знам, но би могла да работиш на по-добро място, а не в почистващата фирма. Вече ти казах това.

Тя поспря за миг и се усмихна:

— Кое те кара да мислиш така, докторската ми степен от Кеймбридж ли?

Мама обожаваше Дейв и мен. Тя би направила всичко за нас и детските ни спомени са изпълнени с примери за това — като се започнеше от подаръка ми за рождения ден (поочукано, но прелестно Мини, беше работила допълнителни смени, за да може да го плати) и се стигнеше до пътешествието й с Дейв на Годишния музикален фестивал в град Рединг (когато той беше на дванадесет и отчаяно искаше да види „Нирвана“). Но нима това означаваше, че бяхме пожалени от острия й сарказъм? Ни най-малко.

— Виж — продължих аз, — не е задължително да си квалифицирана, за да…

— О, може би заради всички онези езици, които владея? — прекъсна ме тя. — Или пък заради работата ми като председател на обществото по дебати в шести клас…

— Е, след като го споменаваш, не познавам човек, който би могъл да те затапи в спор — обадих се аз. — Има по-добри професии от твоята. Само защото се занимаваш с чистене през последните двадесет години…

— Двадесет и една.

— Колкото ще да са. Това не означава, че трябва да го правиш завинаги, че не можеш да правиш нещо друго. Предлагат се и други свободни места и ти трябва да опиташ.

— Луси, примирила съм се със съдбата си — изрече неубедително тя. — Всичко, което исках да кажа, е, че ти си се справила блестящо и това е страхотно. Но никога не спирай да се опитваш да даваш най-доброто от себе си. Не искам да завършиш като мен.

— Че на теб кое ти е сбъркано?

— Ако в крайна сметка започнеш да си изкарваш прехраната с чистене на подове, ще ти извия врата, Луси Тайлър.

— Е, можеш да си спокойна, защото няма такава вероятност.

— Хубаво.

— Та аз дори не чистя пода в собствената си къща. Хенри го прави.

Тя се засмя и най-сетне седна на масата, като отпи глътка чай.

— Как е нашият Хенри?

— Добре. Работя по пълната му промяна.

— По кое?

— Пълна промяна.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Не, ни най-малко — отвърнах аз. — Кое те накара да го кажеш?

— Толкова си властна с него, Луси. Остави го такъв, какъвто си е. Той е щастлив така.

— Всъщност идеята беше негова.

— Да бе, да. — Очевидно не беше убедена в това.

— Наистина.

Тя повдигна вежди.

— Донякъде.

— Е, аз харесвам Хенри такъв, какъвто е.

— Аз също — отвърнах искрено. — Макар че сега, след като косата му е подстригана, изглежда много по-добре. Трябва да го видиш в новите му дрехи. Преобразен е.

— Как така преобразен? — Майка ми присви очи.

— Напълно. Или поне ще бъде, когато се сдобие с новите си контактни лещи. И Дом каза, че има тяло като на жребец.

— Моля?

— Искам да кажа… нещо подобно.

Тя замълча за миг, докато в главата й се прокрадваше някаква идея:

— Сега изглежда ли достатъчно добре за теб, за да се събереш с него?

— Какво? — отвърнах ужасена. — Мамо, никога няма да се събера с Хенри. Точка по въпроса.

— Защо не? Той е страхотен младеж, много по-добър от някои от нехранимайковците, които си водила у дома.

— Благодаря ти за гласуваното доверие.

Тя ме прегърна и се усмихна:

— О, няма значение, Луси. Ако наистина си късметлийка и си изиграеш картите добре, може би накрая ще заживееш с някой мъж, романтичен колкото баща ти.