Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Single Friend, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павлина Николова Миткова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Костело. Нежененият ми приятел
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Редактор: Ивелина Волтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-261-000-7
История
- —Добавяне
Епилог
Ако преди шест месеца някой ми бе казал, че Доминик и Дейв ще станат двойка, щях да се усъмня в здравия разум на този човек. Тя беше изтънчена, интелигентна и духовита. Той пърдеше като камила, страдаща от газове, и бе рафиниран колкото суров петрол.
Все пак те се събраха две седмици след пожара, когато Доминик изрази внезапно и мистериозно желание да ме придружи, докато се отбия в къщата на Дейв, за да му заема дивидито си „Гавин и Стейси“. Останах около петнадесетина минути. Доминик прекара там три дни.
Теорията й бе, че съм сляпа за чара на Дейв, защото ми е брат. Че бил забавен, любящ, смешен и внимателен. Освен това се опита да ми каже, че бил страхотен в леглото, но аз запуших уши и закрещях: „Лалалалалалала“, докато тя не спря.
Колкото до Дейв, той бе влюбен до уши. Честна дума, превърнала го е в кученце, макар и не от най-сладките. И за пръв път, откакто познавам Дейв, той успя да си намери гадже, което така да завладее сърцето и ума му.
Ерин и Дарън наистина се събрали, преди да приключат с обиколката си из Европа. Всъщност били толкова погълнати един от друг на бара на летището, че за малко не изпуснали самолета. За щастие, полетът закъснявал и успели да стигнат до Мадрид, където Ерин признала, че била луда по него още от университета, а той заявил, че чувството било взаимно. В момента бандата бе в Тайланд вече повече от месец, тъй като не можеха да се разделят с плажа.
Мама и татко останаха да спят при мен и Доминик за месец, след което си намериха апартамент под наем, докато си търсеха нова къща. Това бяха най-дългите четири седмици и пет дни в живота ми. Знаех, че не е хубаво да говоря така, тъй като едва не ги загубих, и бих искала да подчертая, че обожавах родителите си. Но те бяха значително по-очарователни, когато не задръстваха всекидневната ми.
Не помогна и фактът, че мама реши да се „съсредоточи върху кариерата си“ скоро след като се нанесоха и спря да чисти като някой лунатик. Щеше да получи пълната ми подкрепа, ако не бе живяла в апартамента ми по онова време. Татко също обърна нова страница и след пожара купуваше на майка ми цветя веднъж седмично, без да пропуска. Освен това купи комплект валяци за боядисване, чифт очила за нощно виждане и комплект електрически барабани (любимия на съседите ми). Някои неща никога не се променяха.
Двамата с Хенри взехме важно решение, след като се събрахме, и приключихме с работата си. Беше рисковано, безотговорно и най-хубавото нещо, което някога бяхме правили.
Шокиращото преместване (то наистина шокира всички) се случи, след като Хенри беше преследван от представителите на международна благотворителна организация, за да започне работа в някаква клиника в Занзибар. Благотворителността беше добре финансирана, подпомагана от няколко сериозни богати филантропи и провеждаше водещо изследване, свързано с маларията. Именно заради това беше ясно, че Хенри щеше да има голям принос там. Бях изненадана от факта, че и аз самата успях да се окажа много полезна.
Смятах, че единственото нещо, за което имах познания, бяха връзките с обществеността, но тук определено нямаха голяма нужда от тях. Затова преподавах английски на шест и седемгодишните хлапета в едно местно училище. Учениците ми бяха умни, жизнени и безкрайно палави, но пък наистина прелестни.
Непрекъснато поддържах връзка с бандата у дома, благодарение на социалната мрежа „Фейсбук“. С облекчение открих, че нещата вървяха добре със сегашния временен съквартирант на Доминик — Питър, новия компютърен специалист от работата. Очевидно се беше посветила на това да се позанимае с пълната му промяна.
Животът за двама ни с Хенри бе съвсем различен, отколкото този у дома, но ние го обожавахме. Обожавахме малката си рибарска къщичка, която се намираше на няколко минути път от Индийския океан. Обожавахме да играем футбол на плажа с местните деца, макар че имаше какво да се желае по отношение на вратарските ми умения. Обожавахме случайните прояви на добрина, с които се сблъсквахме всеки ден — като се започнеше от кошницата с плодове, оставена пред вратата ни, и се стигнеше до простите, но обилни вечери, с които съседите непрекъснато ни угощаваха.
Бяхме тук едва от три месеца, следователно това бе самото начало, и нямаше съмнение, че рано или късно щяхме да се върнем във Великобритания. Но междувременно нямаше нито едно място, откъдето можех да си купя обувки „Кърт Гайгер“, а диетата ми беше един далечен спомен. Но поне веднъж правех нещо толкова удивително, че не беше нужно да си наваксвам.