Джейн Костело
Нежененият ми приятел (92)

Глава 92

На предната му част имаше една-единствена дума: „Луси“. Когато видях името си, изписано с почерка на Хенри, ахнах. Сърцето ми биеше лудо. Неумело отворих плика и се насочих към балкона. Потънах в един стол, като хвърлих бегъл поглед на писмото, тъй като не бях в състояние да погълна съдържанието му достатъчно бързо.

„Скъпа Луси,

Писал съм това писмо в съзнанието си повече пъти, отколкото мога да броя. И въпреки всичко, когато взех перото, се оказа дори още по-трудно, отколкото си мислех. Това е осмата чернова и все още не съм напълно доволен. Обмислях дали да не цитирам поезия или проза, но като че ли нищо не може да обясни ситуацията и затова аз ще го направя. Има един проблем обаче — какво да кажеш на жена, в която си бил влюбен през целия си живот?

От мига, в който те срещнах, Луси, се почувствах обогатен. Животът ми стана по-щастлив, по-дълбок и безмерно по-забавен. Казано простичко — ти си най-страхотният човек, когото познавам. Най-страхотният.

От много дълго време чувствата ми бяха преминали границата на приятелството, но смятам, или поне се надявам, че се справих доста добре и успях да ги скрия. Винаги съм знаел, че романтичната любов, която изпитвах, не беше взаимна, но можех да живея с това.

Приятелството ми с теб не е било жалък заместител, всъщност беше привилегия.

Именно заради него никога не посмях да разкрия какво изпитвам. Но настъпва момент, когато вече не можеш да се преструваш. Ето защо заминавам, Луси. Истинската причина да предприема това пътешествие е, че непрекъснато се измъчвам. Надеждата ми е, че когато се върна, ще е минало достатъчно време, за да те погледна така, както ти ме гледаш: с очите на приятел.

След като обясних това, има още едно нещо, на което ме научи «Проектът Хенри», и то е да поемам някой и друг риск. Затова не можех да замина, без да ти кажа какво съм крил през целия си съзнателен живот.

Обичам те.

Ето, казах го: две неизречени думи, които са на върха на езика ми, откакто се помня. Не мога да си представя какво ще си помислиш, когато ги прочетеш. Дали ще си помислиш, че съм полудял? Или че просто съм жалък? Или може би (надявам се) ще бъдеш щастлива, че те обичам — истинското ти Аз.

Съжалявам, че отново повдигам въпроса за истинското ти Аз. Не искам последната дума да е моя. Но вече знаеш, че смятам, че трябва да му позволяваш да излиза на бял свят по-често — то е много по-удивителен човек, отколкото някога би могла да си представиш.“

Целувки: Хенри

Четях писмото отново и отново, като едва успявах да си поема дъх, а страните ми бяха влажни и парещи. Накрая се запрепъвах към банята, където се вторачих в огледалото, от което ме гледаше едно ужасяващо лице.

— Господи, ти се издъни, Луси Тайлър! — произнесох го гласно и това ме накара да изпитам удоволствие от грубостта на думите. — Любовта на живота ти бе под носа ти в продължение на двадесет години, а ти така и не забеляза. Още по-лошото е, че… той те обича! Той те обича, но се омете на околосветско пътешествие, опитвайки се да те превъзмогне.

Развих парче от ролката тоалетна хартия и го притиснах към носа си, който беше толкова червен, че сякаш някой го бе стъргал с шкурка. Тъкмо го издухвах, когато чух нещо.

Почукване.

Спрях се и се изцъклих.

Доминик си бе взела ключовете тази сутрин и единствените, които знаеха новия ми адрес, бяха майка ми и баща ми, но те все още бяха в болницата.

Възможно ли бе…

Естествено, че не. Той беше в самолета, жената на летището го бе потвърдила. Осъзнай се, Луси. Спри да си фантазираш и се дръж като възрастна.

Отново се почука.

Когато се отправих към вратата, сърцето ми блъскаше яростно напук на самата мен.

Не можеше да е Хенри. Беше невъзможно.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.