Джейн Костело
Нежененият ми приятел (91)

Глава 91

Докато успея да открия компанията, която изтегли колата ми, да взема такси до паркинга й, да изчакам на опашката, да попълня цял куп ненужни документи, да платя глобата и да си получа обратно колата, бе станало обед.

Глобата беше астрономическа: равняваше се на сметките за храна за цял месец, на пенсионните осигуровки за два месеца или пък — това бе най-тежкото, на една трета от цената на чифт сандали с каишки на дизайнерската марка „Джина“.

При нормални обстоятелства щях да се разбеснея, но днес мисълта се изпари от мозъка ми в момента, в който се появи. Докато шофирах към вкъщи, имах чувството, че бях част от компютърна игра — опитвах се да се съсредоточа в един замъглен, недействителен свят. Единствената мисъл, която ме занимаваше, бе Хенри и защо не казах нищо по-рано. Защо не направих нищо по-рано.

Знаех, че, технически погледнато, можех да му се обадя в Мадрид, но ми се струваше, че бе прекалено късно. Той бе изчезнал. Как бих могла да му звънна, за да му кажа: „Съжалявам, че не съм ти го споменала през тези двадесет години, но съм влюбена в теб. Ако не е голям проблем, ще можеш ли да скочиш на някой самолет обратно към дома, за да прекараш остатъка от живота си с мен?“.

Спрях пред гаража под новия ни апартамент. Чувствах стомаха си празен, което ми подсказваше, че трябва да хапна. Но никога преди това не съм се чувствала по-малко гладна. Помъкнах се към апартамента, като се поспрях, за да погледна през шахтата на стълбището. Пристанището гъмжеше от хора, които жадно поемаха слънчевата светлина и се забавляваха от сърце. Днес това усещане ми се струваше напълно чуждо.

Добрах се до апартамента, пъхнах ключа и блъснах вратата.

В този момент съзрях един плик.