Джейн Костело
Нежененият ми приятел (89)

Глава 89

Обикновено бях най-разумният шофьор, когото познавах. Всъщност зад волана бях като някоя възрастна дама, която решително спазваше ограниченията на скоростта, като доста често карах и с по-ниска скорост от обозначената.

Но когато стрелката на скоростомера достигна опасните 117 км/ч (казах ви, че не бях Люис Хамилтън^[1]), профучах надолу по магистрала М65, като зад мен останаха да ми дишат праха „Нисан Микра“, два тира и каравана с шест легла.

Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, докато в съзнанието ми се изреждаше хилядната поред сълзливо-сантиментална филмова сцена. Влюбени, тичащи с разтворени обятия. Жена с развети коси, която внезапно се обръщаше. Целувки, които продължаваха цяла вечност. Припев от балада на Леона Луис…

Включих мигача и преминах на режим „хлъзгав път“.

Проблемът бе, че срещата ни нямаше да бъде така проста. Първо, там беше Ерин. И без значение дали харесваше Дарън, или не, все пак трябваше да се съобразим с протокола. Ако щете ме наричайте старомодна, но да се обясниш в любов на нечие чуждо гадже, не беше най-възпитаното нещо. И все пак, канех се да направя точно това и един господ знаеше какви щяха да са последствията.

После идваше ред на самия мъж. Каквото и да казваха мама и Доминик, в каквото и да ми се искаше да повярвам, единственото убедително доказателство, че Хенри ме обичаше, щеше да бъде, ако ми го беше заявил. До този момент не беше споменал нищо подобно, а това не ме изпълваше с увереност.

Въпреки това имаше само едно нещо, с което бях напълно съгласна — това бе достатъчно. Повече не можех нито да отлагам, нито да се колебая. Каквото и да се случеше днес, Хенри трябваше да научи истината…

— Обоожемой! — задъхвах се аз. — Обоожемойобоожемой!

Подминах един знак за изход от магистралата, на който имаше надпис „Летище Манчестър“.

Това означаваше, че бях подминала изхода за летище Манчестър.

Което означаваше… Исусе! Нямаше да успея!

Виех яростно и налагах с юмрук волана.

— Луси, глупава жено! — ревях аз, докато сълзи на отчаяние замъглиха погледа ми. — Глупава крава такава!

Погледнах през страничното огледало. Пътниците в някакъв „Фиат Пунто“ се бяха вторачили в мен, сякаш подозираха, че бях попрекалила с употребата на психоделични наркотици.

— Аз съм глупава крава! — изревах аз, опитвайки се да им обясня. Изражението им стана още по-разтревожено.

През следващите пет минути не спирах да крещя мръсотии и лудешки да се оглеждам за следващия изход. Когато го достигнах, завих рязко, пресякох пътя на шофьора пред мен и се насочих с газ към светофара на кръговото движение.

Дишах тежко и се потях. Погледнах към часовника. Един час до излитането. Все още можех да го направя.

Светлината стана зелена, натиснах педала на газта до дупка, минах с въртежи през кръговото и се озовах обратно на магистралата, като отново се насочих към летището.

Мозъкът ми беше прегрял, но този път в никакъв случай нямаше да изпусна изхода. Включих мигача и профучах по пътя, обозначен с табела „Заминаващи“. Зарязах колата пред вратите на летището, като оставих включени аварийните светлини, а останалите пътници се обръщаха с неодобрение, докато се бореха с багажа си.

Прескочих една бариера в залата за заминаващи полети, проправих си път през компания младежи, облечени в спортни горнища с надпис: „Юношески отбор по плуване на училище Рипли“ и разбутах тълпа хора, скупчени около информационното табло за полетите.

Първата спирка от пътуването на Хенри беше Мадрид и докато оглеждах таблото, почувствах искрица надежда, когато забелязах цял куп полети със закъснение. Ако този на Хенри беше сред тях, щях да успея да се добера до него. Тогава видях надписа: „CFKHH до Мадрид — моля чекирайте се на гише номер 32“.

Стомахът ми направи тройно салто със забивка — все още се чекираха!

Втурнах се към гишето и се изправих пред опашка, каквато човек можеше да види пред някоя хлебарница в болшевишка Русия. Втренчих се в началото й, като оглеждах лицата. Но след като пет минути препусках нагоре-надолу и не успях да разпозная никого, бях принудена да приема, че не бяха там.

Тогава получих просветление. Спуснах се към предната част на опашката, без да обръщам внимание на подозрителните погледи, изпълнени с недоволство.

— Извинявайте — обърнах го на молба. — Това е въпрос на живот и смърт. Наистина.

— Чувал съм това и преди — каза мъжът най-отпред. — Хайде, действай по-бързо!

На гишето бях приветствана от нацупена перхидролена девойка, която лесно би започнала работа по посрещането и приветстването на осъдените на смърт в затвора.

— Паспортът — заяви тя, като щракаше напосоки в компютъра си.

— Нямам.

Тя се присегна към гишето, като отказваше да ме погледне в очите, и заопипва с ръка.

Вдигна поглед.

— Паспортът — повтори мрачно.

— Нямам — отвърнах отново.

Тя се намръщи така, сякаш бях най-ужасното нещо, което й се бе случило за цяла година:

— Какво?

— Добре де, всъщност имам, но не е у мен. Въпросът е…

— Искате да летите до Мадрид, но нямате паспорт?

— Всъщност не искам да летя до Мадрид, искам да разбера дали приятелят ми се е чекирал.

— Къде е билетът ви? — прекъсна ме тя.

— Нямам и такова нещо, защото не искам…

— Номерът на електронния ви билет?

— Не. Разберете, не искам да летя.

— Искате да летите до Мадрид, но нямате нито паспорт, нито билет, нито номер на електронен билет?

— Не искам да летя до Мадрид! — изкрещях аз.

Тя ме погледна слисано:

— Ако ще ми държите такъв тон, госпожо, ще повикам охраната. Това летище има строга политика по отношение на вербалния и физическия тормоз над персонала му. Вижте.

Тя посочи към една табела над главата си, на която пишеше:

„Летището има строга политика по отношение на вербалния и физическия тормоз над персонала му.“

— Извинявайте — отвърнах аз и скрих гнева си. — Не искам да летя до Мадрид, но мъжът, когото обичам, е на път да го направи. Единственото, което искам да разбера, е дали се е чекирал. Защото, ако го е направил, съм прецакана. Но ако не е, тогава мога да отида и да му призная безсмъртната си любов.

Изглеждаше объркана:

— Нека се разберем. Значи не искате да летите до Мадрид?

Опитах се да запазя спокойствие:

— Не.

— Единственото, което искате, е да разберете дали друг пътник се е чекирал?

Най-сетне.

— Да.

Тя се извърна и отново започна да пише нещо в компютъра си. Накрая се обърна към мен:

— Не ми е позволено да съобщавам подобна информация.

— Какво? — обадих се аз.

— Не ми е позволено…

— Чух ви… но защо?

— Защита на личните данни. Тероризъм. Каквото се сетите.

— Да ви приличам на терорист? — попитах аз.

— Как изглежда един терорист?

Стоях там и се чудех какво да предприема.

— Моля ви — прошепнах аз. — Моля ви, кажете ми. Ако някога сте били влюбена в някого, тогава ще разберете защо искам да знам. Моля ви. Името му е Хенри Фокс.

Тя ме погледна в очите, а после отново се взря в компютъра си.

Наведе се към мен. Лицето й беше каменно.

— Ако кажете на някого… — изсъска тя.

— Заклевам се — казах й аз, като реших, че бе новата ми най-добра приятелка.

Върна се при компютъра си и отново написа нещо.

— Вече е преминал през проверката — съобщи тя. — Съжалявам.

Главата ми беше замаяна. Все още отказвах да повярвам, докато с увиснали рамене и наведена глава си пробивах път през тълпата, за да стигна до вратите. Обзета от вцепенение, се отправих към колата си, а сълзите пареха страните ми.

Стигнах до мястото, където бях паркирала, и като зашеметена извадих ключовете. Тогава осъзнах, че колата ми не беше там.

Паякът я теглеше. Дори не си направих труда да я догоня.