Джейн Костело
Нежененият ми приятел (88)

Глава 88

Доминик крещеше толкова гръмогласно, че пациентите в дъното на коридора сигурно си мислеха, че й ампутираха някой крайник.

— За бога, защо не ми каза?

— Аз… не знам — пелтечех аз. — Като за начало не исках да излагам на риск приятелството ти с Ерин.

— Как? — попита невярващо тя.

— Ерин е влюбена в Хенри, както ти каза. Дори ако трябваше да се държа като кучка, каквато не съм, и да се опитам да й го отмъкна, каква полза щях да имам, ако ти бях казала? Щях да те обременя с информация, а ти щеше да си безсилна да предприемеш каквото и да е действие.

— Аррррррр! — Доминик разтърка лицето си с ръце. — Ама че каша.

— Знам — отвърнах аз.

— Нямам предвид теб и Хенри — нетърпеливо додаде тя. — Макар че, признавам, кашата си я бива.

— Ами какво тогава?

Тя въздъхна и погледна през прозореца:

— Нали се сещаш, когато казах, че смятам, че Ерин е влюбена в Хенри?

Кимнах.

— Грешала съм.

Трябваше ми секунда, за да осъзная думите й:

— Какво?

— Тя харесва Хенри — разясни Дом. — Мисълта ми е, че всеки харесва Хенри, но…

— Но какво?

Доминик изплю камъчето:

— Но тя си пада по Дарън.

— Дарън ли?

Доминик кимна:

— Нали помниш, когато се отбих да пийнем по нещо, след като бяхме посетили апартамента, и ти казах, че Ерин ми бе звучала странно по телефона?

— Мислех си, че бе от нерви.

— Не е било от нерви — призна тя. — Било е от страст. Чудеше се как да постъпи.

Намръщих се:

— Знаех, че Ерин си е падала по Дарън в университета, но това е било преди много време. Каза ми, че всичко е приключило.

— Е, да, но чувствата й се възпламениха отново.

— Ами Хенри? — Трябваше да положа усилия, за да не го изкрещя. — Той тръгна на околосветско пътешествие с Ерин и си мисли, че всичко е екстра.

Доминик зацъка с език:

— Луси, пропускаш нещо.

— Какво?

Погледна ме така, сякаш бе очевидно:

— Хенри никога не би избрал Ерин, ако си беше мислел, че има шанс с теб. Ерин винаги е знаела това. Може би поради тази причина подсъзнателно е насочила вниманието си към Дарън: инстинкт за самосъхранение.

Бях удивена:

— Какво, по дяволите, те кара да смяташ така?

— Очевидно е — въздъхна Доминик. — Откъде да започна. Начинът, по който те гледа. Начинът, по който се опитва да те защити. Начинът, просто начинът, по който се държи с теб. Той е влюбен в теб от двадесет години, Луси.

Седнах, като се опитвах да се преборя със световъртежа си:

— Никога преди това не си го казвала.

— Предполагах, че го знаеш. Как е възможно да не го знаеш? — Доминик изглеждаше вбесена.

Поклатих глава:

— Не може да е истина. Защо би офейкал на това пътуване, ако беше?

— Защото смята, че чувството не е взаимно — отвърна тя. — Ние всички смятахме, че чувството не е взаимно.

— Грешиш, Доминик. Сгрешила си в преценката си, че Ерин е влюбена в него, и сега грешиш и за това.

— Признавам си, че сгреших по отношение на Ерин, но е невъзможно да съм разтълкувала погрешно чувствата на Хенри. Знам за тях почти откакто ви познавам и двамата. Ти си любовта на живота му, Луси.

— Откога се опитвам да й каза — намеси се майка ми. Беше натъпкала най-малко три шоколадови бонбона в устата си и приличаше на лакома катерица. После преглътна и продължи: — Е, нима не е така? Луси, ти си единствената, която отказва да повярва.

Обърнах се към прозореца. Мислите и ударите на сърцето ми пулсираха в лудешка надпревара.

Възможно ли бе да е вярно?

Възможно ли бе Хенри наистина да е влюбен в мен?

— И така, Луси. — Доминик погледна към часовника си. — Имаш един час и петдесет минути, преди да излети самолетът на Хенри. И въпросът е: какво точно смяташ да направиш?