Джейн Костело
Нежененият ми приятел (82)

Глава 82

Нашият нов апартамент край пристанището беше всичко, което някога си бях пожелавала — просторен, декориран с вкус и с превъзходно местоположение. Влязох в спалнята си, която беше два пъти по-голяма от старата ми и пет пъти по-луксозна. Естествено, бе скъп, макар че всичко би ми се сторило такова в сравнение с апартамента, който деляхме с Хенри. Когато преди четири години го открихме, си беше истинска далавера, а напоследък беше още по-изгодно, като се имаше предвид, че наемът почти не се бе увеличил. Когато отворих вратата на терасата, бризът погали голите ми ръце и повдигна духа ми, но бе съвсем за кратко. Дори и това не беше достатъчно. Трябваше да преливам от вълнение, но не беше така, защото вече нямаше да живея с Хенри. Беше ясно като бял ден.

Когато приключихме с плановете си за това как ще подредим мебелите, двете с Доминик решихме да се отбием и да пийнем по нещо в един бар до пристанището. Намерихме си маса, от която да наблюдаваме залязващото слънце, когато посетителите на някакъв концерт се насочиха към близката сцена и се смесиха с любителите на изкуството, които се връщаха от галерията „Тейт“.

— Ще ми хареса да живея тук — обади се Доминик.

— На мен също — съгласих се решително аз. — Как се чувстваш?

Тя плъзгаше пръст около столчето на чашата си:

— Добре съм, Луси. Обещах си, че няма да задълбавам.

— Чудесно — отвърнах аз. — Никога не си ми правила впечатление на човек, който задълбава. Не мисля, че би ти подхождало. — Тя се усмихна. — Още ли си твърдо решена да си починеш от мъжете?

Тя ме погледна и се поколеба:

— Ако трябва да съм честна, в момента нямам нужната енергия. Писнало ми е от срещи. Искам да си покротувам за известно време.

— До голяма степен Джъстин е отговорен за това — измърморих ядосано.

При това изказване очите й се премрежиха и се взря в чашата си. Веднага съжалих, че споменах името му:

— Извинявай, Дом.

— Всичко е наред. Не съм първото момиче на света, на което му разбиват сърцето.

— Предполагам, че си права. Макар че и да си милиардното, няма да те боли по-малко.

— Вярно е. Но знаеш ли какво, Луси? Няма да позволя на случилото се да ми развали настроението. Може би двете с теб все още не сме открили подходящите мъже, но се справяме добре, нали? Имаме страхотна работа, страхотен апартамент… и можем да разчитаме една на друга.

Никога преди това не се бях чувствала по-благодарна, че имах приятелството на Доминик.

— И след като го споменах — продължи тя, — какво ще правиш довечера?

— Просто ще опаковам — въздъхнах незабележимо. — С тази скорост вероятно ще го правя до полунощ.

— Срамота. Ерин ми се обади малко по-рано, за да ме покани да пийнем нещо.

— О… съжалявам. — За миг се почувствах гузно облекчена, че имах извинение, за да не изляза с Ерин.

— Няма проблем — продължи Доминик. — Така или иначе звучеше странно. Мисля, че е нервна, задето ще изостави всичко за година.

Преди да успея да отговоря, една сянка плъзна по масата ни.

— Как е, сестро?

Дейв беше облечен от главата до петите в „Емпорио Армани“ и явно се бе отказал от солариума. Това си беше напредък.

— О, здрасти. Прости ли ми вече?

Той се засмя, разроши косата ми и дръпна един стол:

— Много ясно. Трябва да се подкрепяме, когато мама изпадне в настроението, което я беше обхванало преди няколко дни.

Потръпнах:

— Когато пожелае, може да бъде страшна, нали?

— Съвсем мъничко. Как те нарече… Хети Уейнтроп?

Избухнахме в кикот, след което казах:

— Не мисля, че познаваш Доминик. Дом, това е брат ми Дейв. Дейв, Доминик.

Доминик протегна ръка с широка усмивка:

— Описанието на сестра ти беше съвсем различно.

Дейв поклати глава:

— Нека позная — изключително мързелив безделник, чиито единствени интереси са футболът, жените и да се фръцка пред огледалото.

— Никога не е споменавала футбола — отвърна Доминик с привидна сериозност.

Дейв се засмя развеселено.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Той направи знак към група бизнесмени и бизнес дами в другия край на бара.

— Домакин съм на корпоративно събитие. Бяхме на изложба в „Тейт“.

— Шегуваш се — изкикотих се аз. — Нима не знаят, че най-близкият ти допир с модерното изкуство бяха графитите, които дялкаше по чина си в училище?

— Много смешно. — Той отпи от бирата си. — Всъщност ми хареса. Доминик, почитател ли си на изкуството?

— Бих могла и да стана — отвърна тя.

Погледнах невярващо към брат си и приятелката си. В главата ми нахлу едно толкова ужасно предположение, че за малко не изплюх виното си.

Долових как горната устна на Доминик се изви незабележимо и тя задържа погледа си върху него малко по-дълго. На лицето на Дейв засия дръзка усмивка, а очите му искряха.

Зачудих се дали някой от тях беше наясно в какво се забъркваше.