Джейн Костело
Нежененият ми приятел (79)

Глава 79

Никога не съм имала малко черно тефтерче. Имах малко пурпурно тефтерче, кориците му бяха обвити в коприна, а на предната имаше картинка на птичка от Изтока. Сдобих се с него по време на една екскурзия в пети клас до Центъра на организацията за спасяване на дивата природа и мочурищата. Единственият светъл миг от пътуването беше покупката му. Това може би щеше да ме накара да звуча като някой филистер, но след като в продължение на шест мразовити часа наблюдавах три патки и един темпераментен поен лебед, не изпитах никакви угризения. Поне имаха магазин. Прибрах се вкъщи с порцеланова чаша за чай, тенекиена кутия за моливи, няколко нови гумички и с малкото ми пурпурно тефтерче. Бях щастлива.

През десетте години след покупката му то постепенно се беше напълнило с имена и номера на мъжете, с които бях излизала. Кратки и провалени срещи.

Седнах на края на леглото си. Бях сама. Хенри и Ерин пазаруваха нови раници. Мълчаливо запрелиствах страниците му.

Бях го изкопала отново, защото във филмите, когато героинята преживяваше романтична криза, посягаше към тефтерчето си и призоваваше на бял свят цяла върволица от засукани екземпляри от миналото си. Очакванията ми бяха значително по-скромни, но несъмнено трябваше да има някой, когото да поканя, без да рискувам да ми връчат заповед за задържане.

Отворих първата страница, където имаше седем имена. Не можех да повярвам, че бях едва на буквата А, а бяха толкова много.

Добре…

Крис Астън. Той беше далечното минало, точно преди университета. Доколкото си спомнях, имаше дупе на спринтьор и усмивка, която можеше да разтопи вечните ледове на планините. Но това беше всичко, което успях да си спомня. Поставих звездичка срещу името му. Обещаващ.

Следващият…

Бен Айнсли. Сигурно беше три години по-късно. Стажантът геодезист, с когото отидох да гледам „Специален доклад“. Доколкото се сещах, не изглеждаше никак зле, макар че бе малко стиснат (аз купих пуканките), фъфлеше смешно и… о, не! Не можех да му се обадя. Той беше този, чиято кола вкарах в една канавка с размерите на Панамския канал. Не го понесе никак добре.

Следващият…

Марк Абът. Не, не, не. Това, че разбих остъклената врата на майка му с червеното си лачено токче, не беше сред най-гордите ми изпълнения, особено след като версията ми на песента „Пречупване на времето“ от шоуто „Роки Хорър“ дори не бе най-вдъхновяващата на партито. Господи, не беше честно. Докато наблюдавах как обувката се изстреля от крака ми, профуча във въздуха и се насочи право към вратата на майка му, в главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Защо това се случваше на мен, а не на Каролин Декър, когато аз бях трезва (сравнително), а тя бе изпила цяла бутилка ром „Малибу“ и цяла вечер бе танцувала така, сякаш някой я бе вързал към електрически стол?

Час и половина по-късно бях прелистила целия бележник и се чувствах още по-депресирана. Нима животът ми на зряла жена почти се изчерпваше с поредица от катастрофални срещи?

Изпънах гръб и се насилих да мисля позитивно. Освен това бях нарисувала звездички срещу имената на единадесет мъже, за които реших, че си заслужават още един опит. Не че си ги спомнях като вълнуващи образци на мъжествеността или че кой знае колко си бяхме допаднали. Те бяха тези, пред които не се бях показала като пълна глупачка. Или поне аз си мислех така.

Взех телефона, сърцето ми биеше силно, докато набирах номера на Крис Астън. Нямах търпение отново да си поприказвам с него и — не на последно място — най-вече защото не спирах да мисля за онзи задник. Бяха минали години, откакто за последно го бях видяла, и вероятно имаше нов номер, но…

— Ало?

Не успях веднага да разпозная гласа.

— Здрасти — промълвих нервно. — Крис ли е?

— На телефона.

Сърцето ми прескочи.

— О, Крис. Ясно. Може би не ме помниш след всичките тези години. Всъщност съм сигурна, че не ме помниш, защото мина цяла вечност. Името ми е Луси Тайлър и…

— Луси Тайлър ли? — прекъсна ме той.

— Дай…

— Разбира се, че те помня.

— О. — Бях приятно изненадана. — Божке, това е чудо на чудесата! Мина доста време и предположих, че…

— Луси, миличка, никога не бих те забравил.

Начинът, по който го каза, ме накара да се почувствам неловко.

— Наистина ли?

— Все още разказвам историята от вечерта, когато излязохме да хапнем кротко в някакъв китайски ресторант — продължи той. — Първоначално лекарите ме притесниха, когато казаха, че зрението ми може и да не се възвърне.

За един гаден миг случката премина пред очите ми.

— Никога преди това не бяха виждали човек, чието око е прободено с пръчица за китайска храна.

О, боже! Затаих дъх, когато споменът се разгърна в най-бляскавите и цветни подробности.

— Не мисля, че успях напълно да го пробода, Крис — заявих аз, като се надявах, че възмущението прикриваше смущението ми. Той винаги е бил склонен към преувеличаване, но все пак. — Не се опитвам да избягам от отговорност или нещо подобно, но това по-скоро бе… мушване, а не нещо друго. И стана много лесно.

— Не се тревожи, Луси. Няма да те съдя. След няколко дни се оправих. Всъщност седмици. Постепенно замъглеността изчезна и сега зрението ми е в отлично състояние. И да си мисля, че си прекарала толкова дълго време в Далечния изток! Смятах, че си експерт.

— Ъм, да — измрънках аз. — Просто бях загубила форма с китайските пръчици и…

— Този анекдот беше едно от първите неща, които разказах на съпругата си в нощта, когато се запознахме. Тя казва, че именно тази история я накарала да ме хареса. Веднага разбрала, че имам заслепяващо чувство за хумор. Ха! Заслепяващо! Чатна ли?

Следващите няколко телефонни разговора дадоха още по-слаби резултати. Въпросните мъже или вече бяха намерили истинската половинка на живота си, или изникваше някаква ужасяваща забравена история, или, подобно на Крис Астън, беше комбинация и от двете. Неохотно реших да се откажа. Очевидно бе най-добре мъжете от миналото ми да си останат там.

Три дни по-късно получих телефонно обаждане.

Бях изненадана колко много приповдигна духа ми. Ако щете ме наречете непоправим оптимист, но именно опитът да поставя началото на някаква връзка, която не включваше Хенри, може би щеше да се окаже ободрителното средство, от което се нуждаех.