Джейн Костело
Нежененият ми приятел (70)

Глава 70

— Наслаждавам се на връзката си — обяви Доминик, взе една маслина и я пъхна в устата си. — Но ми липсва това — ние трите да обядваме и да си говорим глупости.

— Глупости ли? — засмя се Ерин. — Мислех си, че провеждаме дълбоко стимулираща и важна дискусия.

— За обувки — вметнах аз.

— Не само за обувки — додаде Доминик. — Макар че не знам защо любовният ми живот е застъпен така обстойно във всеки един разговор.

— Разбира се, че знаеш — обади се Ерин. — Никога не сме предполагали, че ще доживеем до деня, в който ще откриеш Най-важната Половинка.

— Не може де бъде — изкрещя Доминик. — Трябва да чуете майка ми.

— Казала си на майка си? — попитах аз. Божичко, сигурно бе сериозно.

— Все още не са се запознали. Не съм се променила толкова много. Но си мислех, че трябва да поставя основите на… — Гласът на Доминик се превърна в шепот.

— На какво?

Доминик млъкна за секунда:

— Нищо, забравете това, което ви казах.

— Като че ли бихме могли — обади се Ерин.

Доминик сниши глас:

— Добре де, но да не сте го повторили!

Двете с Ерин се наведохме.

— Мисля, че всеки момент ще ме покани да се нанеса да живея при него.

— О, боже мой! — прошепна Ерин.

— Доминик, това е фантастично — казах й аз. И наистина мисля, че бях откровена. Колкото повече неща разказваше Доминик за себе си и Джъстин, толкова повече се убеждавах, че си бях въобразила нещо лошо за него. Младежът очевидно беше толкова влюбен, колкото и тя.

— Е, все още не се е случило. — Тя се облегна назад. — Но направи няколко намека и… просто го наречете женски инстинкт.

Наслаждавах се на обяда, но щях да излъжа, ако кажех, че ситуацията не беше странна след разкритията, свързани с Ерин и Хенри. Бях се опитала да не им позволя да ми повлияят, но беше по-силно от мен.

— Как е Хенри? — обади се Доминик, сякаш бе доловила мислите ми.

— Мисля, че е добре. Напоследък не го виждам много. По-добре попитай Ерин. — Ерин се изчерви. Прободе ме разкаяние.

— Той е… добре — отвърна смутено тя.

— Толкова се радвам за вас — добави Доминик, като отпиваше от питието си. — Разтревожихме се след раздялата ти с Гари, нали, Луси?

Изтипосах на лицето си усмивка а ла „Степфордските съпруги“.

— Да. И сега си с Хенри. Не мога да се сетя за по-сладка двойка, нали, Луси?

— Да.

— Мисля, че имате доста добри шансове. Какво ще кажеш, Луси?

— Да.

— А и след трансформацията аз…

— Как можа да не ми кажеш? — Думите се изплъзнаха от устата ми напълно неволно. Доминик ме погледна така, сякаш тялото ми бе обладано от зъл дух.

Ерин смутено прочисти гърло:

— Искаш да кажеш за мен и Хенри ли?

Кимнах.

Тя се намръщи:

— Наистина не знам. Първоначално си мислех, че няма нищо за казване. Нищо не се случи. Хенри ме придружи на няколко събития, организирани от работата ми, и се държахме като приятели. Ние винаги сме били приятели. Защо да си правя труда да казвам на някого за това?

— Но сега не сте само приятели, нали, миличка? — засмя се Доминик и я сръга. — От това, което чух, сте доста повече от приятели!

Ерин почервеня още повече:

— Все още сме в началото. Едва този уикенд се случи нещо.

— Нещо ли? — изкикоти се Доминик. — Луси беше на път да сформира спасителен отряд, когато Хенри не се прибра у дома цял уикенд.

Опитвах се да изглеждам щастлива с цялото си същество, но подозирах, че изглеждах толкова весела, колкото директор на някоя погребална агенция. Но наистина се стараех. Ерин се взря притеснено в мен.

Стегнах се и казах:

— Точно така. Страхотно е, Ерин. Наистина страхотно.

Тя се усмихна признателно, а аз се почувствах като такъв измамник, че очаквах всеки момент в заведението да нахлуе Агенцията за борба с тежката организирана престъпност. Двама от най-добрите ми приятели се бяха влюбили, а аз трябваше да се преструвам, че съм щастлива. Ама че ужасен човек бях!

— Единственото, което ме изненадва, е, че ти отне толкова време, за да предприемеш някакви действия — продължи Доминик.

Ерин преглътна парче домат:

— И аз си мислех за това преди известно време. Осъзнах колко много го харесвах скоро след като се разделих с Гари, но се притеснявах дали този флирт с Хенри няма да е подтикнат от преживяното разочарование. Ако беше някой друг, нямаше да се замислям. Накрая осъзнах, че го харесвам толкова много, че имах две възможности: да седя и непрекъснато да си мисля за това или да рискувам и да опитам.

— Е, радвам се, че си избрала втората — обади се Доминик, — и се обзалагам, че и Хенри е доволен.

Въпреки сочните маслини и божественото основно ястие, когато обядът приключи, бях доволна, че щях да се върна на бюрото си. Имах нужда нещо да ме разсее от чувствата ми към Хенри, а да седя тук с новата жена в живота му, нямаше да помогне особено.

Разделихме си сметката и се отправихме към вратата. Точно тогава го видях. Поех си тежко дъх като някоя астматична хиена.

— Какво има? — попита Ерин и надникна зад гърба ми. Разбрах, че и тя го бе забелязала, в мига, когато замръзна на мястото си.

— Какво правите вие, двечките? О, господи!

Хвърлих поглед към Доминик. Дори и да исках да й попреча да стане свидетел на това как Джъстин използва езика си, за да извърши някакви разкопки в ухото на русокосата си спътница, не успях.

Не можех да разбера дали се канеше да се разплаче. Но тя стисна зъби, тикна дамската си чанта в ръцете ми и се запъти с бойна стъпка. Джъстин сложи край на целувката. Когато вдигна поглед и забеляза Доминик, спокойно можеше да каже, че пред него се бе изправила Годзила.

— Мамка му… Доминик. Слушай, мога да обясня.

— Нима?

Той отдръпна ръка от спътницата си:

— Ъм… ъм…

— Мисля, че думата, която търсиш, е „не“ — изрече Доминик.

Беше ясно, че във всеки случай тя не се нуждаеше от обяснение. Вместо това се обърна към сервитьора и го потупа по рамото:

— Извинете, това тирамису ли е?

Той огледа подноса:

— Ъъъ… да.

— За кого е?

— За дамата в ъгъла.

— Госпожо? — изрева Доминик.

Джъстин, блондинката му и всички останали се чудехме какво щеше да направи.

— Госпожо, много се извинявам за това — продължи любезно тя. — Но ще се наложи да взема назаем тирамисуто ви.

Пресегна се към подноса, потопи ръката си и загреба част от съдържанието. По ръката й потече сокът от напоения с маскарпоне и бренди пандишпан. Сега вече знаехме какво щеше да направи. Но в начина, по който го размаза по лицето на Джъстин, имаше някакво величествено художествено изящество, сякаш притежаваше вещината на някой ренесансов скулптор. Когато приключи, отстъпи назад и огледа творението си. Джъстин беше онемял. Трансформацията му бе пълна. Сега беше Човекът Сладкиш.

Тя облиза пръста си:

— Това вероятно ще се окаже най-приятният десерт, който някога съм си поръчвала.