Джейн Костело
Нежененият ми приятел (65)

Глава 65

В крайна сметка не успяхме да препарираме напълно Дрю и съотборниците му, макар че, съдейки по реакцията им, вероятно го бяхме направили. Бихме ги с две точки: седемдесет и осем на седемдесет и шест.

Дрю беше бесен, рязко скочи от стола си и се запъти към мъжката тоалетна. Бях изпаднала в екстаз. Подскачах и прегръщах Хенри, сякаш бе спечелил Гран при на Монако. Той се откъсна със смях от хватката ми и ме погледна:

— Изглеждаш доволна от победата.

— Хенри, понякога си майстор на омаловажаването. Напълно вярно е, доволна съм от победата. — Не бях в състояние да се контролирам и го целунах по бузата, а после смутено се отдръпнах. Хенри също се почувства неудобно.

— Умирам от глад — обади се той, за да запълни надвисналото неловко мълчание.

— Какво ще кажеш да се прибираме и да си направим препечени филийки преди лягане — предложих аз.

— Луси, ти си жена, която знае как да живее — ухили се той. — Нека бъдат препечени филийки.

Двамата с Хенри бяхме на вратата на бара, когато се появи Дрю. Приличаше на онези говорещи микроби от рекламите за избелващи препарати.

— Предполагам, че се чувстваш толкова самодоволна от това, както и от всичко останало — изфъфли пиянски той.

— Не съм самодоволна — запротестирах аз.

— Ха! Та това е бащиното ти име. Всеки път, когато спечелиш договор или публикуват твоя статия в пресата, или Роджър те помоли да се погрижиш за някой голям клиент, ти си толкова самодоволна, колкото нещо дяволски самодоволно.

Присвих очи:

— Дрю, както винаги си поетичен. Исках да кажа Анди.

Той на свой ред присви очи:

— Ти си такава кучка — измърмори и насмалко не се строполи върху мен.

— За бога! — разярено го избутах. — Та това беше само една викторина!

— Та това беше само една викторина, само една викторина — имитираше ме той, полюшвайки се. — Трябва да печелиш всичко, нали, Луси Тайлър? Е, както изглежда, май се провали с проекта „Пийч Гиър“, нали?

Не казах нищо.

— Ужасно го прецака, нали? — подигра се той. — Хайде де, та нали именно ти изпя историята?

— Че защо ще ми е да изпея историята, като единственият резултат от това ще бъде, че ще си загубя клиента?

— Хммм, добра причина — злобно продължи той. — Тогава може би си споделила информацията на някого, на когото не е трябвало, на Доминик може би? Явно й казваш всичко, без значение дали е поверително, или не.

Той долови изражението ми и се усмихна победоносно:

— Прав съм, нали? Казала си й. Луси, за нея съм чувал, че може да бъде истинско дрънкало. За в бъдеще бих внимавал.

— Защо толкова се интересуваш от станалото с „Пийч Гиър“?

За миг бях убедена, че Дрю беше зад катастрофата „Пийч Гиър“. После осъзнах, че бе невъзможно. Просто нямаше начин той да е узнал за проблема с потниците, преди да бъде оповестен в пресата.

— Това няма нищо общо с мен — изкикоти се той. — Съжалявам, Тайлър, но този път не можеш да го припишеш на мен. Е, как ще се измъкнеш от това? О, сетих се, може би ще успееш да преспиш с шефа. Това е точно по твоята част, уличнице. Никога не съм срещал жена, която да е прекарала толкова много мъже, колкото теб, Луси.

— Дрю, не прекарвам мъже. — Мразех се, задето се вързах на въдицата му. — Просто не съм открила човека, който е подходящ за мен.

— По-скоро предпочиташ да преспиваш с тях, за да постигаш целта си?

В съзнанието ми забушуваха язвителни отговори, с които да го парирам, но нито един от тях не ми се струваше достатъчно язвителен. Тогава се намеси Хенри.

— Чухме достатъчно, Анди — каза тихо той и ме поведе към вратата.

— Дрю — изръмжа той.

— Хубаво — отвърна спокойно Хенри. — Дрю. Работата е там, че Луси не иска да стои тук и да слуша тези приказки. Нито пък аз.

Хенри се обърна и тръгнахме да излизаме през вратата, когато чухме:

— Ти, шибан откачалник!

Хенри се спря. Вдигнах поглед, за да видя реакцията му. Остана напълно спокоен и просто промълви:

— Хайде, да се прибираме у дома.

— Винаги си бил особняк, нали, Фокс? — Дрю приличаше на побеснял булдог. — Не мога да повярвам, че вие двамата сте се събрали. Ха! Родени сте един за друг. Уличницата и шибаният откачалник!

Хенри се завъртя кръгом и го прониза с поглед:

— Какво каза?

— Чу ме, шибан особняк.

Хенри поклати глава. На лицето му беше изписано съжаление. Това сякаш още повече вбеси Дрю. Когато Хенри отново понечи да си тръгне, Дрю се нахвърли върху него. Размахвайки юмруци и пръскайки слюнки, той се втурна към Хенри, насъскван от цялата ярост, която течеше в отровните му вени. Стоях зашеметена, затулила уста с ръце, а сърцето ми биеше тревожно. Тогава се случи нещо, което никога не си бях представяла.

Хенри решително вдигна глава и сграбчи Дрю за врата. Тялото му се гърчеше на една ръка разстояние и тогава Хенри го фрасна. Право в лицето.

Дрю се свлече на земята.

— О. Боже. Мой — втренчих се в купчината в краката ми.

Хенри въздъхна, изпъна ризата си и клекна до Дрю, за да огледа щетите.

— Не се приближавай — хленчеше той и се опитваше да се отдалечи, пълзейки.

Хенри се изправи и разстроено прокара пръсти през косите си.

— Не исках да става така — каза той. — Наистина не исках да го правя.

Когато се отправихме към вкъщи, едва успявах да го настигна. Хенри крачеше бързо, като се опитваше да преодолее гнева си. Спря, за да ме хване за ръката, когато меката светлина от верандата ни озари угриженото му лице.

— Честна дума, Луси. Не исках да го правя.

— Знам, Хенри — стиснах ръката му. — Но аз исках да го направиш.