Джейн Костело
Нежененият ми приятел (62)

Глава 62

Когато в десет и тридесет вечерта се прибрах у дома, Хенри още не си беше легнал. Светлината във всекидневната беше приглушена и той бе на пианото. Докосваше нежно клавишите. Из стаята се носеше мелодия. Спря, когато отворих вратата. Бях толкова изморена, че почти забравих да се чувствам неловко.

— Не знаех, че си добавил Бионсе към репертоара си.

Той се усмихна:

— Това е Стравински.

— Близо бях. — Свих рамене. — Как си?

— Бивам. Господи, колко е късно!

— Един ден в ада.

— Поне е приключил.

— Утре ще бъде десет пъти по-зле.

Той направи гримаса:

— Не звучи никак оптимистично. Мога ли да помогна с нещо?

— Не мисля. Имах нещо като кризисна ситуация с един клиент. Забрави това — ужасно голяма кризисна ситуация. Единствените неща, които ще ми спасят кожата през следващите двадесет и четири часа, са упорит труд, късмет и може би силата на молитвата.

— Това стандарт ли е в пиар индустрията?

— Започвам да си мисля, че би трябвало да стане.

Той се усмихна.

— Както и да е, лека нощ. — Обърнах се и се запътих към вратата.

— О, Луси? — Отново се обърнах. — Когато приключиш с кризисната ситуация, би ли искала да излезем да пийнем нещо?

Изтощено повдигнах вежди.

— Да — кимнах. — Би било чудесно.

— След две вечери?

— Дадено. Поне ще мога да удавя мъката си.

Когато се добрах до спалнята си, легнах на леглото, но една мисъл не ми даваше мира. Взех телефона и започнах да пиша съобщение на Доминик.

„Извинявай, че ти пиша толкова късно. Нали не си казвала на никого за «Пийч Гиър»?“

Изстрелях го и отидох в банята, за да си измия лицето и зъбите. Когато се върнах в стаята, взех телефона. Не бе отговорила.

Бях най-голямата късметлийка на света, цъфтях и връзвах от щастие.

Статията в „Газет“ се оказа по-добра, отколкото се бяхме надявали двамата с Роджър или който и да било от компанията „Пийч Гиър“.

Беше справедлива, умерена, а освен това подчертаваше бързата положителна реакция на фирмата, дори похвали решителността им да нанесат поправки в редакторския коментар — в допълнение към цитата, който бях използвала от интервю с един от техните хора, и мнението от Съюза по търговска етика.

Отразяването на историята в медиите през следващите двадесет и четири часа следваше същата линия, като добавиха и разговорите, които двамата с Роджър бяхме провели с продуцентите на телевизиите и радиостанциите и с редакторите на новинарските раздели във вестниците. Нашият бюлетин дори сравни „Пийч Гиър“ с друг от скъпите магазини за дрехи, чийто екип не беше действал отговорно. Когато се срещнах с Фил Макюън, този път в подобаващо лъскаво заведение в бизнес района, държах главата си гордо вдигната.

— Луси, наистина свърши добра спасителна работа — каза ми той, като разбърка капучиното си.

Усмихнах се напълно облекчена:

— Благодаря, Фил. Аз…

— Това беше съобщението, което предадох на Джанин.

За миг замълчах, за да прочета изражението му. Изглеждаше смутен.

— Ясно — изрекох предпазливо. — Какво мисли Джанин за нашето изпълнение?

Той бавно разви второто кубче захар:

— Бордът все още смята, че никога нямаше да се окажем в подобна ситуация, ако историята не бе изтекла. Остават убедени, че вие сте го направили.

— Че защо бих причинила това на един от собствените си клиенти? — изтърсих вбесено.

Той взе лъжицата и отново разбърка капучиното си:

— Съгласен съм с това, което казваш. На твоя страна съм, Луси, честна дума. Но репортерът от „Газет“ буквално знаеше всичко, което ти бе направила. Как ще обясниш това?

Прехапах устни:

— Може би някой ни е подслушвал, докато си говорехме в кафенето, когато се срещнах с теб и Джанин.

Фил ме погледна съчувствено.

Вгледах се през прозореца, за да се напъна и да измисля друго обяснение. За съжаление, не успях.